Ректорите на Варненския, Русенския, Шуменския, Свищовския, Габровския и Великотърновския университет (общо седем учебни заведения) се опълчиха на служебния министър на образованието проф. Николай Денков, който възнамерява да редуцира броя на студентите. Което ще рефлектира и върху финансирането на въпросните ВУЗ-ове. А както е известно, техният материален статут зависи от количеството на учащите се. Лошото е, че марксистката максима за количествените натрупвания, които водят до качествени изменения, при тях е неприложима.

 Проблемът на този рояк висши училища е, че дават образование със съмнителна стойност. За което отговорност носят не толкова преподавателите, колкото системата на финансиране. Тя заставя университетските власти да приемат студенти по минималистични критерии – искаш ли, влизаш! По света има и такива практики, но ако се окажеш негоден, отпадаш още първия семестър. И така до диплома стигат само най-достойните. Независимо от необходимостта на икономиката, медицината или юриспруденцията от определени кадри. Тъкмо защото качеството е с предимство пред количеството. Понеже пет калпави доктори заедно не могат да свършат онова, което би постигнал един висококвалифициран лекар.

 Или по думите на Съмърсет Моъм „това че съм гладен, не означава да ям зелева чорба“. А ние точно това правим – нагъваме зелевата чорба на кандидатстудентската менза и после се вайкаме, че компетентността на т. нар. висшисти е под всякаква критика. В крайна сметка сбъдват се прокобите, че бедният е обречен да остане и прост. Защото, ако въпросните университети бяха задоволени материално, щяха да провеждат прецизен подбор на възпитаниците си, а не да вливат знания в пробити кратуни. И разбира се, ако бяха много по-малко и ако се наричаха другояче, а не с неуместното за тях название „университет“. И така ставаме свидетели на поредния парадокс – населението застарява и се топи в ужасяващи темпове, а училища всякакви никнат навред. Даже частните поискаха държавата да ги стимулира финансово и тях. Понеже принципът бил да се плаща на глава учащ се. А и те разполагали с такива глави.

 А липсата на деца, желаещи да се учат, нищо чудно да доведе преподавателите дотам да хлопат от врата на врата и да молят младежите да постъпят във ВУЗ-а им. Като ония доброволки, дето обикалят по домовете и предлагат билетчета за подкрепа на Червения кръст. Права е социоложката Румяна Коларова, която твърди, че през последните 20 години на образованието се гледа като на социална политика.

 Успоредно с полуграмотната и неграмотната продукция на разните ВУЗ-чета, на пазара плъзнаха пособия от сорта  „Дигитални наръчници за аналогови родители“. Ако попитате наивно за какво става дума, ще ви увещават да се приобщите към категорията на „дигиталните хора“, понеже дигитално грамотният човек бил многомерен, интерактивен и достоен за уважение, имал критично мислене, умеел да интерпретира и анализира информацията от множество източници, можел да приема и общува с „различните“, да създава добавена стойност и владее иновациите. Такъв е човекът – родител от бъдещето, а не както си мислехме ние, алиениран тип в метрото, който настървено плъзга пръст по екрана на мобилния си телефон, готов още в пелените да постави айфон в скута на детето си.

 В същото време образованието е сред приоритетите на предизборните програми на партиите. ГЕРБ особено силно набляга на него. Понеже „за да имаме силна държава, трябва да имаме силно образование, силни учители и силни ученици. Инвестициите в образованието са инвестиции в бъдещето“, както разяснявала тяхната кандидатка в Сапарева баня. Така си е. Силата на учители и ученици е в пряка зависимост от силата на инвестициите. Те затова ректорите на извънстоличните университети протестират срещу промените в план-приема на студенти. Защото ха спаднали инвестициите, ха помръкнало бъдещето.

 А колкото до равнището на приеманите за студенти, физикът Чавдар Тодоров, един първите българи, завършил средното си образование в престижната верига „Колежи на обединения свят“, постигна такъв небивал успех, че Оксфордският университет персонално го изиска да постъпи там, а не другаде. А професорите, започнали обучението му, го задържаха през ваканциите, за да участва в довършването на съвместни научни проекти. Защо е била тази настойчивост на надутите оксфордски професори да обучават българчето? Обяснението е просто. Един такъв ум тегли нагоре нивото на целия випуск. Вдига летвата, както се казва на прост език. И така се постига качество на образованието, а то поддържа реномето на заведението.

 И обратното, колкото по-невежи са новите студенти, толкова по-ниско е нивото на образованието и авторитета на ВУЗ-а. И тук се завъртаме в поредния омагьосан кръг: няма пари – няма и образование, няма образование – няма и пари.

Голямото предлагане на пазара за знания

Най-бедната страна членка на Европейския съюз разполага с най-богатия асортимент от висши учебни заведения. Само акредитираните университети в Министерството на образованието и науката са 51. И всички те са на държавна ясла. Голямо предлагане, малко търсене в сиромашкия пазар на знания.

Автор: Милена Бойчева

Източник: www.trud.bg