Hа 20 декември 1943 г. в село Ястребино са разстреляни 18 души, от които шест невръстни деца. В блокадата на Тузлушкия край, наречена операция "Омуртаг", участват 19-и пехотен полк от Шумен, 7-и пехотен полк, 5-и армейски артилерийски полк, 4-а дивизионна ловна дружина и 3-о товарно артилерийско отделение. Имало е освен войска още полиция и жандармерия. От София идва генерал Ковачев, събира командирите в Омуртаг и заповядва да се изтребят помагачите и близките на нелегалните, за да се прекъснат връзките им с базите за подкрепа в разгара на зимата.

 Конкретно в Ястребино действа втора картечна рота на 19-и пехотен полк от Шумен с командир подпоручик Константин Йорданов. Към него е приобщен и полицейският агент Стоян Узунов. Подпоручикът имал заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира близките само на нелегалните, но явно се е престаравал и разстрелял жените и децата наред с мъжете. Командирът на полка не очаквал това и изгубил ума и дума, като чул за извършеното. Малко след разстрела идва заповед той да бъде отменен, донесена от офицер с мотор. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата.

 Разстреляните деца бяха наречени шестте ястребинчета и се превръщат в икони на комунистическата пропаганда. Преди 1989 г. всички знаеха за тях, учениците учеха за трагичната им съдба в час по история, пионерски отряди изследваха живота им. Известни творци се вдъхновяваха от драмата им: писателят Богдан Глогински написа повестта "В Ястребино свирят куршуми", режисьорът Милен Гетов създаде през 1979 г. игралния филм "Юмруци в пръстта" по сценарий на Никола Статков и Иван Славков, Светлин Русев нарисува "Ястребинци"... Паметникът на мястото, където са разстреляни 18-те човека от с. Ястребино, е издигнат през август 1946 г. И макар рядко някой да можеше да каже наведнъж имената и на шестте деца, всички знаеха, че те са убити от фашистите. Подобно на петимата от РМС, шестте ястребинчета винаги вървяха вкупом.

 Сега, 26 години след началото на промените в България и 72 години след разстрела им, пак вкупом ги осъдиха на забвение. Днешните деца не знаят - няма откъде, според някои - няма и защо, да научат за тях. А тези техни връстници, които все пак посетят село Ястребино и се докоснат до драмата им, не я разбират. Най-малкото, защото не знаят смисъла на думи като партизанин, фашисти, комунисти, съпротива. Тоталитарната власт ги обяви за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски - партизанинът, заради когото бяха убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казваше друго: на възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои. Определяше ги като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея.

 Убитите на 20 декември 1943 г. са от 6 различни семейства: Дядо Стойне Станков, на 75 г., и съпругата му Наста, на 70 г., чийто син Иван е в нелегалност. Рангел Дончев, на 57 г., и съпругата му Мара, на 58 г. - дъщеря им Райка е партизанка. Петър Калайджийски, на 50 г., и съпругата му Стоянка, на 48 г., чийто син Рангел е при партизаните, след като избягал от военна служба. С тях са разстреляни и 3 от децата им: Надежда - на 12 г., Иван - на 9 г., и Стойне - на 7 г. Иван Димитров Янков, на 55 г., и съпругата му Марийка, на 45 г. - синът им Димитър е партизанин. С тях са разстреляни и дъщерите им близначки Ценка и Цветанка - по на 13 г. Петко Стоичков, на 56 г., и съпругата му Лазарка, на 51 г., чийто син Стойне е партизанин. Разстреляна е и дъщеря им Димитринка, на 11 г. Димитър Богословов, на 48 г., и съпругата му Станка, на 42 г., чиято дъщеря Катя е партизанка. Смислен отговор защо е заповядано това зверство няма.

Арестуваните не вярват, че ще бъдат избити 

 Денят 20 декември 1943 г. се случил студен и със скреж, но без сняг. Предния ден Ястребино е блокирано от втора картечна рота на 19-и пехотен полк под командването на подпоручик Константин Йорданов. В цивилния си живот е учител, баща на две деца. Той заповядва ареста на семействата на партизаните, включително и на децата, после в общината лично разпитвал задържаните къде са синовете и дъщерите им. Някой освобождава гимназиста Чавдар Калайджиев, чиито родители са ятаци, а не партизани. Или пък баба Яна Григорова, майка на нелегалния ремсист Георги. Тя показва писмо от дъщеря си от София, че ще се жени, а Георги уж отишъл на сватба там. Да направи така, я подучил обреченият на смърт Рангел Дончев. За другите обаче милост няма. За малко подпоручикът щял да пусне и Петър Калайджийски, който му заявил, че се е бил на фронта за България, дори пленник, но братовчед му Величко Гюров издава, че синът на Петър - Рангел, скоро взел тенекия сирене от тавана на къщата им за партизаните, и това решава съдбата на него, жена му и трите им деца. До последно арестуваните смятат, че ще ги интернират, никой не очаквал да бъде убит. Дори при ареста Лазарка Стоичкова намира сили да се пошегува с войниците: "Почакайте, момчета, да си взема кожуха, че като ме бият, да не ме боли много!" "А, няма да стане нужда", отговорили войниците. Тя все пак успява да изпрати и скрие при съседи малките си дъщери Веска и Станка и така им спасява живота. Димитринка също била пратена при комшии, но войниците накарали майката да извика децата си и като чула виковете й, Димитринка пристигнала. Близначето Ценка през този ден било болно на легло с висока температура. Когато идват да приберат семейството, сестричката й Цветанка пък била за вода. Войниците били склонни да нарушат заповедта и да оставят децата, като подберат със себе си само възрастните, но майка им Марийка отказва да тръгне без тях.

 18-те били разстреляни към 1 часа по обед. Най-напред ги повеждат уж към Поляне (днес Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората. На самата екзекуция подпоручик Йорданов не присъства, командвал я по негова заповед фелдфебел школникът Никола Маринов, който бил редовен войник и по ирония на съдбата... ремсист. След 9 септември Йорданов е осъден на смърт от Народния съд, но Маринов се разминава с малко затвор, по-късно е инженер в Плевен.

 Подпоручик Йорданов идва след това и доубива все още живите. Уверява ястребинци на площада, че арестуваните хукнали да бягат и войниците му стреляли заради това. Разказват, че малко след разстрела в Ястребино идва офицер на мотор с кош, който носи заповед, че екзекуцията се отменя. Сред убитите има всякакви по убеждения хора - от заклетия комунист Рангел Дончев, който се запалва по комунистическите идеи, докато е на гурбет в Америка, до кроткия Димитър Богословов, който бил далеч от нелегалните работи. Той предупреждава дъщерите си Катя (партизанка) и Марийка (политзатворничка), че се набъркват в сериозно и опасно дело и се чуди какво ще стане с тях. Става това - той и съпругата му Станка са разстреляни, Катя загива като партизанка, Марийка попада в затвора. "След Девети успях да вляза в килията на вече арестувания подпоручик Йорданов. Той знаеше чия дъщеря съм. Плачеше: бил учител, това било негов дълг, бил заблуден", разказваше през 1986 г. Марийка Богословова, по мъж Вълчева, която живееше в Шумен.

Децата, гости на музея, не знаят какво е партизанин 

 Все още желаещите могат да посетят втория етаж на местното читалище, където се е помещавало училището на избитите деца. Заради различната си възраст те никога не са били в един клас, но навремето е направена възстановка на една класна стая от онова време с три редици зелени чинове. Върху първите стоят табелки с имената на шестимата разстреляни ученици. Най-вляво до прозореца е името на 7-годишния Стойне Калайджийски. Отляво е паметна стена със снимките на децата и кратките им биографии. Единствен Стойне бил толкова малък, че не успели да го фотографират и в духа на времето вместо със снимка художниците го представяли с малка петолъчка. В стъклена витрина под стената с портретите са подредени ордените "За народна свобода 1941-1944 г. втора степен", с които децата са удостоени посмъртно. В класната стая и в коридора пред нея са подредени увеличени фотографии, останали от разстреляните. Старо сметало допълва експозицията. В краката му са струпани безразборно папки и албуми, явно останали от някогашните посетители - било е време, когато Ястребино е било тема на реферати и разработки, на пионерски дневници и детско творчество. Казват, че някога децата носели в музея детски играчки и най-вече топки, защото според един от разказите от трупа на малкия Стойне след разстрела изпаднала малка топка от волски косъм, с която той обичал да си играе и никога не се разделял. Първият му братовчед Чавдар Калайджииев, който днес е на 86 години, опровергава този мит: "В суматохата при ареста Стойне даже не си беше обул цървулките и навремето аз го занесох на гръб до общината. Каква ти тук топка!", категоричен е той.

 Най-често в музея гостуват децата, които идват на зелено училище или на летен лагер в детския комплекс край селото. Според служителките там, които по неволя са и екскурзоводи, малките гости слушали с интерес историята на шестте ястребинчета, но не я разбирали. "Те се натъжават заради смъртта на децата, но как да разберат защо са убити, след като дори не знаят значението на думата партизани. И след това не задават никакви въпроси", споделя служителка от комплекса. Нещо повече, децата с български произход от Украйна и Молдова, които по традиция от последните години летуват тук, били много повече в час по темата.

Сега в Ястребино има Национален детски комплекс 

 Националният пионерски комплекс "Ястребино" е открит през септември 1979 г. лично от първия човек в държавата и в БКП Тодор Живков. Построен на метри от лобното място на шестте ястребинчета, той е бил място за активна идеологическа и възпитателна дейност с тогавашните пионери и комсомолци в духа на тоталитарното време. Тук са идвали цели класове от цялата страна и в учебно време, които провеждали обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса. Ястребинчетата и тяхната съдба бяха и в учебниците по история в прогимназията.

 Днес, 36 години по-късно, обектът се нарича Национален детски комплекс и заедно със събрата си от Ковачевци, родното място на Георги Димитров, е подчинен на министерството на образованието. Базата разполага с 3 корпуса и 195 места и се използва основно като място за провеждане на зелено училище и летни детски лагери.

Източник: www.24chasa.bg