Стиховете й шептят със звуците на плискащи се вълни, проскърцват като златисти песъчинки, стоплят, както топли юлското бургарско слънце. Тя ще си остане завинаги млада. Петя. Петя Дубарова, която на 25 април щеше да навърши 53 години, но всъщност... винаги ще си остане на 17. Онази Петя, родена в семейството на прогимназиална учителка по литература и майстор в бургаски завод, която в мислите на познатите и роднините си, в спомените на съучениците и учителите си, в прочетените и непрочетените редове от стихотворения и разкази винаги ще си остане бяла и добра. Започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст, като първите ѝ публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

 Учила е в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

"Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!"

 Петя не обича да променя мястото си в класната стая. В V клас сяда на втория чин, в средната редица и с това място винаги я свързва нейната учителката по български език и литература – Марина Бахчеванова. Петя винаги седяла с добра стойка - изправени рамене и вдигната глава със смолисточерна коса, вързана на опашка с голяма бяла панделка. Не обичала да вдига ръка, но дори и когато изглеждала разсеяна, сякаш е само физически, но не и духовно в час, отговаряла правилно и с мисъл на въпросите, и винаги изразявала оригинално, лично отношение.

"Защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз – от никого нечута,
и цялото небе живее в мен."

 Първите стихове на Петя са посрещнати от околните с недоверие – считали, че ги е писала не тя, а майка й. Не можели да повярват, че такова малко момиче може да пише толкова емоционално и проникновено. Всъщност това недоверие цял живот е тежало на Петя. Интересът на съучениците й към нейните стихотворения не я ласкаел. Напротив – намирала за натоварващо тяхното желание всеки час да им чете по нещо ново. Сензитивността й е жива, трептяща, фина, настроена на много честоти. Улавя всяка промяна, всяко настроение, всеки намек. Всички тези чувства преизпълват съзнанието й, но Петя не обичала да споделя. А когато не намираш доверен човек, намираш доверен бял лист и химикалка.

"… страданието ми носи щастие. Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях. Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! Аз съм виждала страданието. И как съм го пожелавала само!" 7.09, петък, 1979 г. (из дневника на Петя)

 Христо Фотев разказва в свои спомени, че през най-тежкия ноември през живота му, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия него, внезапно му попаднала тетрадката на деветгодишната Петя, в която прочел около десетина нейни стиха. Най-силно впечатление му направила фразата "О, пчела - огнено око си ти!". Детското доверие в думите изпълнило душата му, усетил „как потрепера асфалтът - долу там - от скока на първите кокичета”.

"внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих."

 Петя Дубарова обожава Антоан дьо Сент Егзюпери, и най-вече “Малкият принц “. Обича и Флобер, но само и единствено неговата книга – “Мадам Бовари “. Останалите отрича. Обожава лятото и морето. Топлото я кара да се чувства жива. Само за сравнение, сестра й Елица - днес уредничката в музея „Петя Дубарова” в Бургас, обича снега, студа и планината. И до днес тя прекарва зимите, без да пуска парно в дома си, и дори когато зъбите й тракат от студ, тя просто се чувства добре. Но да се върнем в миналото и при Петя. Тя харесвала да гледа картини. Заставала пред тях и с часове ги съзерцавала, чувствала ги. Стиховете й шептят със звуците на плискащи се вълни, проскърцват като златисти песъчинки, стоплят, както топли юлското бургарско слънце. Слънчевото момиче на българската умее да разговаря с "разплаканите черупки" по плажа, с небето и дъжда, който милва стъклата на прозорците, със слънцето "с магия на златен фонтан". Страхът да не се срути пиедесталът, на който са я издигали всички, силната любов към живота и хората в него, взискателността на майка й, чувствителността на поета или...? Официалната версия за причината за самоубийството на Петя е счупена кръстачка в бирена фабрика, където е била на бригада. Обвиняват нея. Следват педагогически съвет, на който се разглежда случая и намалено  поведение. Предсмъртното й писмо е объркано, скриващо, същевременно откровено и толкова поетично, колкото всеки друг, написан от нея стих:

"ИЗМАМЕНА
МЛАДОСТ
ПРОШКА
СЪН
СПОМЕН
ЗАД СТЕНИТЕ НА ГОЛЯМАТА КЪЩА
ТАЙНА"

 За да избереш смъртта пред живота, със сигурност демоните в теб или в хората около теб са били силни и страшни. Може би днес, когато смело можем да се опълчим на всичко, с което не сме съгласни, да излеем гнева си, да бъдем груби, вулгарни дори и изобщо да не ни пука от това, подобно поведение ни се струва като проява на слабост. Но онова време е различно. Онова време ни оставя прекрасното творчество на Петя, която реши да бъде по-близо до небето и дъжда още на 17.

"Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!"

Източник: www.ladyzone.bg