Виктория Георгиева e на 36 години, учител по Български език и литература в 157-ма гимназия „Сесар Вайехо” с разширено изучаване на испански и английски език, София. Доктор е по Методика на обучението по литература, майка на петокласничка. Заради опасността и неясната картина на коронавирусната инфекция, настоящата учебна година ще завърши в електронна среда. Учениците няма да се връщат в клас, остават матурите за 7 и 12 клас, балове няма да има. На фона на интензивното дистанционно обучение, как се справят учителите на образователната Първа линия? Какви емоции изпитват възпитаниците им, зрелостниците? И какъв е урокът, който ни преподава COVID-19? С благодарност към всички учители, WebStage дава думата на д-р Виктория Георгиева от столичната Втора испанска гимназия. 

Преподавате Български език и литература на ученици от 8 до 12 клас. Извън задължителната подготовка, какво ви споделят те - как се справят с извънредната ситуация, какво ги тревожи, вълнува, кое им липсва най-силно?

 Радвам се на прекрасни взаимоотношения с учениците си. Казвам го, защото това се оказа съществен фактор за електронното ни обучение. Ако не изпитвахме взаимно уважение преди, в сградата на нашата гимназия, то едва ли щяха да бъдат активни във виртуалното ни училище. Щастлива съм, че както професионалните, така и човешките ни взаимоотношения не се прекратиха. Разменяме съобщения, телефонни обаждания, понякога правим видео разговор. И те изживяха своя стрес. Как да се пазят да не ги хване невидимата ръка на заразата, как да изпълняват всички задачи в срок...

 Не всички деца имат собствен лаптоп, компютър или таблет. Някои имат братя и сестри и се съобразяват кой кога ползва устройство. Част от децата работят през мобилния си телефон и това ги затруднява, но въпреки всичко не търсят оправдания. Знаете, много родители също минаха на режим работа от вкъщи. Как успяват например 4-членно семейство - двама родители и две деца в ученическа възраст да свършат всички делата си на един компютър? Какво притеснение изпитват, когато трябва да предадат задание в срок, а интернет връзката прекъсне или спре токът? 

 На фона на глобалната пандемия животът тече пъстролик, както винаги. Някои ученици развиха здравословни проблеми, други емоционални заради затварянето вкъщи, трети загубиха близки. В такива моменти и преди, и сега спирам да изисквам като учител. Срокът за предаване на задача може да е тази вечер и системата ще го отчете, ако не е спазен. Но и животът ще отчете, ако не постъпим човешки и не изчакаме, докато ученикът е в състояние да изпълни своята част от работата. В тази професия човеколюбието и алтруизмът са на първо място. Учениците не са номера от дневника и имена. Не работим с машини, чиито функции ти определяш и после само манипулираш и регулираш. Това са хора, личности, души, всеки със съдбата си. Когато се случи човешкото общуване, тогава става лесна и приятна преподавателската работа. 

 Учениците се страхуват за собственото си здраве, както и за това на хората които обичат. Тревожат се кога пандемията ще свърши, какъв ще бъде животът след това. Тревожат се ще се върнат ли и кога в класните си стаи в сградата на училището. Кога ще видят приятелите си? Кога ще отидем отново заедно на екскурзия? Ще имат ли абитуриентите своя специален ден, своя бал? Те искат, а разбират, че няма да седнат повече на чиновете си, няма да изпитат вълнението от последните часове в класната стая, няма да бъдат изпратени тържествено от учителите си и по-малките класове.

Как оценявате онлайн обучението като родител и помага ли ви тази гледна точка в учителската ви работа?

 Дъщеря ми е петокласничка. В началото й беше трудно да възприеме, че няма да вижда учителите и съучениците си. Беше ѝ тъжно. Двете работим в различни образователни платформи, съответно трябваше да опозная и нейната, за да мога да ѝ помагам, докато се научи как се качват домашни работи, как се отваря тест, как се участва във видео връзка на класа. Дъщеря ми сравнително бързо осъзна, че това е новата (ни) реалност. Собствената отговорност към учебния процес дори стана по-голяма. Възприе, че продължава да посещава учебни часове, макар и вече в едно по-различно училище. Степента на натовареност на детето ми определено е нещо, което съобразявам в личната си работа. Виждам колко време е нужно на едно дете да прочете урочна статия, да я осмисли, да я разбере. След това да направи домашната си работа. Виждам колко време е нужно да си починат очите от стоенето пред компютъра, за да може отново да се работи на него. В каква степен може качествено да се изпълни поставена задача, ако е дадена сутринта и трябва да се свърши до вечерта или до след два дни.

Какви са настроенията сред учители и ученици по повод наближаващите матури и отпадането на Вапцаров, Талев и Димов? Притесняват ли се за кандидатстудентските изпити 12-класниците?

 В нашата гимназия всички колеги литератори, които работим със зрелостници, сме преподали целия материал. Никой от нас не е спрял до творба на автор, на която го е заварило извънредното положение. Ние следваме държавни стандарти и учебни програми. Професионализмът и собствената ни съвест не биха позволили да оставим обучението недовършено. Учениците не са споделили да имат притеснения за кандидатстудентските изпити. Вълнение да, но не и притеснение. Работиха много интензивно през годините и вярвам, че притежават самочувствие на хора, които знаят и могат. Те ще го докажат и на държавните зрелостни изпити, и на състезателните за различните висши учебни заведения! 

 Извънредното положение ни завари на първата част на романа „Тютюн“. Интересът вече бе провокиран и това улесни преподаването на такава сериозна творба в онлайн среда. След като учениците приключиха с прочита на произведението, изгледаха и екранизацията. Сравнението и съпоставката породиха още впечатления, още мнения, още дискусии с тях. Всъщност при нас същественото винаги е било спонтанното обсъждане, личното мнение като читатели. Щастлива съм, че някои от тях започнаха да четат „Осъдени души“, други „Поручик Бенц“. А задължителен за прочит, колкото и да не обичам да употребявам думата задължителен, когато става въпрос за литература, е само „Тютюн“.

 „Железният светилник” също бе преподаден и коментиран в онлайн среда. И тук имам повод за радост, че има ученици, които пожелаха да прочетат и следващите части от Талевата тетралогия. 

 Разбирам и одобрявам решението на министър Вълчев и неговия екип да отпаднат последните трима автори за зрелостниците, както и произведенията в 7. клас. Мъчно ми е, че не всички български деца бяха обхванати от дистанционното обучение поради различни причини. Когато нямаш собствено техническо устройство или вкъщи някой е загубил работата си и не може да плати тока и интернета, ти няма как да учиш. Адмирирам всички хора, за които прочетох в медиите и видях в репортажи как отпечатват и носят материали по домовете! Възхитена съм от тези, които закупиха или дариха лични лаптопи на деца, които нямат! Браво, човеци! 

Смятате ли, че дистанционното обучението се оказа своеобразна проверка за мотивацията, дисциплината и организираността на учениците (пък и на учителите)? Справихте ли се заедно с този неочакван дневен ред?

 Категорично да! Дистанционната форма на обучение помогна на някои ученици да подредят деня си - кога какво правят. Започнаха да възпитават в себе си самодисциплина, а това ще им е полезно и занапред. И друго ми направи впечатление - сериозните и отговорни ученици и учители в присъствена форма продължиха да бъдат такива и в дистанционна. Дори при мнозина качеството на работа се подобри. Аз самата използвам ресурси и предлагам за изпълнение задачи, които преди не съм имала възможност да включа в методиката си на преподаване.

Вярвате ли, че призванието на учителя е да подготвя добри хора, а не просто добри ученици по литература, математика, история, биология?

 Вярвам. Безусловно вярвам. Не е ли по принцип една от задачите ни в живота да се стараем да бъдем добри хора? Добри към себе си и добри към другите? Ще излъжа и ще стана смешна в очите на вашите читатели, ако кажа, че всичките ми предишни и настоящи ученици обичат предмета ми и са прочели от първата до последната страница всички книги с интерес. Част от тях четяха, защото иначе не можеха да свършат работата си с всеки отделен текст. Изразяваха отегчение или неприязън към съдържанието на творбите. За мен тяхната позиция е толкова съществена, колкото и на тези, които някое произведение ги е докоснало, развълнувало. Често дискусиите започват от някой ученик, който решава да сподели в час защо му е харесала или не творбата. И това е много ценно, защото показва отношение, мнение. Да се научи едно дете как, а не какво да мисли, как да защитава личното си мнение аргументирано, за мен е приоритет. 

 Рибата не може да излезе от водата и да полети, както птицата не може да се гмурне под повърхността и да живее там. Едно дете изпитва затруднения и не може да напише съчинение за отличен, но притежава математическа интелигентност и постига успехи с лекота в точните науки. Не трябва ли да бъде насърчавано да се развива повече в областта, за която има дарба? В обучението по Български език и литературата то компенсира невъзможността за създаване на писмен текст например с устно изпитване върху сюжет на произведение, творческа работа по проект, задачи върху видове норми и т.н. Работи според желанието и възможността си. Като човек и учител не съм компетентна във всички области на познанието. Редно ли е да изисквам всички деца да са компетентни по моята дисциплина?

Какъв е урокът, който ни преподава кризата с COVID-19?

О пределям го като време за равносметка. Кой беше ти преди пандемията? Как живя? Грижеше ли се за себе си? А за хората, които обичаш? Приятно ли ти беше да ходиш на училище, на работа? Радваше ли се на природата? Пътуваше ли? Спортуваше ли? Посещаваше ли културни мероприятия? Стигаше ли ти времето за всичко, което трябва да направиш? А за това, което искаше да направиш? Вярваше ли в Бог, Вселена, Съдба или както ти го наричаш?

Днес си вкъщи. Кой си сега? Кой ще бъдеш утре, когато заразата отмине, както всички преди нея през вековете? 

 COVID-19 дойде със страх, смърт, болка. И с много въпроси, които да зададе на човешкия вид - кои са приоритетите в живота, кои са незначителните неща. Без кого и какво можем и не можем? Можем ли да бъдем отговорни към себе си и към другите? Можем ли след първоначалния страх от случващото се, да се адаптираме бързо към променената ситуация в живота ни, да възвърнем самообладанието си, да не допуснем отчаянието в себе си, а да укрепим вярата си и да калим търпението си?

През последните 10-15 години станахме идолопоклонници на Златния телец, превърнахме се в съдници, в безсмъртни, в господари на другите и на природата. Станахме жестоки към всеки, който не е като нас. Повярвахме, че всички са ни длъжни за всичко - Бог, държавата, хората, които са част от живота ни. Пожелахме да живеем в Содом и Гомор, в анархия. Ние се превърна в Аз. Свободата я разбрахме като да правим каквото поискаме, без да се чувстваме отговорни. Ликвидирахме здравето, любовта, мира.

Физическото затваряне ще отвори ли умовете ни според вас? Кое е ограничението, което най-много ви тежи в тази необичайна криза?

 Желателно е да се отворят и умовете ни, и душите ни. Ако не насърчим сами това отваряне на себе си, още дълго ще страдаме и ще продължим да повтаряме едни и същи грешки. Историята е такъв добър учител, защо не искаме да я чуем? 

 Тежи ми да виждам страха и болката на част от хората, несигурността за хляба на масата в утрешния ден. Тежи ми античовешкото и антирационално поведение на друга част от хората, превърнали се в компетентни по всички теми - медицина, политика, образование, икономика, религия. Тежи ми присмехът към аплодирането на всички, които днес водят битка - всеки на своя фронт. В личен план ми тежи, че не мога да прегърна всички, които обичам.

Как мислите, с какъв имунитет ще излезем от пандемията като общество – кое може да ни кали и кое да ни обезсили?

Ако се научим да полагаме грижи и за физическото си, и за психическото си здраве, ще излезем по-силни. Необходимо ни е по принцип да поддържаме добра хигиена и в двата плана. Има и още нещо, още един фактор с фундаментално значение и за всеки от нас персонално, и за всички ни като социум. Ако го изберем като начин на живот, ще сме по-силни отпреди. Ако го отхвърлим, ще сме крехки, уязвими, изолирани, нещастни. Този жизнен фактор се нарича любов.

Източник: www.websatge.bg