Някъде там на североизток, в центъра на Лудогорието, се намира Разград. Един не много голям град, който се слави с богата история, гордее се с успешното си спортно настояще, а това поражда мечти за перспективно бъдеще.

 Първоначално възникнал като укрепен военен лагер в края на I век, Абритус постепенно се разраства и през IV вече е добре укрепен град с цели 35 крепостни кули. Днес са запазени крепостните порти, част от стената и кулите, жилището на висш магистрат (на снимката), а два музея ще ви запознаят с находките от крепостта и живота в Римската империя.

 През Втората българска държава селището до сегашния Разград се среща под имената Хръсград, Хръзград, Хризград. Намирало се е югоизточно (или югозападно) от сегашния град. Първата хипотеза за това название е, че носи отражение от прабългарското и славянско божество Хърс. Това божество при прабългарите е с иранско потекло, означава слънце, сияние, град е дума също от ираноперсийски произход и със значение на голямо селище. Второто предположение е, че в средновековните карти на арабския географ Ал Идриси(1100 – 1165) на мястото близо до Разград е посочено населено място с името Игризинус. Хипотезите тук са две. Първата е, че Игризинус може да е арабизирана форма на Абритус по силата на историческата традиция за местоположението му. Другата (повече в сферата на въображението) е, че се касае за арабизирана форма на име на възобновилото се селище по време на византийското владичество Хризград или Хръзград, защото е запазено определящото “из”.

 След падането на Хръзград (Keresdavicha, тогава в рамките на Иван Шишманова България) под османско владичество през 1388 г., когато Чандарлъ Али Паша предприема наказателна акция с 30,000-на армия, градът започва да се споменава и под други имена - Хезарград, Херазград, Хасград, Четехезар. Данни за селище на територията на съвременен Разград има още от времето на античните цивилизации. Абритус (на латински Abrittus – откъснат, стръмен) е антично римско селище (от II-ри до VI век вече е град) в днешна Североизточна България. Останките на селището се намират в местността „Хисарлъка“ на около 3 км от центъра на днешен Разград. Първите разкопки в западната част на Хисарлъшката крепост са проведени през 1887 г.от видния общественик,местен училищен инспектор,а по-късо академик в областта на природните науки Анание Явашов.На 19.03.1922 година,в училище „Св.св.Кирил и Методий” (сега Художествена галерия), по инициатива на Анание Явашов се свиква общо събрание на родолюбиви българи, предимно учители, и се учредява Разградското археологическо дружество.

 Данни за селище на територията на съвременен Разград има още от времето на античните цивилизации. Абритус (на латински Abrittus – откъснат, стръмен) е антично римско селище (от II-ри до VI век вече е град) в днешна Североизточна България. Останките на селището се намират в местността „Хисарлъка“ на около 3 км от центъра на днешен Разград. Късноантичният Абритус е построен върху неизвестно по име тракийско селище от IV – V в. пр. Хр. Намерени са глинени съдове, няколко бронзови монети от Филип II (356 – 336 г. пр. Хр.) и Александър III Велики, като и от Севт III (330 – 300 г. пр. Хр.), една бронзова монета от Одесос (III – II в. пр. Хр.). През 1953 г. се открива посветителен надпис на старогръцки с вторична употреба за настилка на трикорабната базилика в западната част на крепостта. Датиран е от 20 – те г. на I в. Направен от стратега, който е управлявал последователно трите тракийски стратегии (области) Анхиалос, Селетика и Рюзика, по времето на тракийския цар Реметалк II(ок. 19 – 26 г. сл. Хр.). Възможно е тракийското селище “под” Абритус да било център на стратегията Рюзика със стратег по това време Аполониос – син на Ептаикент.

По времето на римския император Клавдий(Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, управлявал от 42 до 54 г. сл. Хр.) васалното тракийско царство на Реметалк III (убит през 44 г. сл. Хр.) е анексирано и обявено за императорска провинция на юг от Хемус, а на север се включва към римската провинция Мизия. Римляните се установяват в Хисарлъка като построяват ранно римско селище на изток от развалините на сегашната крепост (зад р. Бели Лом). Това става през или в края на I в. или началото на II в. Съществува до IV в. като canabae и vicus. Възможно е да е бил и ранният кастел на площ около 80 хектара, но за потвърждаване на това предположение няма предприети сериозни археологически разработки. Първоначалното възникване на Абритус като военен лагер се поставя от някои изследователи в края на I в. сл. Хр. при управлението на първата флавиева династия.

Най–ранният надпис (върху надгробен камък) от Абритус е датиран от 139 г. по времето на римския император Антонин Пий (138 – 161). В него се упоменават имената на римски граждани и заселници. Вторият надпис е на Юлий Крас, управител на провинция Долна Мизия за времето от 140 – 142 или 146 – 148 г. В надписа се споменава строеж, направен от квартируващата тогава в Абритус помощна войска. От това време е и варовиковият жертвеник на Херкулес. От края на III в. (а може би и преди това) Абритус е вече кастел с площ 15 ха. (лат. castellum – крепост, укрепление, прибежище), което се разбира от надгробен надпис, открит в Аквилея, Северна Италия.

 През ранновизантийския период от IV в. вече се споменава като град – civitas (град, община). Отначало административно Абритус е принадлежал към провинция Долна Мизия. След това в края на III в. император Диоклециан (284 – 305) разделя империята на 101 провинции. Тези провинции са обединени в 12 (по – късно 15 диоцези), а самите диоцези в 4 префектури – Ориенс, Мизия, Италия и Галия. Така Абритус е в префектура Ориенс, диоцез Тракия, провинция Втора Мизия с главен град Марцианопол (дн. Девня). През 251 г. край Абритус в местността Forum Sempronii (в случая базар, тържище вън от града ) в сражение с готите пада убит римският император Траян Деций. Пртеди това той е на власт от 249 г. до 251 г заедно с консул Ветий Грат. През 251 г, Деций се провъзгласява за Бог, а синовете му стават августи (божествени). Това става през м. май, 251 г. Въпреки, че е Бог, Деций загива в битка с готите край стените на Абритус заедно със сина си Херений Етруск. За император е провъзгласен Требониан Гал, който подписва унизителното примирие с готите. Вторият син на Деций – Гостилиан също е провъзгласен за император, но той е малко дете и скоро му помагат да умре. Между другото Траян Деций подлага на гонение християните, което продължава до смъртта му. След средата на IV в. провинциалните градове губят античния си вид. Всичко това става и с Абритус, който постепенно се обръща в ранновизантийски град.

 В средата на V в. (447 г.) Абритус страда и от хунските нашествия. Тогава във Византия е на власт Теодосий II. Начело на хуните по това време е Атила, Бичът Божи, след като убива брат си Бледа през 444 г. Абритус става жертва на голямото хунско нашествие от 447 г., когато хуните стигат чак до Термопилите. Нападения над Абритус е имало и в края на управлението на Зенон (474 – 491). Последно укрепване на Абритус се прави при Юстиниан I (527 – 565). По време на унищожението на Абритус от аварите около 586 г. на власт в Византия е император Маврикий (582 – 601). Върху развалините на Абритус е издигната ранна средновековна крепост, съществувала от средата на IX (според други сведения от VII – VIII в.) до средата на XI в. В него е имало трикорабна апсидна църква (поне досега разкрита).

 Средновековният български, а след това и византийски град, e бил важно средище на живот по времето на Борис I, Владимир (Владимир-Расате), Симеон Велики, Петър I, Борис II, Константин VII Багренородни (945 – 959) и сина му Роман II(959 – 963), както и на Никифор II (963 – 969) и на наследника му Василий ІІ Българоубиец. Землянките в града са разрушени по време на похода на киевския княз Светослав I срещу България и Византия и ответните действия на византийците през 971 г. След това започва строеж на комплекс, който е имал за цел да възстанови готската епископия на Вулфила. Това става по време на управлението на Йоан I Цимиски (969 – 976). В подножието на крепостта до р. Бели Лом е имало ранно средновековно поселение, предградие с площ от 3–4 ха. От тук има два моливдовула на Борис I (852 – 889) и на Симеон (893 – 927). Средновековният град, надстроен “върху” Абритус е бил български до 971 г. Както много други градове и той става жертва на руско – византийските войни и политически спорове.

 Разград се оформя като малък град след 1450 г. През годините на османското владичество градът сменя често своя статут – нахия, кааза, вилает, санджак. Градът е страдал от редица бедствия – чума, опожарявания, наводнения. През 1640 г. Петър Богдан Бакшев пише, че в града е имало 150 къщи с 800 човека православни с две дървени църкви, 10 католици от Дубровник, около 1700 къщи със 7000 с турско население. Градът бил без крепостни стени. Основна в града е била Ибрахим-пашовата джамия със едно симетрично минаре, харем, шадраван, едно медресе, читалня, първоначално училище и един хамам. Тази джамия започва да се строи през 1530 г. и довършена 1614 или 1616 г.

 Джамиите в историята на Разград са повече – Ахмед-бейовата джамия, построена 1543 г.; Бехрам бей джамия, която се е наричала още “Кърък джамия”, построена 1498 г. при сегашната чешма “Ючкурналия”; Мехмед – пашовата джамия в бивщата махала Табакханата; Хаджи Мюслюм Мехмедовата джамия в посока Башбунар (“Сър пазар джамиси”); Искендер-бейовата джамия (“Табахна джамиси”), която се намирала на следосвобожденската ул. “Св. св. Кирил и Методий” на мястото на доскорошния хотел “Абритус”; Късъм паша джамия” (без минаре), която след Освобождението е приспособена за болница (Старата болница, на ул. М. Дринов), по–късно съборена; Акджамия (“Бялата джамия”) на улица “Станционна”, на нейното място се построи Партийният дом (сега ДКЦ); Мустафа Челеби Джамия, която е построена от еничарина Мустафа Челеби преди 1640 г. Към нея е принадлежала и Добровската махала (Добро̀ маале).

 Основните български махали са били Доброшката (по-стара, населена с капанци), Башбунарската и Вароша (преди това Ермени маалеси), оформени след 1828 г., когато на мястото на коренното разградско население, изселило се в Силистренско и Влашко се настаняват преселници – балканджии (Търновски, Дряновски и Еленски краища).

 Това слага край на коренното старо разградско население с изключение на малкото завърнали се и на останалите капанци. Не е известен и диалекта, на който са говорили старите разградчани – българи, извън Доброшката махала. Еснафските сдружения се оформят постепенно след 1829 г.: абаджийски, бакалски, обущарски, казанджийски, кожухарски, терзийски, кръчмарски, хлебарски, налбантски, земеделски. Държавното производство на Османската империя в Разград е представено в прословутата фабрика за селитра (гюверджеле), азотнокисела сол на натрия или калия. Тогава се е използвала за направа на барут. Фабриката е разкрита през 1843 г. През 1866 г. е открита телеграфна станция в града.

Населението на Разград през 1866 г е възлизало на 9763 човека. От тях турци са били 6668, а българите 2567. Циганите са 379, а евреите 99. Революционен комитет в града по времето на Априлското въстание е основан от Ангел Кънчев. В периода от 1870 до 1872 г., той посещавал няколко пъти града. Подготовка за комитет вече била започната от Сава Катрафилов, но А. Кънчев е бил длъжен да провери тази подготовка и даде организирано начало. Той е отсядал в къщата на братя Христо и х. Павел Геранлиеви под прикритието на търговец за кожи, вълна и пашкули. През януари 1872 г. Кънчев за последен път посещава Разград. След като отсяда в дома на Геранлиеви, заедно с търговеца М. Цонзаров отиват в черковната стая до училището и канят Никола Икономов и Тодораки Иванов. Те от своя страна привличат някои верни младежи – Гани Чернев (1840 – 1922) и Бърни Бърнев (1844 – 1900). На следващия ден е свикано тайно събрание в дома на Чернев. Така се ражда тайният революционен комитет “Искра” с председател Гани Чернев и заместник Бърни Бърнев. В комитета членуват Цонзаров, Димитър Мънзов и Сидер Константинович Грънчаров (Хайдут Сидер), който тогава е познат още само като търговец–ракиджия. Разград получава по – късно революционното име “Мирослав” (според Захари Стоянов). След неуспеха във възбуждането на въстание Гани Чернев бяга и през Русе отпътува за Триест, където живее до Освобождението.

Разград е известен още с четата на войводата Таньо Стоянов, осъществила бойни действия в района на Лудогорието. Градът е освободен от турско владичество по време на Руско-турската война (1877-1878). Привечер на 28 януари 1878 г. XXXV- а Пехотна дивизия (командвана от генерал-лейтенант Николай Баранов) от XIII- и Армейски корпус (генерал-лейтеннат княз Александър Дондуков-Корсаков) влиза в града, без срещне някаква силна съпротива. Благодарното българско население с радост посреща офицерите и войниците. До 4. II. 1878 г. Разград е под управление на руските военни власти. Тогава руският началник на управлението на града – офицерът Вл. Василиевич свиква по – известните граждани за избор на градски съвет. На 5. II. 1878 г. става първото заседание на новоизбрания съвет. В протокол от същата дата се сочи, че предният ден за председател е назначен Георги. А. Попов (известен тъговец). За освобождението е имало битка над Керемидчилийската махала, в която загиват много руски войници и 68 български поборници и опълченци. След Освобождението Разград е окръжен град от 1881 до 1901 г. След това става околийски център, което забавя силно просперитета му.

 Основните занимания на населението са земеделие, много са бъчварите и брашнарите, а също и хлебари, сладкари, манифактуристи, кожухари, книговезци, книжари, печатари, галантеристи, бояджии, бръснари, кожари, кафеджии, златари, търговци, сарафи, предприемачи, месари (касапи), мутафчии (знаятчии, изготвящи тъкани от козина), обущари (папукчии, кундурджии), дърводелци, тютюнопродавци, фабриканти на спиртни напитки и вино, шивачи, часовникари, абаджии, железари, банкери, адвокати, лекари, бакали, колбасари, аптекари, агенти на застрахователни дружества. Основни предприятия са били: дараци и чепкала, дъскорезници, ярмомелки, тепавици, фабрики за сода, лимонада и халва, мелници, фабрика за порцелан и др.

Днес Разград е областен град, с население от 30 хиляди души. Разбира се, античният град Абритус и интерактивният музей са само част от забележителностите, с които градът се слави. Часовниковата кула, храмът „Св. Николай Чудотворец“, Момина чешма, Етнографския музей също са места с богата история, които грабват вниманието на посетителите.

Източник: www.forum24.bg