Приказка за мъртвата царкиня и седемте юнаци
Помните ли приказните часове и омайната сила на римите, които ни вълнуваха, докато четяхме приказките на Пушкин? Думите се лееха и ни пренасяха в чудни светове, населени от богатири и царкини, златни рибки и петлета. В тези светове доброто винаги побеждаваше, а умът и смелостта щедро се възнаграждаваха. Предлагаме ви да се върнем заедно в това време с „Приказка за мъртвата царкиня и седемте юнаци“ от гения на руската литература А. С. Пушкин.
С любезното съдействие на издателство „Софтпрес“ публикуваме за Вас поетичния превод на Любомир Николов, поместен в изданието „Приказки на Пушкин“. Илюстрациите към него са дело на многократно награждаваната художничка Ралица Мануилова.
Цар с царица се прощава,
надалече заминава
и царицата седи
до прозорчето да бди.
От зори до нощ го чака,
взира се дори сред мрака
в полския пустеещ път,
чак очите я болят;
но любимият къде е?
Само зимен вихър вее,
сняг вали – полето цяло
под снега е побеляло.
Девет месеца минават,
тя да гледа продължава.
Бъдни вечер – в мрак дълбок
щерка й дарява Бог.
И пристигнал гост желан,
гост очакван и мечтан –
върнал се на сутринта
радостният цар-баща.
Със въздишка на устата
го посрещнала горката,
радостта не издържала
и до вечерта умряла.
Страдал царят безутешен,
но нали и той бил грешен,
подир няма и годинка
си намерил половинка.
Вярно, тая хубавица
истинска била царица:
стройна, бяла и червена,
с ум и разум надарена;
но пък буйна, горделива,
своенравна и ревнива.
Имало в чеиза неин
дар вълшебен, чудодеен –
огледалце позлатено,
с глас човешки надарено.
С него тя била радушна,
весела и добродушна,
с него често се шегувала
и на скромна се преструвала:
„Огледалце, я кажи,
истината доложи:
аз дали съм на света
с най-вълшебна красота?”
То веднага отговаря:
„Ти красива си свръх мяра,
ти си румена и бяла,
с прелест чудна засияла.”
А царицата тогава
се прехласва до забрава:
и намига, и се смее,
щрака с пръсти и лудее,
ту танцува, ту се спира,
в огледалцето се взира.
Но след някоя година –
ето, малката царкиня
стройна, румена и бяла
неусетно разцъфтяла.
Белолика хубавица,
кротка като гълъбица.
Възжелал я принц-герой,
Елисей се казвал той.
Сват пристига, царят стар
готви сватбения дар:
седем градове могъщи,
сто и четирийсет къщи.
Почнала да се облича
за вечерята девича
злата мащеха-царица,
ужким първа хубавица.
Огледалцето поглежда,
смее се и му нарежда:
„Аз дали съм на света
с най-вълшебна красота?”
„Хубава си, няма спор,
ала в този царски двор
друга днес е засияла –
нежна, румена и бяла.”
Скача гневната царица,
вдига нежната ръчица
сякаш срещу кръвен враг
и сърдито тропа с крак.
„Ах ти, калпаво стъкло!
Лъжеш и ми мислиш зло.
С мен се мерела? Добре!
Ще й дам да разбере!
Много се е възгордяла!
Нищо чудно, че е бяла –
майка й от мрак до мрак
гледала е само сняг!
Ала да твърдиш не бива,
че от мен е по-красива;
царството ни да обходиш,
или даже да пребродиш
цялата земя голяма –
като мене друга няма.
Права ли съм?” – тя го пита.
То отвръща упорито:
„Друга днес е засияла –
нежна, румена и бяла.”
Черна завист я изгаря.
Огледалцето събаря
и нарежда на слугинята
да подмами днес царкинята
в таен горски пущинак
где не стъпва хорски крак,
да я върже в онзи кът –
вълци да я изядат.
От жена, която мрази,
даже дяволът се пази.
И покорната слугиня
води клетата царкиня
в дива, сенчеста дъбрава;
но девойката тогава
що я чака предусеща
и примолва се горещо:
„Без вина ли ще загина
в дивата гора мърцина?
Не погубвай ме, девице!
Като стана аз царица
щедро ще се отплатя.”
Тъй помолила се тя,
а оназ я съжалила,
рекла: „Бог да те закриля”
и вместо да я завърже,
вкъщи се прибрала бърже.
„Де е нашта хубостница?” –
пита злобната царица.
И момата начаса
казва: „Сам-сама в леса
изоставена е тя,
вече дебне я смъртта.
Аз завързах я добре,
та по-лесно да умре
в ноктите на зверовете
нашата царкиня клета.”
Плъзнал из страната слух:
Няма я! Ни вест, ни дух!
Царят клет тъжи за нея;
колкото до Елисея,
той с молитва на уста
се отправил по света –
дири своята отрада,
своята невеста млада.
А невестата, горката,
скитала се из гората,
все вървяла и вървяла,
призори пред дом се спряла.
Куче ужким да залае,
а дошло да си играе;
тя прекрачила на двора –
тихо е и няма хора,
само кучето подскача.
Тя по стълбите се качва,
тропа тихо: чук-чук-чук,
а отвътре нито звук.
Дълго чака и накрая
влиза в светла, чиста стая.
Вижда там покрай стените
пейки с чергици покрити,
маса дъбова в средата
и икони на стената,
печка, кътче за отмора;
явно тук живеят хора
и добри са, то се вижда,
няма кой да я обижда.
Тя дома обиколила,
както трябва подредила,
в печката наклала огън,
свещ запалила на Бога,
на миндера поседяла
и след мъничко заспала.
Ето, пладне наближава,
шум на двора се раздава:
влизат седем снажни братя,
румени и мустакати.
Най-големият шепти:
„Що за чудо, гледай ти!
Някой всичко е измил,
къщата ни подредил.
Кой си? Хайде, покажи се,
с нас, стопаните, сдружи се.
Ако ли си стар човек,
чичо ще си ни навек.
А ако си още млад,
ще ни станеш кръвен брат.
Бабичка ли си? Тогаз
майчица стани за нас.
Ако си мома добра –
ще те вземем за сестра.
И царкинята тогава
пред юнаците застава.
Доземи се поклонила
скромно им се извинила,
че неканена била,
а на гости е дошла.
Те разбрали по речта,
че е царска рожба тя;
в ъгъла я настанили,
с баничка я нагостили,
пълна чашка й наляли,
на подносче я подали.
Ала гостенката мила
питието отклонила;
хапнала едва-едва
баничка и след това
рекла им: „Стопани мили,
от умора нямам сили.”
Те отвели я нагоре
в стая светла и просторна,
там на спретнато легло
тя положила чело.
Ден отмине, друг отмине,
а пък младата царкиня
не скучае сред гората
при седмина храбри братя.
Пукне ли зора, тогава
те задружно се отправят
ту за патици на лов,
ту за подвиг по-суров –
сарацин в поле да гонят,
та да го свалят от коня,
а на кръстопът коварен
да обезглавят татарин,
или в непристъпен лес
да подгонят зъл черкез.
А красивата мома
в къщичката сам-сама
шета кротко и послушно
и посреща ги радушно.
Заживели си честити.
Тъй летели бързо дните.
Не след дълго и седмината
влюбили се във царкинята.
В стаята й призори
влезли братята добри.
Най-големият тогаз
проговорил с топъл глас:
„Ти си мила и добра,
любим те като сестра,
всеки от сърце желае
с тебе да се обвенчае,
но не може – ето, на,
ти за всички си една.
Помогни ни в този час,
избери един от нас.
С другите като преди
истинска сестра бъди.
Ала клатиш ти глава.
Означава ли това,
че не е достоен тук
ни един за твой съпруг?”
„Ох, левенти от гората,
всички сте ми родни братя –
казва младата царкиня. –
Ако лъжа, да загина
тук, пред вас, във този миг.
Но си имам годеник.
Всички равни сте за мене:
умни, храбри, устремени,
и обичам ви сърдечно,
но обрекла съм се вече
и избрала съм един –
Елисей, на царя син.
Дълго братята стояли
и замислено мълчали.
Старият с поклон дълбок
рекъл: „Да те пази Бог.
Вече ще мълчим, а ти
за въпроса ни прости.”
Тя отвърнала с глас тих:
„Вече всичко ви простих.
Моля ви, не се сърдете
и за отказа простете.”
Братята се поклонили,
кротко се отдалечили
и живели занапред
в сговор, както си е ред.
Междувременно царицата
още мразела девицата
даже и подир смъртта.
Огледалцето си тя
дълго в раклата държала;
най-подир не издържала
позабравила гнева,
взела го, а след това
бързо се разхубавила
и с усмивка промълвила:
„Огледалце, я кажи,
истината доложи:
аз дали съм на света
с най-вълшебна красота?”
То веднага отговаря:
„Ти красива си свръх мяра,
но живее си без слава
сред зелената дъбрава
при юнаците седмина
тая, дето те надмина.”
Тя на своята слугиня
гневно викнала: „Лъжкиня!
Да ме мамиш как си смяла?”
И горката си признала.
А царицата със злоба
плаши да я прати в гроба –
ако злото не довърши,
нейният живот ще свърши.
Пак веднъж била сама
ненагледната мома,
чакала добрите братя
да се върнат от гората.
Изведнъж дочула лай:
някой е дошъл комай.
В миг прозорчето отваря,
гледа – просякиня стара
чак до къщата дошла е,
а пък кучето я лае.
„Чакай, бабо – виква тя. –
Кучето ще укротя
и да хапнеш ще ти дам,
само ме изчакай там.”
Предрешената слугиня,
ужким стара просякиня,
казва й: „Девойко драга,
няма да достигна прага.
Много лют е този пес,
по-добре при мен излез.
Виж го само как налита.”
С топъл краешник от пита
младата царкиня слиза,
но на двора щом излиза,
песът скача между тях,
лае – да те хване страх,
и на бабата не дава
много да се приближава.
„Брей, че се е развилнял!
Лошо сигурно е спал –
казва благата царкиня
на горката просякиня. –
Няма нищо. Хващай, бабо!”
И към нея хвърля хляба.
Бабата го уловила,
от сърце благодарила:
„Бог да те благослови;
и от мене дар – лови!”
Към момата полетяла
ябълка червена, зряла;
във ръцете й лети,
песът скача и скимти...
Ала тя я хваща точно.
„Ябълчицата е сочна,
хапвай си, девойко млада.
Благодарност за обяда.” –
рекла й с поклон старицата
и изчезнала в горицата.
Щом останала сама,
милостивата мома
тръгнала да се прибира,
песът верен я сподиря,
вие, гледа я в лицето,
сякаш го боли сърцето,
сякаш казва й: „Не яж!”,
Тя го гали: „Друже наш,
що ти става? Кротко стой!
Бързичко се успокой.”
Лекичко го приласкала,
сетне вътре се прибрала.
Взела хурка и къделя,
седнала и дълго прела –
чакала добрите братя
да се върнат от гората.
Уж ги чака, но не спира
в ябълката да се взира.
Тъй е свежа, ароматна,
толкоз румена и златна,
сякаш с мед се е наляла;
през сърцевината бяла
даже семките прозират.
Не стърпяла най-подире
нашата царкиня мила,
в ябълката зъбки впила.
Но след миг за зла беда
изтървала тя плода.
Пръстите се вцепенили,
дъх загубила и сили,
после рухнала студена
под иконата свещена...
Седемте юнаци смели
тъкмо към дома поели
след победен славен бой,
а насреща с жален вой
клати кучето глава.
„Не е на добро това” –
рекли стреснатите братя.
Бързо слезли от седлата.
Влезли, ахнали, след тях
песът налетял без страх
сръфал падналия плод...
и се проснал без живот.
Види се, плодът червен
бил с отрова напоен.
Братята глави навели,
скръб и горест ги обзели.
Вдигнали с молитва свята
клетницата от земята,
та за сетния й път
в бяло да я облекат.
А покойната лежала
прелестна като заспала.
Как да я положат в гроба?
Чакали до късна доба,
нощ отминала навън –
тя не ставала от сън.
Сложили я със печал
във ковчег от чист кристал,
подредили се по двама
и понесли я на рамо
към планинска чука дива –
там навеки да почива.
В час среднощен, глух и мрачен
те ковчега й прозрачен
на колони закачили
и с решетка оградили.
Старшият от всички братя
поклонил се до земята
и продумал: „Спи във гроба.
Жертва на човешка злоба
стана твойта прелест. Знай,
чака те небесен рай.
С обич, цвете наше мило,
пазехме те за венчило,
но съдбата ти е друга –
днес на гроба си съпруга.
А царицата жестока
чакала до нощ дълбока.
и на свойто огледало
същия въпрос задала:
„Аз дали съм на света
с най-вълшебна красота?”
То отвърнало покорно:
„Най-красива си безспорно,
ти си румена и бяла,
с прелест чудна засияла.”
Годеникът нажален
все я дири ден след ден
и горчиви сълзи лей
горестният Елисей.
Пита не един и двама,
ала вест за нея няма.
Някой раменете свива,
друг открито се присмива;
къмто слънцето тогаз
той извикал с ясен глас:
„Слънце, наша благодат,
ти обхождаш този свят,
всичко виждаш и не спираш,
зима с пролетта събираш.
Моля те, не крий,
откровено ми разкрий,
не видя ли дето мина
най-красивата царкиня,
моята невеста драга?”
То отвърнало веднага:
„Где е тя – това не знам,
но от много дни насам
взорът ми не я открива.
Може и да не е жива.
Ала питай и съседа
Месечко, той нощем гледа
и съзира в нощен час
туй, кое не виждам аз.”
В скръб, печал и самота
чакал Елисей нощта.
Ясен месец се показал,
Елисей с молба му казал:
„Друже месец, златен рог,
грееш ти сред мрак дълбок,
с ясен зор и кръглолик
между звездния светлик.
Моля те, не крий,
откровено ми разкрий,
не видя ли, дето мина,
най-красивата царкиня,
моята невеста драга?”
Рекъл месецът веднага:
„Не, не зная, братко мой.
Аз съм нощен часовой.
В мойта смяна очевидно
не е минала.” „Обидно!” –
принцът тихо промълвил.
Ясен месец продължил:
„Чакай, вятърът крилат,
моят неуморен брат
по света неспирно вее.
Ще да е видял къде е.
Да го питаш отиди.
Сбогом и не се сърди.”
Не унива годеника,
вятъра с надежда вика:
„Ветре, полетял безспир!
Ти си облачен пастир,
гониш бури по морето,
волно вееш из небето,
ту си кротък, ту свиреп,
само Бог стои над теб.
Моля те, не крий,
откровено ми разкрий,
не видя ли дето мина
най-красивата царкиня,
моята невеста драга?”
Отговорил му веднага
вятърът крилат и буен:
„Зад потока тихоструен
има планина висока,
в нея пещера дълбока;
вътре в полумрак печален
люшка се ковчег кристален,
вдигнат на колони здрави.
И оттам не преминава
ни човек, ни звяр, ни птица;
там е твойта годеница.”
Рекъл тъй и отлетял.
Принцът горко заридал.
Тръгнал към онази местност,
та любимата невеста
да изпрати със поклон.
Стигнал до планински склон
сред смълчаната гора,
а под склона – пещера.
Вътре сред сумрак печален
люшка се ковчег кристален
и царкинята в кристала
сън навеки е заспала.
Към невестата си мила
той се хвърлил с всичка сила.
Мигом тежкият капак
рухнал и момата пак
оживяла. Гледа тя
изумена към света
и въздъхва с нежен глас:
„Дълго дрямала съм аз!”
Ах! От гроба се изправя.
С радостни сълзи тогава
лекичко като перце
той я вдига на ръце.
Подир дългия й сън
бързо я изнася вън
от усойната тъма
и поемат към дома.
И мълва се разлетяла:
Мъртвата е оживяла!
Мащехата зла сама
си седяла у дома
и на свойто огледало
пак такъв въпрос задала:
„Аз дали съм на света
с най-вълшебна красота?”
То й рекло: „Няма спор,
ала в този царски двор
друга днес е засияла –
нежна, румена и бяла.”
Тя така се разярила,
че на пода го строшила,
на вратата изтърчала
и царкинята видяла.
В миг останала без сила
и смъртта я покосила.
Щом зарили я в земята,
сватба вдигнали богата –
гордо минал под венчило
Елисей със свойта мила;
и откакто свят светува
пир такъв не се е чувал.
И аз бях там, и също пих,
поне мустаци потопих.
Превод: Любомир Николов
Художник: Ралица Мануилова
