Преди няколко дни влезе в сила новият Закон за предучилищното и училищно образование. Чуха се анонси, че с него започва ново летоброене в българското училище. Опонираха им мнения, че значимостта му се хиперболизира. Истината е, че този закон бе писан и редактиран десетилетие, докато успее до известна степен да помири кълбото от интереси, преплетени в много от текстовете. През целия работен период грамотността, качеството на образование и резултатите от учебния процес следваха криви на упадък. Нуждата от реформиране на училищното образование ставаше все по-неотложна. Приетият в края на миналата година закон определи реформата да започне в началото на август.

 И така сакралната дата 1-ви август вече е откъсната от календара, а промените в българското образование получиха зелена светлина. Успехи и трудности тепърва ще отмятаме. Сега е време да се концентрираме върху новостите. След приемането на закона, концепцията кой ще бъде център на реформата претърпя известна еволюция. Първо в центъра трябваше да бъде учителят, даже му организираха многолюден събор, знак за уважение и надежда. В предстартовия месец фокусът се премести към ученика. Както всъщност трябва да бъде, защото образованието е предназначено именно за децата. А и както стана ясно, с редица текстове от закона учителят губи от свободата си. Остава наистина да се надяваме, че децата ще се възползват от благините на реформата, защото ако няма полза за тях, реформата ще се окаже ялова.

 Още с встъпителните текстове законът равнопоставя обучение, възпитание и социализация като ключови елементи на образованието. Доволен съм да го видя записано, защото преди години един образователен ръководител ме убеждаваше, че никой не ми плаща да възпитавам. А съвременното училище трябва и да приобщава. Пак там четем за самостоятелност, децентрализация и автономия на образователните политики, което предпоставя условия за креативност и максимално разгръщане на потенциала във всяко училище. Училищата получават автономия при избор на организация, методи и средства на обучението. Стига да се случи. Законът заявява равен достъп до качествено образование, което е трудно изпълнимо като се има предвид, че финансирането на детските заведения и училищата продължава да зависи основно от броя на децата. Качественото образование е конкретно поставена цел, за постигането на която се въвеждат 19 образователни стандарта. До момента са известни относително малко, а по-голямата част от съдържателните за реформата стандарти все още се изработват.

 Идеята за повече автономия за учебните заведения личи и от въвеждането на иновативни и национални училища. По този начин се промотира подкрепа за училищата, които въвеждат нови, модерни елементи на организация и избират иновативни методи на обучение. Макар към момента иновативността да е по-скоро намерение, отколкото ясна конкретика. Най-решителните реформи са записани в новия формат на основното и гимназиалното образование. Основната степен вече завършва в седми клас, а гимназията се разделя на първи и втори етап. Именно с въвеждането на втория етап (ХI и ХII клас) се предвижда профилирано обучение с избираеми от учениците модули и насочване на училищното образование към техните интереси. Идеята за профилирането е доста интересна и добре развита в съответния образователен стандарт, но ще бъде предмет на друга статия.  Разделянето на гимназиалната степен на два етапа отваря пътя за още едно национално външно оценяване след Х клас. Точно външните оценявания стават ключов критерий за качеството на обучението, като се поема ангажимент за публичност и прозрачност за техните резултати.  Първият етап е свързан и с общообразователна подготовка, която е задължителна за всички училища и трябва да постигне разписаните девет групи ключови компетентности. Вторият етап пък слага край на практиката за безразборен избор на зрелостен изпит, който вече ще бъде само по предмет, изучаван в профила или професията.

 Повече свобода за учениците и училищата трябва да търсим и в разпределянето на часовете като задължителни (за общообразователна подготовка), избираеми (разширена подготовка) и факултативни (за допълнителна подготовка). Алтернативност има и във факта, че със стандарт се определя рамков учебен план, но всяко училище приема свой учебен план, който да съответства на интересите на учениците. Законът разработва по-голямо разнообразие на организационните форми и предлага гъвкавост при изоставащи ученици, деца със специфични образователни потребности или даровити младежи. Дистанционната, дуалната и комбинираната форма са почти експериментални за българското училище.

 Факт е, че законът прокламира повече свобода за ученика, училището и учебния процес, но същевременно поставя редица ограничители за свободата на учителя. Той, освен че ще трябва да бъде пределно внимателен по изпълнението на редица образователни стандарти, ще бъде възпиран и в много свои действия от своеобразния борд, налаган на училищата – обществения съвет. Хайде да погледнем вменените правомощия на обществения съвет. Този орган одобрява стратегията на училището, съгласува учебния план, разпределението на средства от преходния остатък, избора на учебници от учителите, дава становище за бюджета и план-приема, участва в приемането на етичен кодекс, предлага мерки и политики за подобряване качеството на образователния процес. Доскоро много от тези дейности бяха лична свобода на учителите или колективна воля на педагогическия съвет. Новото изискване за регулярно атестиране на учителите може и да е заредено с намерението да подтикне учителите към развитие, но при липса на ясно записани критерии, по-скоро крие сериозен риск от тенденциозност, още повече че ниските оценки могат да доведат до прекратяване на договорите на учители.

 Добре, видимо новите моменти са много. Законът все още е рамка, доколкото подзаконовите актове, с които ще бъдат разписани стандарти, правилници и правила, все още не са изготвени. Те могат да дадат достатъчно гориво на реформите, могат и да не дадат. Защото са нужни и пилоти. А те са точно учителите, които ще трябва да изнесат на гърба си и тази реформа с всички позитиви и негативи. Всъщност най-голямото изпитание ще бъде да извършим промяна със старите играчи – от чиновниците, през регионалните инспекторати (вече управления,) до учителите.

 Без съмнение една реформа трябва да намери решение на най-наболелите проблеми на образованието. Затова накрая на статията ще пусна и гласовете на скепсиса. Към момента новият закон не ми дава достатъчно убедителни ключове за наистина тежки проблеми. Вярно е, че качеството на образованието е лайтмотив на закона, но лостовете, с които да го повдигнем, не се четат между редовете. На педагогическите съвети е вменено да следят постиженията на учениците и да предприемат мерки в посока коригиране на качеството, но по-скоро се разчита на изобретателността по места, отколкото на ясна национална визия. Текстовете, насочени към усилия за връщане на учениците в училище, изглеждат твърде плахи. Навярно не само моите очаквания са били за по-строги изисквания към присъствията, респективно отсъствията на учениците. На родителите е вменено да контролират присъствието на децата в училище, но предвидените санкции не ми се струват достатъчно работещи. Доста размито стоят отсъствията в законово предвидените санкции за ученика. Очаквах законът да осигури защита на българския учител, подложен на растящ психически и физически тормоз. Краткият текст, че на учителите се дължи почит и уважение от ученици, родители и общество ми звучи разочароващо.

 За съжаление законът не си поставя амбициозни цели за интеграция на малцинствата и дори ми се струва, че е оставил пролуки за продължаващо съществуване на образователни гета. Не се усеща волята на държавата за по-решителна финансова подкрепа за образованието, което да доведе до техническа модернизация на учебните заведения, едносменно обучение, издигане авторитета на учителската професия. Продължаването на съществуващия механизъм на финансиране чрез единния разходен стандарт ще съхрани статуквото и поляризирането на училищата като богати и бедни, способни и неспособни да привличат качествени специалисти, динамично развиващи се и изоставащи. С еднакъв апломб се забранява използването на мобилни телефони в часовете и употребата на наркотици. Не очаквам законът да разпише решения за тежки социални проблеми, но ми се искаше да усетя по-голям заряд и непримиримост.

 Безспорно в някои насоки новият закон отваря възможности, в други вероятно още се лута. С интерес ще очаквам съпътстващите го поднормативни документи, в които може би ще се появят решения на загатнатите от мен проблеми. С надежда ще следя и неговото реализиране. Защото в една консервативна и натрупала възраст система най-трудно ще бъде началото. Важно е да си намерим посоката и да тръгнем. Неблагополучията винаги могат да се поправят.

Автор: Иво Райнов, учител 

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com