Втурнала се мащехата в къщи, разфучала се, закрещяла:

– Какво си се сгушил край огъня, Кокичко? Оставил си вратника отворен, измъкнала се е кравата. Върви да я дириш. Да се не връщаш, ако не я намериш! …

 Малкият Кокичко тъй много бил наплашен от злата си мащеха, че веднага скокнал на крака, нахлупил шапчицата си и хукнал навън. Къщата им ниска, бедна, била на горния край на селото. Дебел сняг бил обвил полето. Тръгнал Кокичко по дирите на кравата, тук я търсил, там я търсил, извървял полето, дошъл до гората, навлязъл в нея, лутал се от дол в дол, уморил се, но кравата не намерил. Зимният ден превалил. Спуснала се мразовита гъста мъгла. Заплакал от мъка и страх Кокичко. Къде вече да върви, къде да почине, къде да се дене? Седнал под един храст, свил се, сън го налегнал, студ го сковал.

 В това време оттам минавал свети Атанас. Били се събрали светците.

– Свети Атанасе – рекли му те – отпочинаха си людете, отлежаха си животните, отспаха си дърветата. Твой дял са снегове и ледове. Време е вече да идеш при Господа и да го помолиш да ги вдигне.
– Щом е време, както казвате, мои побратими – отговорил свети Атанас – ето, стягам се за път.

 Наметнал той три дълги, дебели и тежки кожуси, прекръстил се и се запътил, като се подпирал на златната си патерица. Вървял из широк друм, изминал полето и тръгнал през гората. С мъка се възкачил той нагоре, понеже краищата на кожусите му се закачали в дървета и камъни. Изпотен и морен, спрял се да си почине под едно дърво, а то било дряново. Като видял, че пъпките му били много набъбнали, той откъснал едно клонче.

– Ще го нося на Господа да види, че всичко се готви за живот. Ще трябва да бързам, та да му кажа да пуска слънцето сутрин по-рано и да го прибира вечер по-късно.

Тъкмо това си мислел, свети Атанас чул наблизо тънък глас, като на звънче:
– Мамо, мамо, мамо!…

Станал свети Атанас, тръгнал по гласа, който бавно и тъжно замирал, и за голямо свое учудване намерил сгушен под храста малкия Кокичко.

– Кое си ти, мъничко? Кой те е оставил тук самичко в тая люта нощ? Господи, та то вече е мъртво!…

 Взел на ръце свети Атанас измръзналото тяло на детето, чието лице било изопнато и бяло и по него били заледени едри, чисти сълзи, като бисерни капки. Искал да го стопли, загърнал го в кожусите, духал му по лицето и ръчичките, но то не помръдвало. Натъжил се свети Атанас.

– Каква невинна душичка! Трябва да е сираче. Такива чисти са сълзите на всички, които не са познали майчина обич.

 Свети Атанас сложил студеното тяло под храста, свалил горния си кожух, завил го с него, изтананикал заупокойна молитва, прекръстил се и продължил пътя си през гората. Вървял и си мислел:

– Аз видях една жертва на човешко безсърдечие. А колко ли са по земята невинни и млади душички, които гинат невидени, нечути?

Като стигнал до върха на планината, свети Атанас свалил втория си кожух, за да му бъдело по-леко и бързо-бързо се понесъл към небето. Явил се той пред Бога, поклонил му се, подал му дряновото клонче и рекъл:
– Господи, много ти здраве от земята. Както беше ми заповядал, така и направих – покрих я цялата със снегове и ледове, отдъхна си доволно тя и всичко с нея – в мир и сън. Време е вече, затова ти нося и дряновото клонче, да излезе всичко живо на свят.
– Вярно ми служиш, затова и молбата ти почитам. Дигни снегове и ледове, пък аз ще накарам слънцето да стопли земята.

Чул Божията дума свети Атанас, повъртял се, повъртял се, па рекъл:
– Още една молба имам към тебе, Господи. Като идех насам, намерих в гората умряло едно изоставено дете. А като него хиляди невинни душички умират, непознали майчина обич. Моля те, възвърни им живота за твоя слава и за моя радост.

Бог помислил, помислил и казал:
– Трябват ми пратеници да съобщават всяка година на всичко живо по земята, че съм наредил да се дигне вече зимата. Но само невинни и чисти души могат да бъдат мои пратеници. Ето, нека тия сиротни душици да бъдат тези пратеници.

 Както Бог пожелал, така и станало. Оттогава и до днес тръгне ли свети Атанас да моли Бога да се дигнат снегове и ледове, ще мине през гората, ще почука със златната си патерица и ще каже:

– Събуждайте се, ставайте, дечица! Свети Атанас, Божият верен служител, минава. Гответе се да съобщите на всичко живо Божията воля.

 Още по планината се носи белият кожух на свети Атанас и изпод всеки храст се надигат малки бели цветчета. Те са невинните души на сиротните деца. Непознали майчина любов, те съобщават за Божията любов, която ги е възкресила и която ще залее в скоро време цялата земя. Нарекли тези първи предвестници на пролетта кокичета, по името на Кокичко, първото умряло сираче, което свети Атанас намерил някога в гората.

Автор: Никола Ракитин

Публикувано в сборника с разкази „Русалска поляна”, 1938, Издателство „Хемус”, София

Рисунка: Недим Мустафа, художник

Източник: www.webstage.bg