Днес, четвърт век след началото на прехода, отново говорим главно за реформи, предизвикани от продължаващото всеобщо недоволство от всички сфери на обществения живот - здравеопазване, социална защита, култура, екология и най-вече образование. Как стана така, че след като осъществихме Големите промени в началото на 90-те години, отново сме недоволни и отново ни се налага да се променяме? Всъщност, откакто помня, а аз помня отдавна, сферата, в която непрекъснато се правят реформи, е образованието. Когато влязох за пръв път в училище, ни обясниха, че ще бъдем първият випуск, който ще завърши по новите програми. Само че, докато завършим средното училище, се смениха още три такива програми. Същото ми се случи и в университета.

 Започнах със спомени от малко по-далечното минало, тъй като горчивото ми усещане е, че продължава практиката на непрекъснати, застъпващи се една с друга реформи, без нито една да завърши докрай. Не искам да правя неприятни изводи, но просто се налага усещането, че независимо от смяната на обществено-политическата система традицията да се правят промени заради самите промени продължава с пълна сила. И нищо добро не може да се очаква от нея. Това, което виждаме всички, е, че образователното равнище на българите спада и краят на процеса не се вижда.

 Така стигам до конкретната си тема: каква е ролята на обучението по история, литература и география в общообразователната система. Убедена съм, че тези три предмета са не просто образователни, а имат много по-висока цел. Те създават основите на националната ни идентичност. Историята в училище учи българските деца откъде сме дошли, как сме създали своята държава, как сме се борили за утвърждаването й. Тя им разказва и за трагичните събития, загубените битки, загиването на държавата, тъжната съдба на българите под чужда власт, както и за възраждането на българското самосъзнание и борбата за независимост. Разказът за миналото ги запознава със сложния и криволичещ път на модерната българска държава, та до наши дни. Едновременно с това българчетата трябва да познават историята на европейската цивилизация и развитието на света. Въпросът, който се дискутира от началото на прехода, е кое да бъде водещо - световната или българската история. В началото, устремени към Европа, дадохме предимство на общата история, като българската да се разтвори в нея, за да се почувстваме част от Европа. Резултатът обаче беше друг - изчезна гордостта от миналото. Някои ще кажат, че това е добре, защото национализмът е зло. Но можеш ли да обичаш другите народи, ако не знаеш кой си и не обичаш своя народ?

 Убедена съм, че училищното преподаване на история, литература и география трябва и да възпитава. Затова трябва да внимаваме, когато съкращаваме части от родната история, литература и география и ги заменяме с европейски или световни. В стремежа си да бъдем истински европейци има опасност да загубим себе си. А трябва да сме наясно, че европейци изобщо няма. Всички граждани на Европейския съюз са част от някаква нация и едва след това европейци. Така и ние, българите, можем да бъдем истински европейци само ако преди това имаме съзнанието, че сме българи, че имаме стара култура, дълга история, оригинална литература и уникално географско разположение. Какво означават тези по-общи разсъждения за начина, по който учим основополагащите за самосъзнанието ни предмети в училище. Това, че трябва да ги познават и малките, и големите ученици. Че те трябва да ги осмислят поне два пъти. Първия път като приказка, а втория - аналитично и в сравнение със световните процеси. Само така могат да се избегнат капаните и на националния нихилизъм, и на ограниченото патриотарство.

 Същият подход като този за историята важи и за обучението по литература. Историята и литературата са неразривно свързани, защото българските поети и писатели могат да бъдат разбрани само ако учениците познават времето, в което са живели. С други думи, призовавам не за реформи заради самите реформи, а за образователни програми, които да обхванат целия учебен процес и да подготвят знаещи и обичащи своята родина български граждани.

Автор: Проф. Искра Баева, Софийски университет "Св. Климент Охридски"

Източник: www.trud.bg