Историята на порцелана започва в далечния 7-и век в Китай. Документирано е, че за първи път през 620 г. Средното кралство успява да осъществи производство на порцелан. Няколко производителя пазят в тайна точния състав и начина на производство на порцелановите изделия.

 Порцеланът е керамичен материал, непорест и непроницаем за вода и газ и е отличен изолатор. През 8 – 9 век технологията на порцелана се появява и в съседните Монголия и Виетнам, а малко по-късно и в Япония. След завладяването на Китай от татаро-монголите на Чингиз Хан през 12 век започва разпространението на порцелана и в Корея, донесен там от монголски колонисти. След разпадането на монголската империя през 13 век китайските земи попадат по властта на императорската династия на монголския хан Хубилай.

 Порцеланът пристига в Европа 700 години по-късно. Около 1300 г. откривателят и изследовател Марко Поло донася в Европа първите порцеланови съдове. От 16-и век насам порцелановите съдове се транспортират в Европа по търговски маршрути и по море. Кораби на британската, датската, френската и шведската флота доставят в европейските държави над 1 милион съда от китайски порцелан. Голяма част от тези съдове намират място в изискани домове в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и Чарлстън. Начинът им на производство все още остава загадка. Особено голям почитател е бил саксонския крал Август Силни. Той възлага на Йохан Фридрих Бьотгер и Еренфрид Валтер Чирнхаус да разкрият тайната на производството. Двамата мъже успяват да произведат първия порцеланов съд в Дрезден, Германия, през 1708 г.

 Първата технология за производство на порцелан е кобалтовата – оцветяване на бял порцелан с кобалт, като така е създаден т.нар. синьо-бял порцелан. През 18 век започва създаването на оцветен порцелан. Формулата му е държана в тайна, докато през 18 век и в Европа не се намира начин за неговото производство. Името на този вид керамика идва от стара италианска дума porcellana (означаваща вид морски охлюви, лат. Cypraeidae) заради приликата с полупрозрачната (седефена) повърхност на черупката им. Суровините, от които се произвежда, са фелдшпат, кварц (силициев диоксид) и каолин (бяла глина). При тяхното съвместно смилане се получава т.нар. порцеланов шликер, който е изходен материал за получаването на порцеланови изделия, по метода на отливането. За получаването на изделия по метода на пластичното формуване, този шликер се обезводнява до около 20% вода.

 Има два основни вида порцелан – твърд и мек, в зависимост от температурата на изпичане. След моделиране на различни предмети е необходимо и допълнително обработване. Технологията на изпичане на готовия модел се състои от 3 важни стадия – изсушаване при 120 °C, бисквитно печене на 600 – 1000 °C и изпичане при 1200 – 1350 °C. Моделите се правят с около 10% по-големи, тъй като при термичната обработка материалът се свива с толкова.

 Физичните свойства на порцелана са: бял, полупрозрачен цвят, не поглъща вода, не се разтваря, не е порьозен, има ниска еластичност, висока цветоустойчивост. Механичните му свойства са висока твърдост, крехкост, висока химична и абразивна устойчивост и устойчивост на износване и на термичен шок.

 Делфтският порцелан – това е порцелан в синьо-бели цветове /Dutch: „Delfts blauw“/, произведен в град Делфт (Холандия). Той е популярен сувенир, явяващ се един от символите на града намиращ се между Хага и Ротердам и роден град на художника Йоханес Вермеер /1632-1675г./ Появата на масово производство на керамика в Холандия датира от 17 век, когато Делфт преживява „Златния век“, свързан с възхода на морската търговия. В града се намирала една от шестте кантори на Нидерландската Източноиндийска компания основана през 1602г., чиито кораби доставяли образци от далекоизточните синьо-бели порцеланови изделия в страната.

След прекратяването на търговията с Китай, холандските производители се възползвали от възможността да запълнят нишата на пазара, произвеждайки копия на порцеланови изделия с голямо търсене. От края на 15-ти век в Холандия се произвежда керамика с калаена глазура, а местните жители на Кастел Дуранте (Италия) привнесли художествената майоликова култура във Фландрия и Холандия. В нея преобладавали типичните италиански оранжеви и зелени цветове. Toзи стил оказал силно влияние и на холандските художници.

 Майоликата е разновидност на керамиката. Произвежда се от естествено оцветена лекотопима глина. Изделията се декорират с калаена глазура. От майолика се изработват както съдове, така и монументални скулптурни изображения.

През 17-ти век, холандците развиват индивидуален художествен стил сходен с китайския порцеланов орнамент и сини рисунки на бял фон, характерен за епохата на династията Минг. До 1640г. в Делфт само десет грънчари имали право да се присъединят към гилдията на св. Лука-професионално обединение на скулптори, художници и печатари. Това членство им давало много професионални преимущества. Незапознати с това, какво е порцелан, холандските майстори се опитвали да имитират източни изделия, използвайки местна глина. Увеличаването на производството на керамика в Холандия се дължи също така на влошаването на качеството на речната вода, използвана в пивоварните, което довежда до затварянето им и появата на керамични работилници на тяхно място.

Доставката на порцелан от Китай на този етап било много трудно и това осигурява увеличено търсене на продукцията на холандските майстори. Засилва се позицията на грънчарите от Делфт, а след 1650г. върху продуктите им са поставени не само марката, но и отличителния знак на отделния грънчар.

 За 50 години град Делфт се превръща в основен център за производство на фаянс в Холандия, а други фабрики се намират в Ротердам, Миделбург, Харлем и Амстердам, които произвеждат многоцветни /полихромни/ глинени съдове. Специфична характеристика на порцелана от Делфт е многократното глазиране с прозрачна оловна глазура и окончателно изпичане при ниски температури, което прави продукта да е по-близо до фаянса. Основно, продуктите са плочки за облицовка на стени и керамични печки, както и маси и декоративни прибори. Майсторите на Делфт имитират декора на популярния в Европа синьо-бял китайски порцелан. Освен с китайски рисунки майсторите украсявали своите изделия с традиционни холандски пейзажи,  мелници, библейски сцени и цветни аранжировки.

 С настъпването на 17-ти век, производството на керамични плочки е съсредоточено в Делфт, облагодетелстван от крайбрежното си местоположение и неизчерпаемите си находища, подходящи за производството на глина. Оттук и известното име „Делфтски плочки“. От там плочките на Делфт започнали да се разпространяват в цяла Холандия и Белгия. Примери за имитация на делфтското производство могат да бъдат намерени по Рейн и в Рурския регион, в Дания, Бавария и Испания.

 Всяка отделна плочка или състав от четири плочки представлявал завършен орнамент. На плочките също започнали да изобразяват портрети, сцени от ежедневието, пейзажни композиции. Те дори създавали цели живописни пана от различни плочки.

 За Делфтската живопис са характерни изящни тънки тъмни линии на модела върху бялата глазура. Рисунките на изделията се отличава с красота и качество на изпълнението. Декорацията на продуктите е изцяло изписана на ръка. Процесът на декорация започва със създаването на очертанията, след което художниците внимателно попълват детайлите ръчно с помощта на специални четки за рисуване с косъм от белка и катеричка. Боята е на водна основа и цветните нюанси се създават чрез добавяне на повече или по-малко вода към нея. Цветовата смес е направена по вековна рецепта и се състои предимно от кобалтов оксид, който е черен на цвят. Благодарение на химическата реакция по време на процеса на изпичане, черният цвят, скрит под глазурата, става син.

 През 18-ти век керамичната индустрия в Делфт се сблъскала с огромни трудности. В Китай е създадена порцеланова глина, а броят на конкуриращите се фабрики започва да расте. Освен това през 1746г. английския химик сър Уилям Коукуорти/William Cookworthy разработва рецепта за бяла глина, чието качество е много по-добро от това, използвано от грънчарите на Делфт, тъй като не било необходимо изделието да бъде покрито с бяла глазура, а се покривало с прозрачна и от там рисунката била по-ярка и ясна.

 Всичко това довело до факта, че до 19-ти век останала малка част от процъфтяващото производство. Само една от многото фабрики оцеляла – „De Porceleyn Fles“, но собствениците ѝ били принудени да се откажат от старите ръчни художествени технологии и да преминат в масово производство на продукти от керамика с „отпечатан” орнамент.

 Всичко щяло да приключи така, ако през 1876 г. инженер от Делфт – Йоост Тоофт /Joost Thooft не бил купил фабриката „De Porceleyn Fles“ с намерението да съживи старите традиции на ръчно рисуваното производство на синия порцелан. Като се има предвид, че купувачите вече не се доверявали на чупливата местна керамика, той решил да промени напълно технологията. Заедно със своя асистент Абел Лабушер, през 1884г. откриват смес от глина, продукти от която са по-здрави от продуктите, изработени от бяла английска глина. От този момент нататък те започнали да произвеждат продукти, които стават широко известни по целия свят.

Автор: Оливера Арнаудова

Източник: www.oliverabg.wordpress.com