Седя тихичко на пейката в парка и се наслаждавам на тишината около мен. Зимата, която забележимо настъпва, кара хората да търсят топлината и уюта на дома. Усещам как пронизващият ветрец се втурва през тънкото ми палто, за да потърси и той топлината на тялото ми. И след като е усетил как бавно замръзвам, се впуска да търси поредното топло място под нечие палто.
 Така замислена, виждам как една жена се приближава към мен – добре облечена, силно гримирана, за да скрие бръчките си, които неистово се опитват да се покажат под пластовете грим. Тя ми се усмихва, кара ме да я погледна учудено и да си задам въпроса „Откъде ли я познавам?“ Заприличах на Еню, дето не разпознаваше Серафим заради скъсаното му палто, а аз изпаднах в обратната ситуация – заради труфилата на дамата срещу мен. Защо ли трябва пак да мисля като учител? Та нали сега съм тук на това място, за да се откъсна поне малко от онова „страшно“ за някои пространство, наречено училище. Стряска ме гласът на дамата:
– Не се прави, че не ме позна! Осем години стояхме на един чин, но после се запиляхме нанякъде!
– Е, аз не съм се запилявала никъде… – тихо отвърнах. – Винаги търсех целта си, а с пилеене не се намира…
– Същото чувство за хумор, както някога, същите приказки – ти май не си се променила?
Да, не се бях променила, само животът ме бе научил на неща, които не ни преподаваха в училище… някога. И тя определено не се бе променила – спомних си как високомерно се държеше с всички останали в класа, колко пренебрежително се отнасяше към учителите, как правеше всичко възможно, за да бъда най-незабележимата. И след дълги години, когато прочетох един руски разказ /не помня автора/ със заглавие „Най-незабележимата“, открих себе си. Въпреки всичко и всички аз успях – постигнах целите си…
– Хайде, разказвай! – Тя седна до мен и с пронизителен поглед чакаше моята изповед. – Как живееш, къде работиш, ако въобще имаш някаква работа, все още ли си мечтателката?
Въпросите ѝ се сипеха като лавина, която се опитва да затрупа едвам оцеляващи хора…
– Добре живея – имам прекрасно семейство, работя това, което обичам и за което някога мечтаех – станах учител и преподавам в гимназията…
– Ти определено не си добре! Как можеш да си доволна от това, че работиш като учител? Това днес не е престижно… пък и тези зверчета, дето сега са в училище, как се овладяват?
– С любов, ако не стига – с много любов! – отговорих усмихнато на жената срещу мен, която ме гледаше подигравателно.
– Ти май не си с всичкия – за това ли мечтаеше тогава, това ли беше целта ти? Не виждаш ли какво се случва около теб? Днес децата не са като нас някога.
– Знаеш ли, че заради същите разсъждения на хората, днес децата са такива? Колко родители могат да се похвалят, че познават децата си, че споделят с тях тревогите си, че ги разбират и им помагат? Ние, учителите, сме тези, които виждаме всичко, но не можем да променим нещата. Всички ни упрекват за това, че децата им са невъзпитани и че не желаят да учат, без те самите да ги учат на ценности. Но ти сигурно знаеш това, предполагам, че и ти си родител…
– Слава Богу, не съм – добре,че нямам някое такова, дето да се налага да възпитавам! Нали знаеш, че моите мечти бяха по-различни, по-големи от твоите.
– И постигна ли ги? Като те гледам как си облечена, сигурно работиш в някоя престижна фирма и заради професионалното си израстване не си успяла да си създадеш семейство! – опитвам се да успокоя разговора.
– Ами… всъщност аз май нищо не постигнах – само с мечти си останах…
В същия момент изпитах съжаление към „старата“ си съученичка. Онази самонадеяна хлапачка не е била нищо друго освен, както казвахме, „въздух под налягане“. Тя, която ми се подиграваше за избраната професия, не бе постигнала нищо в живота си и за съжаление не беше научила уроците на живота…
– Работих в чужбина, имах много приятели и мъже, но нямам съпруг, нямам деца, сама съм, но знаеш ли, чувствам се добре!Сама определям как да живея, не се съобразявам с никого…
– Това ли ти бяха големите мечти? – не се сдържах пред откровението ѝ. –Радвам се, че съм по-различна от теб, аз не бих могла да живея сама. Не бих могла да живея без семейството си, без учениците си, които карам да разберат, че без мечти и цели не се живее, че без упоритост и труд, нищо не се постига, че трябва да се учат от грешките си и от грешките на другите, да вярват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите, към които се стреми и които трябва да постигне…
– Радвам се, че се видяхме. Трябва да тръгвам – каза тя някак отегчена от думите ми, стана от пейката и с безразличен поглед се отдалечи от мястото.
 Усетих облекчение, защото животът за пореден път ми показа, че има смисъл във всяко едно съществуване, стига да осъзнаеш защо си създаден и каква е мисията ти на земята. Разбрах, че по моя земен път аз трябва да бъда учител, за да науча децата си как да успяват и как трябва да запазят зрънцето добро, което носят в себе си, защото то ще ги направи личности. Защото без добро, без усмивка и без приятел не се живее…
Вятърът все по-силно се опитваше да ме прати вкъщи на топло, но аз продължавах да се наслаждавам на студения му дъх, който ме караше да се усещам жива, да чувствам всичко около себе си и да се радвам, че не съм сама…

автор: Eлеонора Велева
СОУ „Антим I“, Златоград