Православните християни честват днес деня на светите равноапостоли император Константин и майка му Елена. Император Константин премества столицата на Римската империя от Рим във Византия и новият столичен град е кръстен Константинопол в негова чест. Царуването му ще се запомни с това, че през 313 г., макар и некръстен, той обявява свободата на християнската вяра. Това е бил един от първите му укази, а документът всъщност проповядва пълна веротърпимост – на езичниците оставил правото да извършват своите обреди, а на християните – свободно да почитат своя Бог. През 325 година император Константин свиква и Първия вселенски събор против ереста на Арий.

 Император Константин благоговее пред знамението на Кръста Господен. Той изпитва желание да го открие, но счита себе си за недостоен, тъй като като воин е пролял много кръв. Константин моли своята майка - Елена, живяла благочестиво, да отиде в Светите земи и да открие кръста, на който е разпънат Христос. Облечена в скромни дрехи и сливайки се с тълпата, Елена поела своя път на изток в своето поклонение към Бог. И успява със своята мисия да открие Кръста Господен. Кръстът е бил положен в сребърен ковчег и оставен за съхранение в новопостроен храм. На Велики петък той е изнасян за поклонение. Напускайки Йерусалим, Елена взела частица от Кръста в дар за своя син.

 В няколко български села в Странджа, от които само едно е в границите на днешна България (с. Българи), е съществувал на този ден един особен обичай, неизвестен в някои други краища на България. След църковна служба народът прави литийно шествие с иконата на св. Константин, със свещеник и с кандило до параклиса на Св. Константин, наричан „конак”. Там всички се молят на Св. Константин и Св. Елена. В този параклис има свещен тъпан, който след молението бива заудрян при едновременното свирене на гайда. Свири се за този случай народна „нестинарска” мелодия, при която някои от богомолците биват „прихванати”, т.е. изпадат в религиозен транс и заиграват с иконата на Св. Константин в ръце с вайкания и стенания. След това с иконно шествие се отива до „аязмото” на Св. Константин и пак се връщат в „конака”. Надвечер напалват на мегдана огън, направен от няколко коли дърва. Народът се събира около огъня и когато всичко стане на жарава, която бива разрита в кръга, при съответните звуци на гайдата и тъпана, някои от вярващите – мъже или жени изпадат пак в унес, спускат се и взимат иконата на Св. Константин и с вик „въх, въх!” нагазват боси и танцуват в жаравата. Газят по 10-20 сек., излизат и пак влизат – по 6-7 пъти, след което отиват у дома си.

 След газенето в огъня се прави раздаване на селски курбан. „Нестинарите”, която гръцка дума значи нещо като „огнищари”, т.е. хора, които газят или играят в огъня. За това е необходима голяма вяра, а е необхоима и известна наследственост. Има родове, в които повечето членове са предразположени да наследят нестинарството. Всички „нестинари” в едно село имат свой първенец, наричан „векилин” и тази длъжност се предава по наследство: от баща или майка на син или дъщеря. „Векилинът” се грижи за добрия ред на свещените предмети и „конака”, за курбана и за целия обичай. Обичаят се изпълнява за „здраве” и „плодородие”. Играчите в огъня се изцеряват от определени болести. Този извънредно интересен обичай не е напълно изяснен; подобни обредни форми се срещат в малокултурни и висококултурни народи по другите континенти. Във всеки случай, в основата му лежи силно религиозно чувство, което овладява цялото същество на човека и го прави годен за подвизи. На този ден именници са всички с имена Константин, Костадин, Костадинa, Динкo, Елена, Еленкo, Елен, Ели, Елица и Койчо.

Икона: Студио Димчовски

Източник: www.dnevnik.bg