1. Раждане
 Още от малки знаем, че Христо Ботев е роден в Калофер, вероятно в една от стаите на старото училище, намирало се в храма “Св. Богородица” в центъра на града. Това сочи и самият Ботев в негов документ от 1868 година. В заявлението си за постъпване в букурещкото медицинското училище той пише: “Аз, долуподписаният, по вероизповедание православен, народност – българин, роден в град Калофер, окръг Карлово, област Пловдивска, желая да усвоя медицинското изкуство…”.

 Според една легенда обаче в Осен преподавал даскал Ботьо Петков и тук се родил първият му син Христо. Поради липса на църква, той бил кръстен в храма в съседното село Девене. Но точно тази страница от регистъра била откъсната и единственото доказателство останало в публицистиката на Ботев. В своя очерк “Примери от турско правосъдие” от 1871 година той пише: “Такива чувства изпитах, като влизах и в родното си село Осен, до Враца…”, “моето родно село Осен, до Враца, срещнах попа и питам, как е, бе, попе, кво стана с кравите”.

 Има и доста твърдения, че Карлово е роден град както на бащата на Христо, така и на именития му син. Роднина на поета разказвал, че след Освобождението братът на Христо Ботев отишъл в карловската община и поискал да купят къщата на баща му, за да си построи друга в София. Те отказали. Тогава той отвърнал: “Ще ви потрябва, защото, ако не я купите, ще казвам, че брат ми е от Калофер.” Те отново отказали и обещанието било спазено. Според същия човек и бащата на Ботев посочил Карлово като негово родно място, когато писал препоръчително писмо до гимназията в Одеса.

2. Детство
 Христо Ботев имал 6 братя и 2 сестри. Двама братя и една сестра починали още като малки: това са две момчета на име Генко и сестричката на име Тота. Христо бил най-големият, после идвали сестра му Ана и братята му Петко, Стефан, Кирил и най-малкият Боян. Майчиният надзор на природноинтелигентната и красива калоферка Иванка Дрянкова, съчетани с ерудицията на даскал Ботьо Петков, създават онази благодатна почва, в която покълват и избуяват семената на неутолимия стремеж към знание и свобода, характерни за представителите на тази фамилия.

 Малко са сведенията за детството на Ботев и ученическите му години – те са предимно спомени на негови съвременници, които описват Ботев, като умно, разумно дете, невписващо се в спокойния градец. Поетът е бил тартор на детска тайфа в Калофер, като е водел приятелите си да се къпят в Тунджа. Ботев не е имал само високи оценки, за което е бил мъмрен от баща си – даскал Ботьо Петков.

 Пламенно родолюбие, култът към знанието и любовта към Русия, която създава в дома си даскал Ботьо, съчетани с над 300 народни песни, които знае жена му, формират светоусещането на неговите деца. Туберкулозата рано отнася Ботьо Петков в гроба и през 1869 година принуждава жена му да работи по богатите калоферски къщи като слугиня, за да изхранва многобройната си челяд.

3. Образование
 Самият Ботев получава високо за времето си образование. Малкият Христо започва да учи в Карлово, където през 1854 г. се премества да учителства баща му. През 1858 г. обаче семейството се завръща в родния град и момчето постъпва в местното трикласно училище, където отново учител е баща му. Дълго време Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия с помощта на Найден Геров, негов познат от Одеса. През есента на 1863 г. Христо Ботев получава стипендия от руското правителство и заминава за Одеса.

 Постъпва във Втора Одеска гимназия като “волнослушател”, но трудно се вписва в учебната дейност. Не минават и две години преди енергичният и буен Христо да бъде изключен от учебното заведение. Той непрекъснато се оплаква от строгата дисциплина, налагането на която включва и физически наказания, но в същото време често отсъства от занятия, участва в сбивания със съученици и се отнася високомерно към повечето си учители. През септември 1865 г. е изключен от гимназията поради липса на интерес към учебната програма, но в същото време чете много книги и натрупва големи знания. Стипендията му е прекратена и той получава еднократна сума, за да се прибере в България. Въпреки това Ботев остава в Одеса, издържайки се с преподаването на частни уроци.

 През 1866 г. се записва в Одеския университет да учи литература и история. За да може да се издържа, започва да работи като учител в едно бесарабско село, населено с българи. На следващата година баща му се разболява тежко и го вика да се върне в Калофер, за да поеме учителската му работа и да се грижи за семейството. Христо Ботев работи като учител няколко месеца в родния си град. През октомври 1867 г. заминава за Русия, за да продължи образованието си, но спира в Букурещ. Мести се в Браила. Първоначално работи като печатар, постъпва във висшето медицинско училище, но го напуска, поради липса на средства. Сближава се с Добри Войников. Влиза в неговата театрална трупа и участва в няколко представления.

4. Творчество
 Поетическото наследство на Ботев включва 20 стихотворения. 16 от тях са отпечатани в единствената стихосбирка, излязла приживе на поета – през 1875 година. Тя е съвместен сборник на Ботев и Стамболов и носи заглавието “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”. Ключовите понятия на Ботевата поезия са свобода, борба и саможертва. Естетическият идеал на Ботев е абсолютната свобода – духовна, социална и политическа. Единственият път за нейното постигане е бунтът, революцията. На героичната смърт и героичната саможертва, Христо Ботев гледа като на най-висша мисия на достойния човек.

 “Майце си” е първото публикувано негово стихотворение във вестник “Гайда”, редактиран от Петко Рачов Славейков. “Към Брата си” публикува през февруари 1868 година във вестник “Дунавска Зора”. Същата година е публикувана и поемата “На прощаване”. Следва “Елегия” през 1870 във вестник “Свобода”. ”До моето първо либе” е публикувано за първи път през юни 1871 година във вестник “Дума на българските емигранти”. Баладата “Хаджи Димитър” е публикувана във вестник “Независимост” през 1873 година. “Обесването на Васил Левски” – през 1876 година.

 Христо Ботев се смята за най-блестящият български възрожденски публицист. Пише множество политически коментари и статии, като “Народът вчера, днес и утре” и “Източният въпрос лежи на плещите на българския народ”. Художествената му публицистика, обединява фейлетоните на Христо Ботев, единствения му разказ “Това ви чака!”, както хумористичните му пословици, гатанки и печатни грешки. Творбите му се отпечатват на първа страница в Каравеловите вестници “Свобода” и “Независимост” и в хумористичния вестник “Тъпан”, които излизат във Влашко. От друга страна – във вестниците, които самият той редактира: “Дума на българските емигранти”, “Знаме”, “Нова България”, който излиза само в един брой, малко преди Ботев да премине с четата си Дунав. Редактира и собствен хумористичен вестник “Будилник”.

 Христо Ботев е и сред блестящите преводачи на Българското Възраждане. Превежда чужди съчинения, засягащи произхода на славяните и прабългарите. Превежда учебници по математика за начално училище и множество класически руски драми.

5. Революционна дейност
 В края на септември 1867 година Христо Ботев пристига в румънския град Гюргево, където скоро се свързва с българските хъшове — сред тях е Хаджи Димитър и доста участници в организираните през същата година чети на Панайот Хитов и Филип Тотю. В Румъния Ботев става част от революционната емиграция. Попаднал във водовъртежа на събитията, той се възхищава от четничеството. В началото на 1868 година се записва в четата на Желю войвода, на която е определен за писар. През юни пътува с Желю войвода до Одеса в търсене на пари за въоръжаване на четата, но след връщането им войводата е задържан от румънските власти и четата така и не преминава в България.

 Като виден публицист, той излага идеите си за революция във всички свои творби и вестници. Революцията според Ботев е единственият правилен път за българския народ. Макар да радее за българската революционна мисъл, Христо Ботев отстъпва от позициите, които налага и отстоява Васил Левски. Така пренебрегва предварителната подготовка на въстанието. Според него народът е готов за борба, в него е стаен революционният инстинкт и достатъчно е той да бъде призован, за да се вдигне на въстание.

 През лятото на 1874 година Христо Ботев се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет и участва в неговото общо събрание на 20-21 август, проведено в печатницата на Каравелов. На събранието той е избран за един от петимата членове на комитета, а след това става и негов секретар. В Босна и Херцеговина започва въстание. По инициатива на Ботев и Стамболов, в Букурещ на 12 август 1875 г. се свиква ново Главно (така се наричат общите събрания след смъртта на Левски) събрание на БРЦК. То решава да се вдигне незабавно въстание. Старозагорският революционен комитет решава въстанието да се обяви на 16 септември, като въстаниците се съберат в околностите на града. На уречения ден и място се явяват само 24 души.

В резултат на неуспешната акция, противоречията в БРЦК се изострят до крайна степен. Разочарован от това, през септември Христо Ботев напуска комитета. Непосредствено след това БРЦК прекратява съществуването си.

6. Познанството с Васил Левски
 Есента на 1868 г. Съдбата сякаш на шега събира великаните на революционната мисъл – Васил Левски и Христо Ботев. Двамата живеят при изключително тежки условия в изоставена мелница край Букурещ и безспорно оказват влияние един на друг. Ботев е силно впечатлен от личността на Апостола. Пръв, който пише за познанството на Васил Левски и Ботев, и за влиянието на Дякона върху бъдещия поет и революционер, е Захари Стоянов. Той публикува популярното писмо на Христо Ботев от зимата на 1868 година до приятеля му Киро Тулешков. Оригиналът на документа е загубен, а в първата публикация писмото не е цяло и е без подпис.

 “Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел!… Приятно е човеку да живее с подобни личности…. “

 Косвено свидетелство за взаимното влияние между тези силни характери намираме и в тефтерчето на Левски, в което седем страници са заети от Ботевото стихотворение “На прощаване”. Ботев преживява тежко обесването на Левски и пише: “имах брат, когото видях на бесилото”. Най-силен израз на почитта си към Левски Христо Ботев дава в двете редакции на стихотворението “Обесването на Васил Левски”. Първата, “Дякон Васил Левски” е в Ботевото тефтерче. Втората редакция, която се смята за окончателна, е печатана за първи път в Ботевия “Стенен календар за 1876 година с портрета на Дякона Василия Левски”, а след смъртта на автора и във в. “Нова България”. Някои източници обаче твърдят, че двамата никога не са се познавали, а това било красива история, съчинена от Захари Стоянов. Двамата са били с твърде голяма разлика във възрастта, за да се срещнат.

7. Любовта
 Христо Ботев бил привлекателен мъж. Висок, с черни очи, буйна тъмна коса и властно излъчване. Историци и изследователи на живота му още спорят коя е била първата любов на поета. За негово първо либе се спрягат три хубавици – две сестри от Карлово и една учителка от Калофер. Интересни са сведенията, в които се преплитат съдбите на сестрите Елисавета и Мария Горанови. Повечето историци намират, че Мария Горанова може би е първата тайна любов на поета. Под стихотворението му “До моето първо либе” пише, че е “посветено на г-ца М. Г-ва”. Посвещението по-късно е заличено. Твърди се, че и “Ней”, и “Пристанала” също са написани за красивата карловка. Липсват напълно достоверни факти за някаква по-сериозна интимност на сестрите Горанови с Ботев. Баща им твърдо държал да ги задоми за богати българи, които да им дадат сигурност.

 Кандидатка за “първото либе” е още една хубавица – калоферската учителка Парашкева Шушулова. Ботев неведнъж посещава женския манастир, където живеела Парашкева, и ѝ дава книги, които дълго обсъждат. Несъмнено поетът е изпитвал симпатия към Шушулова и дори на едно публично изпитване на нейните ученички в общината той толкова дълго време я гледа, че първенците му правят забележка.

 Големият поет се влюбва истински едва на 27 години. Голямата му любов е Венета Стоянова Везирева. Когато среща Венета, поетът живее в мизерия в покрайнините на Букурещ. Той има големи дългове заради купената от него печатница. Докато я изплаща, живее в бедняшка стая. Венета пък живее при вуйчо си, владиката Панарет Рашев. От първия си брак с търновеца Дончо Петров тя има син – Димитър. Любовта ѝ с Ботев обаче се оказва неразбрана от околните. Близките на Венета критикуват решението ѝ да избере бедността пред добре уредения живот. А познатите на Ботев, все хъшове и революционери, трудно приемат жена от богатите среди и още повече – племенница на владиката. Двамата сключват само граждански брак, скрепен с думата на Ботев – според него тя тежи повече от църковния обред. Така богаташката дъщеря заживява с революционера, без да получат благословия от Бога и владиката. Въпреки трудностите Венета е щастлива и влюбена в Христо. Дъщеря му се ражда на 12 април 1876 г. в Букурещ. Иванка е на един месец, когато се разделя завинаги с баща си.

8. Смъртта
  През май 1876 г. Ботев напуска Букурещ и се отправя за Гюргево. Оттам на се качва на парахода “Радецки”, за да поведе четата си към България. Поетът не казва на съпругата си къде отива. Преди да тръгне ѝ обяснява, че заминава за два-три дни до Браила и Галац. Няколко пъти повтаря “сбогом”, но се връща, за да целуне Иванка.

 Край село Козлодуй, четниците слизат от “Радецки”. Отправят се към Враца, центъра на революционния окръг, минавайки през селата Бутан и Борован, но никой от тамошните българи не се присъединява. Към полунощ срещу 1 юни достигат местността Вола, където се установяват, за да пренощуват, но скоро са открити от черкези и башибозук и започва сражение, към което по-късно се присъединява и редовна османска войска с две оръдия. Колкото спорове има за месторождението на Христо Ботев, двойно повече има за мястото на неговата смърт и начина, по който се е стигнало до нея.

 Версията, която всички знаем, е че той бил пронизан в челото от вражески куршум на 2 юни. След ожесточена битка с османците, свирачът им дал сигнал за прекъсване на боя. Същото сторил и нашият свирач. Ботев решил да провери дали е безопасно и се отделил напред. В това време се чул изстрел и той паднал убит. Някои твърдят, че е бил ударен в сърцето. Но това не са единствените версии. Според едни е убит от някой от четниците си заради кавги между тях. Други казват, че е убит заради грабеж. Някои дори твърдят, че се е самоубил. По-смели разказват, че убийството му е инсценирано, защото тялото му така и не е намерено. Свидетели на гибелта е имало, но версиите им се разминавали. Може би, са криели голяма тайна, за която всички ние можем само да гадаем. Така и не се е намерила сила, която да разкрие истината и да разбули всички мистерии.

9. Банкнотата
 За първи път българските банкноти се печатат у нас през 1924. Това става при невиждани мерки за сигурност в Държавната печатница в София. Заради следвоенната инфлация тази емисия включва банкноти и от 200, 500, 1000 и 5000 лева. Банкнота с такъв номинал БНБ пуска за първи път. Поради острата нужда и липсата на време, банката се вижда принудена да поръча банкноти само от 5000 лева. Печатницата изпълнява неимоверно бързо поръчката. Само след 45 дни, през месец октомври 1924 г. първите серии от емисията са пуснати в обръщение.

 На нея странно съжителстват цар Борис III от едната и Христо Ботев от другата страна. Това е обаче банкнотата, на която за първи път е отпечатан български национален герой. Новите банкноти от 5000 лева са наречени от населението “ботевки”. Наред с това става и най-голямата фалшификация на родни пари, която едва не довежда до фалит БНБ през 1925 г. Оформлението на “ботевката” е дело на художника Христо Лозев, гравьор при Държавната печатница. Лозев е автор и на първата българска пощенска марка с лика на поета-революционер, издадена през 1926 г. в памет на 50-годишнината от гибелта на Войводата. Банкнотата от 5000 лв. е в тираж 160 000 и е просъществувала за кратък период. През 1926 г. е иззета от обращение. Един екземпляр от нея, нулева серия, се съхранява във врачанския исторически музей.

10. Честванията
 След Освобождението Христо Ботев потъва в забрава. На 2 юни 1886 година, по инициатива на пловдивския учител Георги Бенев, във Враца и Пловдив се организира голямо честване на годишнината от героичната смърт на пламенния патриот. Осуетява се и намерението на тамошното правителство да обяви 2 юни за ден на султана. През следващата година Георги Бенев, с дейната помощ на Захари Стоянов, организира отбелязването на 2 юни. Той написва и призив-стихотворение “Защо реших да чествуваме на Ботев празника”. В деня на възпоменателното тържество пред пловдивското гражданство произнася патриотична реч Кирил Ботев – брат на Христо Ботев и самият той участник в четата му. Официално 2 юни се чества едва от 1901 г., от деня на 25-годишнината от гибелта на поета. На тържеството на връх Вола били поканени и всички живи Ботеви четници.

 През 1922 г. Комунистическата партия спечелва общинската власт в Калофер. Като в общинския съвет има девет души комунисти и трима представители на всички други партии. Тогава обявяват 2 юни за местен официален празник. През 1926 г. България отбелязва полувековния юбилей от кончината на Христо Ботев и героичния подвиг на неговата чета. През 1931 г. при поклоненията на връх Околчица студенти издигат политически искания за незабавно освобождаване на всички подсъдими и осъдени по Закона за защита на държавата. Превръщането на 2 юни в ден на протест срещу царското правителство започва от 1932 г., когато жителите на с. Брацигово се събират пред гробовете на убитите през Септемврийското въстание. През 1942 г. правителството забранява честването на 2 юни, а през 1943 г. демонстриращите студенти пред Ботевия паметник в София са разгонени.

 За пръв път на 2 юни 1948 г. денят се почита с едноминутно мълчание в цялата страна, с подаден сигнал от сирени. Няма документ, който да свидетелства чие е решението за сирените – на правителството или на парламента. Дотогава те са били използвани като предупреждение за бомбардировките през Втората световна война.