O. Хенри е литературният псевдоним на американския писател Уилям Сидни Портър (William Sydney Porter), известен като майстор на късия разказ с неочакван край, пишещ за живота на обикновените хора в Ню Йорк. Характерна за разказите му е употребата на сложна фабула, обръщаща се в най-неочакван момент в иронично пресъздаване на обстоятелствата.

 Никой не е написал толкова разкази, колкото О. Хенри – над 600, и дори Стивън Кинг, носител на наградата „О. Хенри”, не може да го направи. На 69 години Кинг има над 200 разказа, а О. Хенри е умрял на 48 години, като над половината от историите му са написани за по-малко от осем години (1902–1910).

 Писателят с необикновен псевдоним, който често се бърка, като се изписва с апостроф, не само не пише нищо друго освен разкази, но и доста случайно се посвещава на литературата, за да бъде смятан днес за белетрист от ранга на Ги дьо Мопасан и Чехов, особено заради тяхната обща техника на поантиране на финала на разказа.

 О. Хенри прави ранни опити да пише, насърчаван от първата си съпруга, но истинският белетрист се „ражда” в затвора на град Кълъмбъс, щата Охайо, където вероятно взема назаем и името си от един от надзирателите – „Орин Хенри”. Други легенди за произхода на псевдонима му са тази за котарака му Хенри, на когото подвиквал „О, Хенри!”. Или за бармана от Ню Орлиънс, към когото се обръщал с „О, Хенри, я пак напълни чашите!”. Според други източници името е заето от френския фармацевт (О. Хенри също има диплома за аптекар) Етиен-Осиан Анри (т.е. Henry), чийто справочник бъдещият писател използва – пак в затвора, където прекарва три години (присъдата му е 5 години), след като се връща към първоначалната си професия. Има спорове дали основателно е осъден за присвояване на 4000 долара (като чертожник-картограф месечната му заплата е 100 долара) от банката, но не е невероятно и да се е изкушил.

 Истинското име на писателя, от което той не се отказва, а само го заменя с артистичния псевдоним заради криминалната си биография, е Уилям Сидни Портър, и той е роден на 11 септември 1862 година в Грийнсбъро, щата Северна Каролина, в една плантация. Баща му, Алджърнън Сидни Портър, лекар, отглежда сам децата си в дома на своите родители след ранната смърт от туберкулоза на жена си Мери Джейн Вирджиния Суейн Портър. О. Хенри посещава местното училище, но истинското си образование дължи на леля си Ивалина Мария Портър, педагожка. От петнадесетгодишна възраст той работи на различни места – в аптека, като счетоводител, овчар, готвач, чертожник, банков касиер.

 Премества се в Остин, щата Тексас, има талант да рисува, да пее и да свири на китара и на мандолина. Запознава се със седемнадесетгодишната Атол Естес, болна от туберкулоза, произхождаща от богата фамилия. Тя бяга с него от дома си и двамата се женят. Някъде по това време започва да пише, за да припечелва пари, насърчаван от Атол. През 1888 година му се ражда момче, което наскоро умира, а на следващата година се ражда дъщеря му Маргарет.

 Двамата с Атол заживяват в Хюстън, където първоначално заплатата му е 25 долара месечно, но е увеличена заради нарастващата му популярност на писател.

 Пет години по-късно следва обвинението за присвояване на пари, процесът е насрочен за 7 юли 1896 година, но въпреки че тъстът му е платил гаранцията, О. Хенри избягва най-напред в Ню Орлиънс и оттам – с параход в Хондурас. Там измисля понятието „бананова република”, толкова популярно днес. А изобщо друга характеристика на таланта на О. Хенри като разказвач е вродената му дарба да си играе с думите и със сюжета. Доколко става въпрос за развихрена фантазия или за богат опит, трудно е да се гадае. Както е невъзможно вече да се разбере какво точно прави в Централна и Южна Америка, в Мексико. Говори се – и може така да се разчетат някои от разказите му – за близост с известния адвокат, разбойник и впоследствие влиятелен политик Ал Дженингс. В интерес на истината Уилям и Атол имат уговорка да се срещнат в Хондурас заедно с дъщеря им и тогава може би нямаше да го има писателя О. Хенри. Състоянието на Атол обаче се влошава и заради нея той се връща в Тексас, осъден е и след нейната смърт от „охтика” на 25 юли 1897 година влиза в затвора на 25 март 1898 година като федерален затворник № 30664, за да излежава петгодишна присъда.

 В затвора не само си харесва псевдонима О. Хенри, но от там изпраща под този псевдоним чрез свой приятел разкази до издателите, които така и не разбират, че авторът е затворник. Зад решетките той работи като аптекар, разполага с отделна стая и за добро поведение присъдата му е намалена на 3 години. От излизането му от затвора (24 юли 1901 година) до смъртта му от цироза на 5 юни 1910 година в Ню Йорк, с усложнения от диабет и уголемен сърдечен мускул, следва забележителната творческа кариера на този майстор на късия разказ. Премествайки се в Ню Йорк, пише по един разказ на седмица и публикува общо 381 къси разказа там. Дневната му дажба алкохол е малко над 2 литра уиски (разбирай „бърбън“). О. Хенри живее, за да пише, да осигурява средства за любимата си дъщеря (тя е на 12 години, когато той излиза от затвора, но така и не разбира къде е бил баща й), за да убие болката от смъртта на първата си любов.

 Така и не успява – въпреки литературните си успехи – да подреди повече своя живот. Три години преди смъртта си се жени за Сара Линдзи Коулман, с която се познават от деца, но бракът им не върви и година по-късно двамата се разделят. Сара е погребана в същото гробище в Ашвил, където лежи прахът на писателя и където през 1927 година е погребана и дъщеря му Маргарет Уърт Портър.

 Огромното творчество на О. Хенри – през 1918 година са публикувани събраните му съчинения в 14 тома – запазва до ден днешен очарованието и свежестта си. Разкази като „Даровете на влъхвите” и още толкова много други не само са антологизирани, но и стават неделима част от уникалното американско литературно явление, чието начало поставят Уошингтън Ървинг и Едгар Алън По, а го развиват стотици майстори, мъже и жени, до днес, сред тях един от най-бляскавите е изумителният О. Хенри – явлението на големия американски къс разказ.

 Редица от разказите си О. Хенри публикува в прочутото навремето списание „Макколс”, което в края на ХІХ и началото на ХХ век е трибуна на поколението писатели социални критици: Франк Норис, Стивън Крейн, Джек Лондон, комуниста Ъптон Синклер, Хамлин Гарланд – наред с журналистите от епохата: Линкълн Стивънсън, Ейда Търбъл, Джон Рийд, наричани „мъкрейкърс” – „ровещи се в боклука” на живота. (Уила Катър, „любимата писателка на американския народ”, работи в списанието като редактор). Вероятно най-скандалният роман, публикуван през онези години, е „Джунглата” на Ъптон Синклер, разказващ за условията в прочутите Чикагски кланици. След като го прочел, президентът Тиъдър Рузвелт се заклел да стане вегетарианец. Специално назначената сенатска комисия заключава, че описанията на Синклер са направо идеализирани в сравнение с още по-грозната действителност.

 На О. Хенри, който също пише за своето време, му е чуждо това социално чувство и той не се изживява като изобличител и критик на обществото. Ако трябва да го сравним с по-късен автор, това ще е Франсис Скот Фицджералд, чиито къси разкази често са подценявани за сметка на прочутите му романи. Списанието, в което О. Хенри се чувства като у дома си, е хумористичният седмичник „Ролинг Стоун” („Прелетна птица”). Прозата на О. Хенри е игрива, оптимистична, героите му са обикновени хора – полицаи (и бандити), чиновници, келнерки. Най-известен е първият му сборник „Зелки и крале”, а в Ню Йорк, който нарича „Багдад с метро” (през 2008 година в Ирак се обсъжда построяването на метро на стойност 3 милиарда долара), издава 10 книги с разкази приживе. Сред литературните му предшественици несъмнено са Марк Твен и Амброуз Биърс.

 Русия е една от страните, където разказите на О. Хенри се ползват с невероятна популярност, прочутата реплика от „Отвличането на вожда на червенокожите”: „Боливар не може да носи двама” там става популярна поговорка, а по разказите му снимат филми. Тъй като типът разказ на О. Хенри вероятно е по-труден за екранова адаптация, най-сполучливи са „мозаечните” епизодични филми, като този от 1952 година на основа на подбраните от Джон Стайнбек 5 разказа, заснети от петима режисьори, в които сред звездите са Чарлс Лотън, Мерлин Монро, Ричард Уидмарк. През 90-те години на ХХ век са създадени други сполучливи телевизионни адаптации, като тази с Бет Мидлър и Дани ДеВито.

 О. Хенри умира в нищета, с разклатено здраве, алкохолизиран. Но такива герои в неговите разкази няма. През 1908 година, когато се издават събраните му произведения, се учредява и най-прочутата американска награда за къс разказ „О. Хенри”. Оттогава списъкът на нейните носители се чете като кратка история на американската литература на ХХ и ХХІ век. Сред рекордьорите носители на наградата са Джойс Каръл Оутс с над 20 награди, Джон Ъпдайк с над 10, Юдора Уелти, Джон Чийвър, Фланъри О’Конър, Уилям Фокнър, „малкият Фокнър” – Ърскин Колдуел, и стотици най-престижни автори, в това число и романисти, и драматурзи, публикували къси разкази в най-прочутите американски списания – от Фицджералд и Шъруд Андерсън, през Пърл Бък, Стайнбек, Т. Улф, Уилям Сароян до Сол Белоу, Бърнард Маламъд, Артър Милър, Рей Бредбъри, Джон Чийвър, Е. Л. Доктороу, Селинджър, Филип Рот, Труман Капоти, Джеймс Болдуин, невъзможно е дори накратко да се изредят всички (макар че крещящо отсъства Хемингуей).

 В град Остин, щата Тексас, е основан музеят „О. Хенри”. Музеят си е поставил амбициозната задача да лобира пред президента на САЩ да произнесе оправдателна присъда над писателя. Досега Удро Уилсън, Дуайт Айзенхауер, Роналд Рейгън и Бил Клинтън са отказвали с мотива, че не може да се отменя присъда над покойник. Може би обаче и това ще стане един ден – заслужава го не дребният банков чиновник, а великият творец.

„Никое приятелство не е случайност.“

„Животът се състои от сълзи, подсмърчане и усмивки, като преобладава подсмърчането.“

„Всички ние трябва да сме провокатори, лицемери и лъжци всеки ден от живота си. В противен случай социалната структура ще се срине за ден. Трябва да бъдем актьори в присъствието на други хора също както трябва да носим дрехи. За наше добро е.“

„Истинският приключенец тръгва без цел и сметки да посрещне и поздрави неизвестната си съдба.“

„Вдигни завесите, за да видя Ню Йорк. Не мога да се прибера у дома в тъмното.“

„Пиши каквото харесваш. Друго правило няма.“

„Ако човек е преживял война, бедност и любов, значи животът му е пълен.“

„Глупаци има всякакви, но моля, не ставайте, докато не бъдете повикани поименно.“

„Навикът – това е силата, която държи света да не се разпадне на парчета. Макар да има и някаква глупава теория за гравитацията.“

„Ако мъжете знаеха как жените прекарват времето си, когато са сами, никога нямаше да се женят.“

„За жената всичко е по силите на мъжа, който тя боготвори.“

„Спомням си за добрите стари дни, когато бях просто фермер, а не агроном.“

„Не можем да си купим с пари и една минута време. В противен случай богатите щяха да живеят по-дълго.“

„Денят на благодарността е единственият ден, за който може да се каже, че е изцяло американски.“

„Любов, бизнес, семейство, патритизъм, религия – това са само сенки на думи, когато човек гладува.“