+ Предложи публикация
13.04.2016

Носталгия

 Винаги ще помня ярко този слънчев, топъл понеделник на септември, когато баща ми паркира колата пред общежитието на новото ми училище. Само на 14 години, а вече ме подготвят да бъда самостоятелна и независима. Покрай нас има и други коли, от които слизат усмихнати и доволни деца и, виждайки се едно друго, се прегръщат и завързват разговор, а аз безмълвно само се усмихвам и ги гледам. Хората тук са от всички краища на света, всеки с различна вяра и култура, различно мислене и възпитание. Всичко тук е контраст, на това, с което аз съм отраснала и свикнала.

 Аз съм както развълнувана, така и тъжна, тъй като нямам ни едно познато лице от четиридесетте и четири други, с които ще заживея под един покрив. С усмивка до ушите усещам силното биене на сърцето ми, което ще хвръкне от гръдния ми кош всеки момент. Малко след като се нанасям в малката и уютна стаичка, учебната година в Испания започва и родители ми се връщат в България. В началото се чувствам повече от добре, чувствам, че се превръщам в нов, сигурен и уверен в себе си, отговорен човек. Чувствам, че се намирам в средата на аристократи чужденци, в която сякаш съм принадлежала. Усещам разликата от мизерията и беднотията у дома и свободният начин на живот тук ме кара да се чувствам добре.

 Изминават близо три месеца след заминаването ми, три месеца без да усещам майчина ласка и бащина грижа. Три месеца без да имам братското рамо, на което да поплача и без искрени приятелски съвети. Преди не осъзнавах колко важно е това за мен и го приемах за даденост. Тук не принадлежа никъде. Групите се делят предимно на испаноговорящи и англоговорящи, а аз не владея нито единия език като роден. Бях просто българка в английското училище, а това винаги ме дърпа една крачка назад. Започвам да губя връзка със старите си приятели и не завързвам нови. Поглеждам през прозореца и този „рай”, както го описвах в началото, ми заприлича на най-болезненото кътче на ада. Съвсем внезапно, рязко и бързо ме разтриса носталгията като буря, оставяйки след себе си само празни, безцветни, неоживени  частици от това което бях. Няма да забравя какво е чувството да си оставен сам-самичък. Няма да забравя хилядите сълзи, които се стичаха по лицето ми дори, когато сутрин усещах аромата на роса, напомнящ ми на градинката пред блока. Няма за забравя непреодолимото желание да отхапя парче от направена от баба баница с айран и гледката към Царевец и конниците от балкона й. Исках като че ли да побягна и да се завърна у дома, да сублимирам, да затворя очи и когато пак ги отворя, мама да ме прегърне и целуне. Мечтаех за това и тази мисъл не напускаше ума ми. След прибирането вкъщи, връщането обратно тук е най-тежкото нещо, през което минавам. Малко по малко нещата се пооправят, но все още я има тази малка, празна, незапълнена дупчица вътре в мен.  Разделянето със семейството ми малко или много ни отдалечи един от друг, но ни и сближи едновременно. Част от мен продължава да вини родителите ми за това, че ме изпратиха, но също така се и опитва да разбере, че е за мое добро.

 Никога няма да мога да им благодаря за шанса в живота, който ми предоставят, изпращайки ме тук, опитвайки се да направят от мен една умна, интелигентна, възпитана и независима жена, но и никога няма да забравя раздялата и мъката, която ме направи такава.

Автор: Ан Дихнева, 14 г.

Източник: www.myvelikoturnovo.com

Оценка 4.89 от 27 гласували
Създайте профил в УЧИТЕЛИ БГ - сайтът с най-много запитвания за уроци и курсове.
Регистрирайте се като:
Учител Треньор Детегледачка Детски психолог
Школа Училище Занималня Спортен клуб Детска градина, ясла Детски клуб, център
Родител / Обучаем


Създайте Ваш профил в сайта УЧИТЕЛИ БГ - над 150 000 родители и обучаеми на месец търсят индивидуални или групови уроци    Регистрирай се
Учители БГ използва бисквитки РАЗБРАХ