Първите сведения за опиума се отнасят към 500 г. пр. Хр. (Месопотамия). Археологическите находки свидетелстват, че за облекчаване на болките още в каменната епоха се използвали компреси от мак. Свойствата на опиумния мак били известни и на древните египтяни. Опиум се употребявал в Древна Гърция, за неговите болкоуспокояващи свойства говори Хипократ. Днес се счита, че древните египтяни и гърци приемали мака като растение, притежаващо сънотворно и успокояващо действие. В израз на признателност за чудния дар на природата, древните гърци посветили растението на бога на съня Морфей, когото изобразявали с крила, рог и държащ в ръката си цвят от мак. При ритуалното изпълнение на наказанията с „купата на смъртта” към смъртоносната отрова (цикуте) гърците понякога добавяли и опиум, за да облекчат страданията на умиращия.

 Действието на опиума описал бащата на ботаническата наука Теофаст. В съчинения, посветени на фармакологията, Педаний Диоскорид посочвал способите за събирането на плода на растението и давал редица рецепти за приготвяне на опиумни лекарства за лечение на безсъница и редица други болести. Римският учен и лекар Авъл Корнелий Целз нарекъл опиума „сълзите на мака”, а на свой ред Плиний пише, че опиумът имал не само сънотворно действие, но в големи количества можел да доведе до смъртта на човека.

 В омировата „Одисея” е описано как на приема на Менелай в чест на Телемах, щом си спомнят за изгубения Одисей, всички присъстващи се опечаляват. Тогава Елена, желаейки да повдигне духа и настроението, прибавя към виното растение, което тя е получила от Тива от египетската царица Полидамна. Това питие се наричало „непенте”. Думата е много сходна с египетското „спен” (мак). А съгласно древноегипетски папирус макът се препоръчвал за успокоение на плачещи деца. През XVI век с проникването на исляма опиумът достигнал до Индия, а след това започнал износът му от Персия и Индия към Европа. Парацелс (известен швейцарски лекар, учен, алхимик, астролог, философ) е познавал неговите свойства. Той му дава названието „лауданум” (достоен за похвала) и тинктурата от опиум дълго време се изпозвала под това название. През 1669 г. английският лекар Томас Сайденхейм създава спиртна настройка от опиум с шафран и установява точните терапевтични дози.

 И докато историята на опиума като лекарство се проследява в хилядолетия, то ролята му на наркотик се появява в човешката история сравнително отскоро. Ясно е, че тук първопроходци били народите, традиционно отглеждащи опиумен мак. В Персия, а след това и в Турция, опиофагията започнала с това, че твърди парченца от опиума били гълтани или дъвкани в продължение на часове. Този обичай бил пренесен и в Индия, където започнали да "варят" опиума в розова вода или с мляко, изготвяйки питие, което наричали "кусамба".

 Още от дълбока древност опиумът бил силно почитан в Персия, където се употребявал по предписание на местните лекари. В Китай първите медицински сведения за свойствата на опиума се срещат в книгата с рецепти "Средните страни", появила се през 973 г. след Хр. Оттогава датират сведенията, че китайците започнали да отглеждат мак. Китайците заимствали от мюсюлманите способа за "варене" на мак и от полученият опиум правели "сухари". Но на китайците повече им харесало да пушат опиума, което водело до по-различно и далеч по-приятно усещане. Приготвянето на опиума за пушене "тчанду", както китайците наричали този процес, изисквал особена обработка. Едва след многомесечната му ферментация от него се приготвяли топчета, които се поставяли в специални дълги опиумни лули. Още при първите вдишвания човек изпадал в сънливо опиянение. Днес малцина са хората, които не знаят (било то и от разкази), или не са виждали картини, изобразяващи хора в безпомощно състояние и от двата пола, лежащи на възглавници или направо върху голи нарове, с дълги опиумни лули в ръка и изпаднали в сладки наркотични сънища. Опиумът оказал пагубно въздействие на здравето на китайския народ, а по-късно се отразил и на международните отношения на Китай, ставайки повод за тежки за страната войни.

 Масло в огъня налели и и европейците, които разбирайки, че има голямо търсене на опиум в Китай, веднага започнали да "развиват" този пазар. Първият сериозен бизнес с наркотици организирала английската търговска Източноиндийска компания. Получила разрешение от китайските власти, от 1773 г. тя започнала да внася в Китай опиум собствено производство. Именно Източноиндийската компания заплатила на изследователите-селекционери и през втората половина на XVIII век в Бенгалия бил получен специален сорт опиумен мак (Papaver somniferum), с което било поставено началото на целенасоченото му култивиране и промишлена преработка. Производство било разгърнато извън пределите на Китай, стоката била изцяло внос и монополът за неговата продажба принадлежал на Източноиндийската компания чак до 1834 г.

 В Средата на XIX век китайските власти, начело с императора Дао-Гуан от манждурската династия Цин, започнали да вземат ограничителни мерки срещу англичаните, които се занимавали с контрабанден внос на опиум. На 18 март 1839 г. била издадена заповед: на англичаните под заплаха от смъртно наказание било разпоредено да предадат цялото количество опиум, което се намирало в техните складове. На императорския комисар били предадени 20 243 сандъка с опиум. Конфискуваният наркотик бил унищожен. Англичаните използвали този инцидент като повод за началото на военни действия против Китай („Опиумните войни” от 1839-1842 и 1850-1859 г.)

 За жителите на европейските страни, които имали свои колонии в Азия, пушенето на опиум се превърнало в екстравагантен навик, моден порок, данък на увлечението по източната екзотика. Много хора от привилегированите класи намирали своята успешна кариера на служба в колониалните войски или в администрацията. Те изграждали свой собствен бизнес и живеейки години наред в колониите, възприемали местните обичаи и навици. Влюбени в „опиумния джин”, когато тези хора се завръщали в метрополията, започвали да страдат от неговата липса. Светският елит започнал постоянно да се събира в забутани китайски чайни, където можело да се пуши опиум. Дори светските дами започнали да употребяват опиум, промъквайки се инкогнито в чайна-таун, скрити зад плътни воали. Това било считано за проява на еманципация. Употребата на опиум в Европа достига своя пик в края на XIX век.

 В САЩ първата вълна на наркоманията избухва именно тогава, когато огромна маса от китайски работници (кули) били привлечени за изграждането на трансконтиненталните железопътни линии. Скоро членовете на тайните общества, които дошли заедно с кули, отворили заведения за пушене на опиум във всички големи градове на САЩ. Тогава все още нямало закони, забраняващи употребата на опиум и други наркотици и вносът на „товара” бил напълно легален – през митниците на САЩ ежегодно били внасяни над 100 тона опиум.

 Нюйоркските квартали, населени с китайци, в края на XIX век се контролирали от два бандитски клана, на които принадлежали и заведенията за пушене в града. Границата на техните владения минавала по централната улица на чайна-таун и членовете на клановете живели от двете и страни. Най-често европейците посещавали китайския квартал, за да посетят заведенията за пушене на опиум, скрити сред китайските лавки, магазинчета, закусвални и безбройните обществени перални. Съдейки по разказите на съвременниците, посещавали тези свърталища, зад невзрачните вратички посетителите били посрещани от стар, сбръчкан китаец, който водел гостите по дълъг коридор в отдалечени стаи.

 Помещението за пушене на опиум представлявало голяма стая в китайски стил с вази и картини по стените. Край една от стените бил изграден миндер, покрит с бамбукови рогозки. Пушачът се разполагал на миндера, поднасяли му специална лула, а край него поставяли малка лампа. Служител на заведението – китаец присядал до клиента и от малка кутия с кука за плетене изваждал капка черна лепкава маса, голяма колкото грахово зърно, която слагал в лулата. Пушачът запалвал лулата от горящата лампа и вдишвал дълбоко дима, след което служителят – китаец отновно напълвал лулата му. Очите на онези, които изпадали в наркотичната еуфория, ставали полупритворени, по лицата им започвали да блуждаят сънени несъзнателни усмивки, те лягали на рогозките и изпадали в блаженна забава. В стаята царила тишина, нарушавана единствено от стоновете, издавани в просъница от пушачите или от дълбокото вдишване на дима от лулите.

 По време на своето пътешествие в Азия и Хонконг знаменитият руски учен и пътешественик Миклухо Маклай, в рамките на експеримента над себе си, решил да посети такова заведение и да опита да пуши опиум. Своите усещания той описва в очерк, публикуван в Русия: „По време на пушенето на опиум зрението и слухът се притъпяват. Не изпитах никакви видения, халюцинации и прочее неща от този род. Активността на мозъка спада, скоростта на мислите се забавя и става тежък, паметта замира и в края на краищата ти преставаш да мислиш за каквото и да било. След като изпушиш достатъчно количество опиум, най-накрая изпадаш в състояние на дълбок покой: това състояние е наистина своеобразно. Появява се чувство за пълно доволство – не желаеш абсолютно нищо, на нищо не обръщаш внимание, за нищо не мислиш и стигаш много по-близо до състоянието да загубиш собственото Аз. Това усещане за покой и нищожелание е толкова привлекателно и приятно, че ми се искаше никога да не изляза от състоянието, в което бях изпаднал. След моя опит аз добре разбирам защо хиляди хора, без разлика на обществено положение и възраст, се пристрастяват към опиума и се опитват дори за кратко време да забравят, да загубят собственото си Аз”.

 Своеобразни чайна-таун започнали да се появяват в големите градове на Европа. Така например през XIX в Москва на една от мръсните улички в централната част възникнал „Китай-город”. Там поколение след поколение се заселвали семейства от китайски търговци и техните служители. По улиците на града започнали да се срещат все повече китайци, търгуващи с всевъзможни неща: платове, източни парфюми, ветрила и прочее екзотични товари. Но цялата тази търговия била прикритие на главния бизнес: у всеки уличен търговец винаги имало запас от по няколко порции опиум. Привнесен от далечни краища, този порок в Европа станал модерен сред хората, които търсели „нови усещания”. Първите потребители на опиума станали онези, за които алкохолът вече не доставял достатъчно силни усещания, но постепенно порокът бил придобит и от представителите на творческите бохеми. В разкошните им квартири започнали да се събират „клубове” на пушачите от интелигенцията. Към артистите, художниците и писателите се присъединили и техните богати покровители – банкери, финансисти, големи спекуланти и чиновници, които се стремели да „се впишат в нравите” на модните среди.

 В статия от речника на Брокхауз и Ефрон с академична безпристрастност се уточнявало: „Сред наглед съвършено здрави на външен вид хора могат да бъдат открити много морфинисти във всеки един град – там, където кипи обществен живот и където нервите на човек бързо се подлагат на стрес... Хиляди мъже си вкарват отрова, преди да започнат своите ежедневни занятия; дамите повдигат тонуса си впръсквайки си морфин даже по време на баловете...”

 Употребата на опиум станала широко разпространена в Европа, но едва в началото на ХХ век се въвели забрани за аптеките и болниците да се снабдяват с опиум, морфин, кокаин и техните производни, ако нямат специално разрешение от съответните държавни органи.

Превод от руски език за УЧИТЕЛИ БГ: Александър Василев

Източник: www.zooeco.com