+ Предложи публикация
10.12.2016

Оправдания и вятър

  Търся си оправдания във вятъра. Очите се пълнят с улици, светлини, домове. Пълнят се до онзи момент, в който,… ах, този вятър!… очите тихо започват да сълзят. В началото е само почти прозрачна мъгла от влага, от капчици, от атоми надежда. Но защо си мисля за предизвикателства и за кураж, нали заради февруарския вятър сълзят очите ми? Студенината и самотата му са толкова пронизващи, че очите сякаш започват да горят и сякаш именно през кафявите ми очи, носени от вятъра, студенината и самотата се опитват да влязат и в сърцето ми. Едва ли любезно ще дойдат в сърцето ми. Едва ли просто ще се отбият там за миг. Едва ли толкова напористо се бият в очите ми, блъскат се в мислите ми, викат от обстоятелствата в делника ми само за да минат ей така, набързо, нежно, за кратко, за добро през сърцето ми.

 Какво ли биха променили, ако ги пусна вътре? Повдигнах поглед от сливащият се с мрака асфалт на улицата. Някой изтича набързо на отсрещния тротоар. Една мисъл изтича и в ума ми – самотата и хладината се носеха не само от вятъра; те бяха се натрапили и в живота ни.

 Живеем във време на самотните войни, които никога не влизат в битка с някой друг, защото не искат да усложняват дните си; живеем и във времето на шумните трапези и самотните приятели; във времето на горещите реклами и филми и хладните взаимоотношения; във времето на гръмките фрази и тишината, когато трябва да говориш истината, правдата… Приличаме на съвременни донкихотовци, които с такъв устрем се впускат в славна битка с грандиозните си и измислени вятърни мелници, а се оказват лениви за битките, които решават хода на живота ни. Достойни сме в представите си, но не и в делника си; честни сме по подразбиране, а не реално. Спасяваме света с песните и стиховете си, а действително сякаш не успяваме да опазим дори себе си от това да охладнеем…

 Несъзнателно дръпнах ципа на якето си нагоре. Може би изненадах вятъра с този си ход, защото ми се стори, че той утихна в този момент. Стана някак по-топло. Очите продължаваха да горят, да горят със звезди в тях. Бях вдигнала поглед към небето и очите ми вече се губеха в неговата необятност, огромност. Обичам и си мисля, че всеки един от нас обича тези пронизващо студени вечери, разстелили обаче толкова ясно и чисто небе, както никой друг път. Мразовито беше, а звездите не спираха да светят, както и надеждата не спира да гори и в най-безизходните човешки мрачини и трудности. Тази надежда се опитвах да запазя. За това бяха и сълзите, за това бяха и звездите. В онази нощ, която премина, разбрах, че в преходността на живота има непреходни неща и че тези непреходни неща ми печелиха вечността… Вероятно това се опитваше до открадне хладината и вероятно донякъде беше успяла…

 Огледах се наоколо. В притихналия квартал не се виждаше никой. Още се бавеха и не бяха пуснали осветлението по алеите на парка. Един самотник облак се беше протегнал лениво на небето. Или пък се беше опитал да се изперчи и да скрие някоя и друга звезда. Но беше останала една – една, но пък беше светло. Не, там в дъното имаше още две-три. Ставаше още по-светло. Вече не търсех оправдания във вятъра. Стоях пред входа на блока. Бях стигнала у дома.

Автор: Анелия Минчева, учител по английски език , Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски“, гр. Стара Загора - награда за есе 2016 г., Национален конкурс за учители-творци

Източник: www.uchitelitvorci.wordpress.com

Оценка 4.85 от 33 гласували
Създайте профил в УЧИТЕЛИ БГ - сайтът с най-много запитвания за уроци и курсове.
Регистрирайте се като:
Учител Треньор Детегледачка Детски психолог
Школа Училище Занималня Спортен клуб Детска градина, ясла Детски клуб, център
Родител / Обучаем


Създайте Ваш профил в сайта УЧИТЕЛИ БГ - над 150 000 родители и обучаеми на месец търсят индивидуални или групови уроци    Регистрирай се
Учители БГ използва бисквитки РАЗБРАХ