Всяко ново нещо е добре забравено старо + щипка сол. Представяте ли си как една образователна инициатива по времето на социализма е редовно заклеймявана като „прозападна“ и „американска“, няколко години след падането на режима е закрита от реваншистки настроени политици, защото е „комунистическа“, а днес всички упорито всички се мъчат да приложат нейните основни идеи (преписани с нови термини, за да не си личи), защото по другите държави нейните практики вече са приложени, а ние сме изостанали безвъзвратно?

 Ще започна историята си по-отдалеч. Благовест Сендов е изтъкнат български математик. Освен с научните си приноси в сферата на математиката, той е добре известен и като изключително голям новатор в образованието. Като предговор ще спомена например, че още през 1970 г. той реализира нов организационен модел във висшето образование по математика и механика, като го разделя на три блока – А, B и C. Блок А е с продължителност от 4 години и е еквивалент на сегашната образователна степен „бакалавър“. Блок B е с продължителност 1,5 до 2 години и е еквивалент на сегашната степен „магистър“. Блок C пък е с продължителност 3 години и е еквивалент на доктор. За справка известния „Болонски процес“, чрез който европейските държави унифицират висшето си образование в точно тези три образователни степени, се извършва чак в края на 90-те години. Тоест акад. Сендов е бил достатъчно прозорлив още 25 години по-рано да прецени, че оптималният модел за степените във висшето образование е точно този.

Какво представлява образователния модел “ПГО”?

 Нека се пренесем 9 години по-късно. Със скромната на пръв поглед задача „да се напише нов буквар за 1-ви клас“ един първоначално малък екип начело с Благовест Сендов започва да работи по проект наречен „Проблемна група в образованието“ (ПГО). Реализираната в този буквар фундаментална идея може да ви се стори банално проста – двигател на образователният процес трябва да са любопитството и познавателната потребност на детето, а не принудата и заплахата от наказание. Също така, че трябва да се поощрява творчеството и детето трябва да е деен участник в преоткриването на знания, а не да бъде пасивен слушател. Както и че уроците в учебниците трябва да пораждат интерес в учениците така, че те самите да желаят да ги научат, а не да бъдат „сухи и скучни“. Колко прости и естествени са тези неща, нали? Ще се учудите, но и до ден днешен повечето автори на учебно съдържание въобще не са стигнали до тези елементарни идеи. Колкото и да е странно, нещото, което днес се нарича „изследователски подход в образованието“, и е основна тема за демонстриране на иновации на редица научни конференции по цял свят, е по същество абсолютно същата, но представена с нови думи и термини в малко по-модерна, подкрепена от информационните технологии форма на това, което ПГО са представили още през 80-те години на миналия век…

 Друга от основните идеи в предложената нова система на ПГО е да се размият границите между дотогава различните учебни предмети. Вместо да се учат самостоятелни предмети като Български език, Родинознание, Математика, Рисуване и т.н., започват да се формират общи учебни предмети, като например „Природа“ (Биология, Химия, Физика и География) и „Чета, пиша, смятам“ (Математика, Български език и Литература). Идеята тук е да се засилят т.нар. „междупредметни връзки“, т.е. да се покаже, че изучаваното по един учебен предмет има приложение във всевъзможни сфери от практиката, а не е изолирано и несвързано с останалите науки, т.е. то се използва пряко, макар и под различна форма и в други учебни предмети. Какво по-естествено има в това учебните предмети да се подкрепят и надграждат един-друг? Оказва се, че не е толкова просто.

 Например, дори през 2007 г. в монографията си проф. Илия Гюдженов показа свое изследване, че много университетски преподаватели все още не са узрели за тази идея – на зададен въпрос какви знания от други предмети използват, те посочват прекалено малко (сякаш техния предмет може да си бъде самодостатъчен и слабо зависи от другите), а на въпрос в кои други предмети се употребяват знанията от техния собствен, те посочват огромно поле за приложението им (все едно другите учебни предмети не могат да съществуват без техния). Именно този труден за преодоляване проблем – липсата на екипност при преподавателите – е преборен от ПГО поне на ниво начално образование. Учебниците, които леко закачливо неформално наричат „по Всичкология“ са илюстрирани от известния карикатурист и художник Доньо Донев. Спазвайки идетите от по-горе – те са не само забавни и интересни, но и изцяло прагматични, с множество практически примери за приложимост на изучаваните знания, т.е. интересни за учениците. Ако погледнете днешните учебни програми на МОН, ще видите само частична реализация на тези идеи (например предметите „Околен свят“ и „Човек и природа“ са породени от подобно обединение на други учебни предмети преди няколко години).

Позитивите от по-ранното включване на децата в образованието

 Друга идея, която ПГО реализират по онова време, е че децата трябва да се включат по-рано в образователната система. Тогавашната практика е била да се започва в първи клас на 7 годишна възраст. Вместо това ПГО предлагат да се започва още на 6 години. Причината от една страна са изследвания, които показват, че децата имат значително по-голям потенциал за по-ранно включване в образованието, но от друга и чисто прагматична от гледна точка на нещо, което рядко се замисляме– ако започват на 7 годишна възраст, тяхното образование завършва в 12-ти клас на 19 години. Всички учители знаят колко проблемен днес е именно 12-ти клас, защото трябва да се занимават с хора, които вече имат самочувствието на порастнали (пълнолетни). По-ранното започване частично би разрешило и този проблем.

 Тоест, системата на ПГО позволява едно по-безпроблемно удължаване на училищното образование на децата така, че то да е конкурентно спрямо тези от други държави (от западния свят, където масово се учи 12 години). Наистина няма по-естествено нещо от това завършването на средното образование да съвпадне и с навършването на пълнолетие. Днешната образователна система в България за съжаление все още не е узряла за тази идея. Напротив, върви се в обратна посока, защото с въвеждането на задължителна предучилищна подготовка (което в повечето случаи просто е задължителна детска градина за 5 и 6 годишните) на практика бе прекъсната възможността родителите да пратят детето си по-рано на училище.

 Целодневното обучение – о, тази тема, която буквално изтърка клавиатури от писане по кабинети в министерствата и бюра на журналистите в последните години. Въвеждането на тази естествена практика, която не само облекчава работещите родители, но и вкарва една системност в цикъла урок-самоподготовка, е проблемна тема днес, която е била решена по времето на ПГО. Следобедната „занималня“ (както я познаваме днес) се е употребявала както за игри и спорт, така и за подготовка на „домашни“ работи.

Какви са другите нововъведения на тази система?

 Досещате ли се за периодичните журналистически предавания за „тежките раници“? На учениците, които са учили по „Сендовата система“ не само, че раниците им не са били тежки (обединените предмети с един общ учебник са допринасяли и за това), но и… почти не са ги носили. Децата са си занасяли учебниците и тетрадките на училище в понеделник, и са си ги прибирали обратно в петък. Извън почивните дни те не са им били нужни вкъщи. Всички вие сте виждали американски филми, в които се показват „шкафчетата“ в училище, където всеки ученик си държи личните вещи, нали? Разходете се в едно днешно средностатистическо българско училище – такива шкафчета все още няма почти никъде. При системата на акад. Сендов, не че масово са успяли да ги направят (чисто физическото ограничение на лошо проектираните български училища, които не са предвидени с широки коридори, правят труднопостижима тази задача), но са се борили с алтернативни подходи за решаването на този проблем още по онова време. И често са успявали – например с гардероби в класните стаи.

 През последните години у нас се приложи една практика децата от 1-ви до 4-ти клас да не повтарят, както и да не получават оценки по шестобалната система. Е, досетихте се – това е било приложено от ПГО в техния модел още през 80-те години на миналия век. Основна идея на системата на акад. Сендов е била да не бъдат учени децата на „бележкарство“ още от ранна детска възраст. Оглеждайки се по света днес, може да се твърди, че са били прави!

 Напоследък стана много популярно да се използват информационни технологии в образованието. Да, това е било заложено дълбоко още през 80-те години от ПГО. Днес обучението с първи стъпки в програмирането чрез софтуерни продукти като например Scratch се прилага в пети клас (от скоро го правим и в България). Е, в системата на акад. Сендов е правено същото нещо, но на тогавашно актуалната система Лого, точно в пети клас.

Какви са недостатъците на тази система?

 Естествено тази история може да продължи с още множество по-дребни детайли. Може би е време да се насочим към обобщение. Безспорно от дистанцията на времето може еднозначно да се каже, че ПГО начело с акад. Сендов са огледали някои от най-добрите практики по света и съответно създали една изключително модерна образователна система, много аспекти от която са въвеждани в други държави години на по-късен етап. Както видяхте, много от тях продължаваме да не успяваме да реализираме у нас и днес, въпреки че го желаем. Тогава защо „Сендовата система“ се провали и беше затворена?

 Както всяко нещо на този свят, така и системата на акад. Сендов си имаше свои недостатъци. Един от тях например беше този, че с времето някои учители отчетоха, че „краснописът“ на децата определено страда – учениците, обучавани по новата система, като цяло пишат по-грозно от останалите. Днес, по времето когато дори малките деца вече пишат повече на смартфони, таблети и клавиатури, отколкото на хартия, може да ни се стори малък, но проблемът определено е бил сериозен за времето си и не е можел да бъде заместен с лека ръка от по-добрите успехи по математика, които „сендовчетата“ са постигали. Всичко това разбира се е било лесно преодолимо с минимални реформи (въвеждане на повече часове по писане за сметка на други), но въпреки това е било използвано като оръжие на противниците на модела.

 Друг, по-сериозен проблем, е бил неподготвеността на учителите. Изключително трудно е да се пречупи мисленето на един възрастен човек, който е бил учен по един начин и после през целия си трудов живот е работил, за да обучава други хора по него. Затова и при всяка голяма реформа, вътрешният отпор вътре в гилдията на учителите е огромен. Много от „засегнатите“ учители, които е трябвало да обучават децата по новия начин, просто не са желаели да бъде нарушавана тяхната вече постигната зона на комфорт. Много не са желаели да бъде измествана и тяхната „централна роля“ на лектор – водач и ръководител на учебния процес, която им дава самочувствие – в посока на повече групови занимания и ученическо творчество, поради чисто егоистични чувства и, ще го кажа нарочно прекалено грубо, мания за величие.

Какви поуки можем да изведем от тази история?

 Отпорът на гилдията в комбинация с малко несъществена статистика все пак дават оръжие на политическите противници на акад. Сендов, с което да съсипят създадената от него система (трябва да се спомене, че той освен академична, е имал и сериозна политическа кариера). В крайна сметка системата на ПГО е закрита в началото на 90-те години. Историята е наука, която ни кара да систематизираме добитите от нашия опит знания така, че да можем да ги използваме, за да не повтаряме едни и същи грешки в бъдеще. Системата на ПГО определено ни дава подобни поуки:

• Иновативните практики днес може да доведат до качествена революция утре. Затова те не трябва да се задушават, а напротив – трябва да се подкрепят. Няма нищо трагично в неуспешен експеримент. Трагичното е това да си имал едно мощно оръжие, което да не си ползвал, а да си го предал свободно в ръцете на конкуренцията. Свободата в образованието трябва да бъде подкрепена на всяка цена;
• Дори социалистическа България в някои отношения е била по-демократична и децентрализирана в образованието си, отколкото днешната ни държава. Е, тогава не е имало частни училища, каквито има днес (макар и много малко), но за сметка но това някои от ръководните хора са осъзнавали, че не трябва всичко да е твърде регулирано и централно планирано по един единствен калъп. Да, имало е понякога възможност да се създават алтернативни проекти – както малки, така и големи като ПГО. Да, хората са отчитали, че има различни групи ученици, които са с различни потребности, и е имало например съвсем различни стандарти, учебни програми и учебници за различните видове училища. А днес политиците ни продължават да говорят за това как „всички училища трябва да са равни“ (говорим за началните) и не позволяват да съществуват алтернативни проекти. Или пък можем да забележим, че участието в ПГО от страна на родителите е било доброволно през социализма – сами са преценявали дали желаят или не детето им да учи в такова училище. А днес в България се въвежда централизирано „райониране“ на училищата по адресна регистрация, според което на практика се задължават хората да могат да запишат детето си само в най-близкото до тях училище, без да могат да избират.
• Когато нещата се планират от доказани специалисти – от академичните среди, от творчески личности, от успели в своята област професионалисти, изобщо от хора с показани пред широката публика компетентности – това винаги ще дава много по-добри резултати, отколкото тези на анонимните „експертни комисии“, дълбоко скрити зад шумоизолираните врати в министерствата, които обикновено обслужват моментните тясно партийнии интереси, а не следват ясно заявени цели.

Източник: www.ekipbg.com