В тази ивица земя, свързала Балкана с равнината, където реката, преди да загуби бързия си бяг, прави красиви извивки и навлиза в спокойната шир, от най-древни времена съществуват благоприятни условия за живот. Началото на историята на Ловеч се губи във вековете. Откритите останки в града и околностите говорят както за многовековната история на народа ни, така и за културата на племената и народите по тези места.

 Най-ранните находки, доказващи появата на човека в Ловешкия район, са открити в пещерите южно от града. В тях са намерени значителни останки от човешка дейност и от диви зверове — челюст на пещерна мечка със запазени два зъба, глигански зъби, черупки от миди, кости от големи животни и др. От сечивата на първобитния човек се срещат най-вече оръдия на труда от камък и кости с груба обработка. Кремъчните оръдия на труда и оръжията са по-съвършени като форма и изработка. В пещерите са открити още бойни топки от камък, стривач за хромел (ръчна мелница) и много фрагменти от глинени съдове. Повечето от тях са изработени от жълточервена глина. Срещат се и съдове, боядисани с графитна боя. Пещерите са напълно проучени. Всички находки се съхраняват в Историческия музей в Ловеч. Становището на специалистите археолози е, че пещерите са обитавани от първобитния човек през много продължителен период — палеолита, неолита, медната, бронзовата и част от желязната епоха. Пещерите имат и своите естествени красоти.

 През първата половина на I хилядолетие пр. Хр. стават дълбоки промени в историята на народите, населяващи българските земи. По това време за първи път се появява името на траките — многоброен народ, състоящ се от различни племена, живеещи разпокъсано. Сведения за тях получаваме от античните автори, описващи както обществено-икономическите страни на тяхното общество, така и бита и културата им. Днес главен източник за проучвания на техния живот са тракийските погребения. Луковитското съкровище е намерено случайно през 1953 г. край гр. Луковит. То се състои от около 200 предмета с различно предназначение. Те могат да бъдат разделени на четири групи. Особено художествено-историческо значение имат предметите от четвърта група, съдържаща апликация на конска амуниция. Съкровището е било собственост на местен династ или виден представител на племенната аристокрация, който по време на тревожни събития през първата половина на III в. пр. Хр. го закопал в земята. Сега съкровището се намира в Националния археологически музей — София, а копие от него — в Историческия музей — Ловеч.

 Идентично на него е и намереното през 1963 г. в гр. Летница съкровище от тракийски произход, служило за украса на конска амуниция. От елементите, застъпени в него, сюжета и начина на обработка съкровището се датира от края на V в. до първата половина на III в. пр. Хр. В самия Ловеч също е регистрирана тракийска култура. При разкопки на хълма Хисаря са разчистени части от жилища, изградени както всички тракийски жилища по това време — от камък и глина. Много интересна находка е разкрита в центъра на града през 1962 г. Тя е гроб от бронзовата епоха, в който погребението е извършено чрез полагане на трупа в свито положение — хокер. Погребалният инвентар се състои от бронзова брадвичка със златни нитове, голям глинен съд за вино, паница, чаша и златно украшение. Значението на гроба се измерва не с блясъка на намерените предмети, а с тяхната оригиналност и научна стойност, особено с обстоятелството, че той е първият обстойно документиран и публикуван тракийски гроб от бронзовата епоха в нашите земи. Тази находка дава основание на специалистите да отхвърлят становището, според което траките са дошли в нашите земи в края на бронзовата епоха. Както изглежда, те са най-ранното население на полуострова и през средата на II хилядолетие пр. Хр. са имали много висока степен на развитие.

 Освен археологическите изводи находката предлага и едно любопитно разсъждение от агрономически характер. В гроба са намерени и няколко зърна от грозде. Проучванията установяват, че са от неизвестен сорт лоза, от която се е приготвяло вино. Налага се изводът, че някъде в околностите на днешния гр. Ловеч, а може би и в самия него преди 35 столетия се е отглеждала облагородена лоза, от която местните жители са произвеждали вино.

 В началото на нашата ера след продължителни войни храбрите и свободолюбиви траки били покорени от Римската империя. Техните земи били превърнати в римски провинции. Римляните започнали да изграждат кастели, пътни станции, военни лагери и укрепления. Те свързвали огромната си империя с гъста мрежа от удобни пътища, които поддържали безупречно. В стара карта е отбелязана като попътна станция Мелта, която учените въз основа на друга карта от XVIII в., локализират в днешния гр. Ловеч. Селището било важна станция по римския път, който идвал от р. Дунав — от Ескус (дн. Гиген), минавал през Сторгозия (дн. Плевен), Троянския проход и се отправял към Тримонциум (дн. Пловдив). В българската история името Ловеч се среща във връзка със събития, станали през XI в. Първото споменаване на града е свързано с нахлуването на печенегите в българските земи и с военните действия на Византия срещу тях през 1059 г.

 Твърде малко са сведенията, с които разполагаме, за развитието на града по време на Първата българска държава. Доказателство, че по това време е имало интензивен живот не само на хълма Хисаря, а и по поречието на р. Осъм е средновековният некропол от X в.

 „… Щом пукна пролетта, той тръгна пак и се насочи срещу мизите с твърде голямо усилие да завладее крепостта, наречена Ловеч. Като престоя там цели три месеца, той изостави плана си пак незавършен и тръгна оттам, за да се върне в царската столица…“ Така византийският хронист Никита Хониат описва събитието от ранната пролет на 1188 г., когато император Исак II Ангел се отправя в Северна България, за да потуши въстанието на Асен и Петър. Хронистът е категоричен, като заявява, че византийските войски не могат да достигнат по-далече от крепостта Ловеч, която защитавала подстъпите към столицата Търново. За да продължи по-нататък, Исак II Ангел трябвало да я превземе. Това се оказало невъзможно, тъй като отбранителната система на крепостта Ловеч била организирана по най-ефикасен начин. След тримесечно неуспешно щурмуване на стените й императорът побързал да снеме обсадата на Ловеч и да подобри отношенията си с Асен и Петър. Големият български историк Васил Златарски допуска, че помиряването на двамата братя с Исак II Ангел след снемането на обсадата на Ловеч вероятно е било скрепено с мирен договор, подписан под крепостта. Така името на Ловешката крепост се свързало завинаги с един от най-важните моменти от историята на българския народ през средновековието — възстановяването и признаването на Втората българска държава.

 През XIII в., по време на въстанието на Ивайло, Ловеч отново се споменава, и то между големите и важни български крепости, които византийците са владеели. Ловеч и земите около него до 1331 г. са били в рамките на феодалното владение на Иван-Александър, който впоследствие станал цар на България. Точни данни за падането на Ловешката крепост в ръцете на турците няма. Съществуват две легенди. В едната от тях се разказва, че жената на Иван Шишман заедно с децата си потърсила убежище в крепостта. Според преданието царицата хвърлила всичките си скъпоценности заедно със сребърния стан в един геран, който се намирал от дясната страна на крепостните врати. После той бил зазидан и заринат. Действително при разкопките на посоченото място от легендата са разчистени останки от малко четвъртито помещение, но археологическите данни говорят, че то е правено по-късно.

 Другата легенда разказва, че турците влезли в крепостта с хитрост, със съдействието на двама боляри, посочили подземния път, по който населението стигало до реката. Крепостта по това време била защитавана от войводата Станко, който имал прякор Кусан заради красивите коси на шапката му. Войводата Кусан, след като видял, че няма възможност за съпротива, през една нощ се спуснал с няколко души от крепостта и станал хайдутин. Станко (Кусан) е историческа личност, за което говори народната песен, срещана в различни варианти в този край.

Не мога Милане да пея,

че тук ходи Кусан войвода

с триста юнаци, да коли

турци потурнаци,

той ме беше залюбил,

като беше войвода

на Ловеч града голяма…

 Тези народни предания налагат извода, че Ловеч и Ловешкият край са били покорени трудно от турците. Първите сведения за Ловеч след падането му под турска власт дава Хаджи Калфа — историк и библиограф, живял през първата половина на XVII в. „… Ловеч лежи на източния склон на една планина, заобиколен от поля и градини. Реката Осъм минава през града и над нея се издига един голям мост…“

 По-подробно описание на града оставя Евлия Челеби — турски пътешественик, роден през 1611 г., пътувал из българските земи през средата на XVII в. „… Този град е цветущ. Разположен е на двете страни на реката Осъм и се свързва с три моста. В града има 30 храма, от които 7 са джамии… Има всичко 3000 големи и солидни къщи. Повечето от тях са покрити с влашки дъски, а на някои стените са много украсени. От прозорците и процепите на къщите, разположени край р. Осъм, стопаните можели да ловят риба. Има също и каменни сараи (дворци), има 7 малки и големи ханища. Чаршийският хан с разкошен и прилича на безистен. В града има още 2 бани, 3 медресета (училища), 5 текета (училища за духовни лица), 6 детски училища (българските деца са много благородни и умни), 6 чешми с животворна вода, 215 дюкяна. Най-прославените изделия на жителите му са пъстрите тъкани. Правят се и разнообразни сахтияни, които стават много хубаво украсени…“ Авторът се спира на местоположението на града, на неговия народностен състав и на благоустройството му.

 Поетичното описание на Ловеч е направено от англичанина Джеймс Бейкър, посетил града в навечерието на Руско-турската война (1877–1878 г.). „… Ловеч е един от най-живописните и красиви градове, които съм виждал, без да изключваме Търново, на който прилича донякъде. Къщите са пръснати в дълбок извит пролом от базалтови скали, чиито стени се извисяват стръмно около него, а между къщите тук-там се подават дърветата и минаретата и с това повишават живописното общо впечатление. Бързотечната река Осъм, широка стотина лакти, тече през града и върху нея е построен на сводови устои нов каменен мост… Целият град представлява весела картина. Българките, особено хубави в тоя край, стояха облечени в живописна носия с децата си на къщните порти и предяха вълна, от която тъчаха местните шаяци… Големите купища дини, овощия и зеленчук, които се разстилаха на пазара, къщите с широко надвесените стрехи, покривите с техните големи, нееднакви жълтеникави дебели плочи — всичко това представлява за окото най-висше удоволствие…“

 В Ловеч основните занаяти през епохата на Възраждането били железарството и табачеството. Освен тях масово били упражнявани абаджийството, кафтанджийството, бояджийството, сапунджийството, бакърджийството. Ловчанлии били добри кюркчии, халачи, фурнаджии, кафеджии, бакали и др., което говори за разнородна стопанска дейност в града. Към това трябва да се прибави и големият брой търговци с тяхната оживена търговска дейност, излизаща извън рамките на Европа и стигаща до Персия и Индия. Икономическото развитие на града било променлива величина, която бележи както години на бърз възход, така и на немалко спадове. Вероятно това намира отражение и в административното положение на Ловеч.

 Завладяването на България от турците води до унищожаването на много от постиженията на българската средновековна култура, но не и до спиране на нейното развитие. Най-значителните културни средища от XV до XVIII в. са манастирите. Първите ловешки ръкописи от XVI в. са писани от Петър Граматик в манастира „Ястреб“ край Ловеч (до село Сливек). От него до нас са достигнали четири ръкописа — евангелия. Първият е от 1544 г., вторият и третият — от 1555 г., а четвъртият от 1558 г. Първите три се съхраняват в Националната библиотека „Кирил и Методий“ — София, а четвъртият — в библиотеката във Велико Търново. През XVII в. в Ловеч е написан Требник, който попада в Рилския манастир и днес се намира там. През този период градът се намира на високо културно-просветно равнище. Една от предпоставките за това е запазването и доразвиването на културните традиции. Знае се, че двата известни преписа на Бориловия синодик са направени в Ловеч през XIV и XVI в. Първият е от времето на Иван-Александър — деспот на града. Сега той се намира в ръкописния отдел на Академията на науките в Ленинград. Другият сборник е изчезнал. От него има запазени само няколко снимки. Първият препис е единственият документ, в който се сочи къде точно е бил заточен Патриарх Евтимий.

 Ловеч не остава настрана от църковно-националните борби на народа. Борбата за самостоятелна църква придобива съвсем определен характер през периода 1845–1850 г. и достига кулминацията си при митрополит Иларион Ловчански, който се проявява като нерешителен човек и затова ловешкото гражданство го принуждава да напусне града. След него митрополит на Ловеч става Дионисий. Той развива трескава дейност в областта на образованието. Предполага се, че килийното образование в Ловеч започва в края на XV в. в манастира „Ястреб“. След неговото разрушаване огнища на просвета стават откритите в града метоси от Гложенския, Троянския и Рилския манастир.

 Голям размах учебното дело получава през XIX в. Обществено-икономическото развитие на града изисква откриването на нови, по-добре уредени училища. Има сведения, че в Ловеч такова ново училище съществува от 1825 г. Развитието на учебното дело в града е свързано и с откриването (1846–1847 г.) на двете училища в квартал Вароша, наречени според махалата, където са били построени, Горнокрайско (Светых апостолов) и Долнокрайско (Св. Кирил и Методий). Първи учител в Горнокрайското училище става П. Р. Славейков. Той слага добър ред в обучението, което е безплатно и достъпно за всички деца. През 1872 г. учителят Васил Радославов въвежда звучната метода. По същото време е направено възрастово разпределение на учениците по класове. През 1870 г. е открито първото девическо училище, наречено Съйчевото. След приключването на църковния въпрос в Ловеч не се забелязва подготовка за освободителна борба, макар че в града са били разпространени идеите на Каравелов и Раковски. Борбата за национално освобождение започва с идването на Васил Левски, който посещава Ловеч за първи път през май 1869 г.

 През 1870 г. Левски идва в Ловеч с решението да го обяви за център на своята революционна дейност. Изграден е Вътрешният централен революционен комитет, наречен Привременно правителство, а Ловеч става негов център. Изборът на Левски не е случаен. Ловешкият край има борчески традиции, свързани с борбите за независима църква и светски училища, а освен това градът има предимства в географско отношение. Той се явява като естествен възел на земите на север и на юг от Балкана. Градът става постоянно седалище на Васил Левски, откъдето той тръгва из „Българско“ и където най-често се връща, воден от народните работи. Тук за него са отворени вратите на много български домове. И все пак в града има няколко места, където Левски се чувства най-добре и в пълна безопасност. Къщата на Мария и Никола Сиркови в махала Дръстене е главната тайна квартира на Апостола. Скривалището в тази къща представлявало малка стаичка, разположена на горния етаж. В нея Левски в края на 1870 г. и началото на 1871 г. разработва „Наредбата на работниците за освобождението на българския народ“. Този уникален документ на българското национално-освободително движение отразява идеите и принципите на Апостола за изграждане на нова организация и провеждането на успешна революция.

 Ловеч е посещаван и от първите помощници на Васил Левски — Ангел Кънчев и Димитър Общи. Към Димитър Общи Апостола се отнасял доста резервирано, като го държал настрана от работите на центъра. Опасенията му се потвърждават от недисциплинираната му постъпка през есента на 1872 г. Организацията изпада в тежка криза. Трябва да се спасява най-важното — комитетските пари и архивът. С голям риск за живота си Левски пристига в Ловеч на 25 декември 1872 г. На другия ден — 26 декември, в 4 часа следобед Левски, придружен от Никола Цвятков, тръгва за Къкринското ханче. Целта им е да пренощуват и на другия ден, съпроводени от Христо Цонев — Латинеца, да тръгнат по преки пътеки за Търново. Те носят и комитетската поща. На 27 декември призори от 16–17 заптиета е заловен този, от когото трепери цялата империя. Завързан и окован в пранги, Левски е върнат пак в Ловеч, откъдето е закаран първо в Търново, а след това в София (Черната легенда за залавянето на Левски). На 19 февруари 1873 г. завършва един живот, за да започне вечното безсмъртие на идеите му.

 Една година след потушаването на Априлското въстание започва Освободителната руско-турска война. Още в самото начало на войната Ловеч се превръща във важен военно-стратегически пункт. Неговото значение се засилва след укрепяването на Осман паша в Плевен.

 Руското командване формира малък конен отряд от една казашка сотня и две конни оръдия под командването на полковник Жеребков. Подсилен с още две казашки сотни на 5 юли след кратки боеве с турците, отрядът влиза в града. Първите носители на свободата са посрещнати тържествено от жителите на Ловеч. Народната радост е кратка. Укрепил се в Плевен, Осман паша взема мерки да си възвърне Ловеч. Рано сутринта на 27 юли към Ловеч се насочва 8 хилядна войска от редовни турски войници, черкези и башибозуци, предвождана от бригадния командир Рифат паша. Виждайки превъзходството на противника, русите са принудени да изоставят града и да се изтеглят към Севлиево. Ловчанлии, защитавайки родните си огнища, оказват отчаяна съпротива.

 За повторното овладяване на Ловеч руското командване формира голям отряд, състоящ се от около 40-хилядна армия с 92 оръдия под командването на генерал-майор А. К. Имеретински и началник-щаб полковник Паренсов. В 6 часа сутринта на 22 август е даден сигнал за започване на артилерийска подготовка. Отрядите на генерал Доброволски и генерал Скобелев преминават в настъпление. Главният удар е нанесен от лявата колона под командването на генерал Скобелев. Военните действия продължават с голямо ожесточение и много жертви през целия ден. През нощта на 22 август генерал Имеретински изпраща телеграма до главнокомандващия Николай Николаевич: „Ловеч е зает днес, 22 август, след дванадесетчасов бой, въпреки много упоритата съпротива на противника, на естествено силна и укрепена позиция. Частите, повече участващи за първи път в боя, се биха юнашки. Герой на деня беше Скобелев.“

 В опълчението от Ловешкия край участват 205 души. Извоюваната победа струва скъпо на руската армия. За свободата на Ловеч загиват около 1700 руски офицери и войници. В памет на техния героизъм и в знак на дълбока признателност към саможертвата им през периода 1878–1901 г. ловчанлии издигат паметници на местата на сраженията, които ще напомнят на поколенията, че оттук е изгряла свободата.

 Ловеч успява да запази активния си стопански и културен живот и по време на османското владичество. През XVII век търговията тук процъфтява, градът е важен търговски център в българските земи, а ловешките търговци излизат далеч извън пределите на Османската империя. В стария град на Ловеч – квартала „Вароша”, са разположени етнографският комплекс и къщата музей „Васил Левски”. Ловеч е известен като център на Вътрешната революционна организация на революционера Васил Левски (1837 – 1873 г.) в борбата му за освобождение от османско владичество. Тесните калдаръмени улички на Вароша и автентичната атмосфера връщат туристите години назад. В близост до крепостта се намира и паметникът на Васил Левски.

 Покритият мост над река Осъм е символът на Ловеч. Мостът свързва старата с новата част на града. Изграден е през 1872-1874 г. от възрожденския майстор строител Колю Фичето, а днес в него се помещават множество магазинчета, в които могат да се купят сувенири. Във „Вароша” се намират още Художествената галерия и катедралният храм „Света Неделя”, чиито стенописи датират от 1873 г. На брега на река Осъм се намира и паркът „Баш Бунар”. Скалните брегове на реката са издълбани с малки и големи пещери. В две от пещерите - "Васил Левски" и Табашката, са открити кости и предмети от палеолита и бронзовата епоха. Паркът е приятно място за разходка и отмора. Хълмът Стратеш е друго популярно място за разходки в Ловеч. Хълмът е превърнат в парк за отдих, в него се намира и зоологическата градина на Ловеч. Тук са издигнати и два паметника в знак на почит към загиналите в Руско-турската война от 1877-1878 г.

 Къкринското ханче, където Васил Левски е заловен от османските заптиета, днес е превърнато в музей. Намира се на 19 км от Ловеч и е един от 100-те национални туристически обекта. На 18 км от Ловеч се намира Деветашката пещера. Тя е най-голямата от 60-те пещери в района на Деветашкото плато. Особено впечатляваща е каскадата от езера и водопади във вътрешността на пещерата. Крушунските водопади са друга природна забележителност в района на Ловеч. Водопадите са най-високата травертинова каскада в България. През водната каскада е направена екопътека с мостове и стълбички, така че посетителите да достигнат до наблюдателни площадки под и над водопадите. На 20 км от Ловеч се намира едно от най-старите селища в областта - архитектурният резерват в село Старо Стефаново. В селото има над 100 сгради паметници на културата от началото и средата на XIX в.

Източник: www.chitanka.info