На една лекция професорът ни представи нова студентка. Усетих, как по рамото някой ме докосна. До мен застана дебна стара жена, усмихваща се така искрено, че неволно предизвика и моята усмивка.
- Привет хубавице, казвам се Роза и съм на 87 години, - каза тя. – Мога ли да се присъединя и да седна до теб?
Усмихнах се и се преместих, за да й направя място.
- Разбира се, седнете. Мога ли да зная, какво ви води в университета на тая крехка възраст? – прииска ми се да се пошегувам аз.
- Тук съм, за да срещна богат мъж, да се оженя за него и да му народя куп дечица... – намигайки ми се усмихна възрастната жена.
- Добре де, а ако питам сериозно? – Роза ми допадаше все повече и повече.
- А сега сериозно – винаги съм искала да завърша университета и ето ме тук, - отвърна Роза.
След лекциите се отправихме към студентския стол и обядвахме заедно. Оттогава, през всичките три месеца, аз и Роза обядвахме заедно. Тя се превърна в душата на целия студентски випуск. Всички с радост общуваха с нея и разговорите винаги бяха шумни и весели. В края на семестъра, по време на официалната вечер на випуска, поканихме Роза да произнесе реч. Когато излезе на трибуната, листчетата с написани думи паднаха от ръцете й. Смутена, Роза ги събра, но не успя да вдигне всички.
- Моля за извинение, толкова разсеяна съм станала! Заради съпруга си зарязах бирата и започнах да пия уиски – но от него се напивам доста по-бързо, - пошегува се тя. – Вече не мога да си събера скъпоценните листчета, затова нека да кажа това, което мисля.
Когато залата се успокои и притихна, Роза продължи своята реч.
- Ние не спираме на играем, защото сме възрастни. Ние остаряваме, защото спираме да играем. Има няколко тайни на младостта, щастието и успеха. Вие сте длъжни да се усмихвате и всеки ден да откривате забавното в живота. На вас ви е нужна мечта. Когато престанете да мечтаете – умирате. Около вас има толкова много хора, които вече са „мъртви”, но те дори не осъзнават това! Има огромна разлика между остаряването и порастването. Ако вие сте на 19 и цяла година се търкаляте на дивана без да правите нищо – ще станете на 20. Ако аз се търкалям на дивана цяла година и нищо не правя – аз ще навърша 88. Няма нищо сложно в това да остаряваш, но е нужен талант, за да растеш. Дарът е в това да откриеш нови пътища за себе си в промените. За нищо не съжалявайте! Старите хора обичайно не жалят за вече направеното, те скърбят за онова, което не са успели да направят. А от смъртта се страхуват най-силно онези, които са натрупали твърде много съжаление.
Свършвайки речта си с думите „С уважение, Роза”, старата жена се върна на своето място. Ние всички мълчахме, а думите й се бяха врязали в сърцата и умовете ни. След една година, Роза се дипломира и получи своето висше образование, за което така бе мечтала. След седмица, тя тихо напусна този свят – в съня си.
Повече от 2000 студенти я изпратиха в последния й път и почетоха паметта на тази светла жена, която ни показа, че никога не е късно да станеш този, който искаш да бъдеш. Остаряването е неизбежно, порастването – въпрос на избор.
Източник: www.webstage.bg