„Силата на властта се крепи на невежеството на нейния народ. Тя го знае и винаги ще се бори с просвещението. Време е и ние да го разберем.“

Л. Н. Толстой

 Децата са най-ценното притежание на една нация. Те са нейното минало, те са нейната памет, те са бъдещето и надеждата, те са настоящето днес и, най-вече, те са основният стимул в това настояще. Трябва да бъдат стимул. Децата са чистият разум на независимостта и грижата за тяхното субективно и обективно, систематизира качеството на развитие в същността на националното самосъзнание. Къде сме ние? Какво правим с нашите деца?

 „Третата световна война“ е в ход. Деструктивна, опустошителна, безмилостна. Войната за умовете на децата ни. Победителят от тази тиха война ще определи световното господство. И докато тя е в ход, ние стоим като безучастни свидетели. Апатични и дори цинични. Оправдаваме се със системата. Успокояваме съвестта си, търсейки вината извън нас. Предпочитаме да сме наблюдатели и не искаме да осъзнаем, че тази „Трета световна война“ всъщност започва от нас и се отразява в политиката на Държавата, че политическата ни класа се оказва неподготвена за справяне с опасността да остане без критично население. Дори не си даваме сметка за последствията.

 Многоуважаваният учител по математика и физика Теодосий Теодосиев споделя, че „през 21 век най-скъпият продукт ще бъде доброто образование“. Думи звучащи стряскащо и удивително точно.   Предупреждението е хвърлено в пространството, но политическата ни класа се оказва интелектуално и преди всичко, морално неподготвена, за да се справи с проблема. На човек е необходимо известно време, в което да осмисли и възприеме личността си. След това е напълно способен да освободи духа си и да започне да действа в името на бъдещето. Трийсет години не стигнаха ли за транформирането. Толкова ли е недостижимо „доброто образование“ за България?

 Проблемите в образованието са глобални, но докато едни държави успяват да запазят вековните си традиции в тази сфера и да надграждат в съвремието, то ние пропадаме стремглаво в лутане, в неясни правила и закони. Заличихме границите на йерархия, респект, уважение, смирение – традиционните български ценности в образованието. От една страна са чисто битовите и моралните отношения между учител и ученик. Българският учител загуби своето място като уважавана персона в обществото. Докато в някои източни култури учителят е със статут на баща, то тук с всяка изминала година учителят слиза по стълбицата на социалната верига, докато накрая е напълно отхвърлен и непотребен, превърнат във  формален акт. От друга страна е възпитанието, което децата получават от родителите си. Родителите са тези, които трябва да подкрепят учителите и да показват уважението си към тях, давайки необходимия пример пред децата си. Така децата ще последват и ще приложат в училище абсолютно свободно възприетото, и ще възпитат в личностното си изграждане ценностите на вековната българска традиция. Ще бъдат изградени отново загубените, но не погубени устои.

 Неуважението към учителите на една нация е индикация за остър разпад в образованието, който води след себе си лавина от последици. Една от тези последици е премахването от учебните програми на знакови произведения от българската литература, което е категоричен опит за заличаване на историческата ни памет. Направен случайно или не, този опит трудно може да бъде оправдан. Защо позволихме да се стигне до тук? Нацията не е ли съвкупността от историческа памет, вековни традиции и вяра? Културните ценности на нацията не са ли в основата на надграждане на тази съвкупност?

 Лошото качество на образование доведе до индивиди, които със завършването на своето образование – средно или висше, влизат в активен социален статус, т.е. стават определящ фактор в настоящето и бъдещето на държавата ни. Да, тя се стреми към образоване на по-голям процент от населението ни, което е похвално и градивно, и което не може да бъде пренебрегнато, но според Доклада на Европейската комисия за образованието и обучението за 2018 година, България е една от държавите  в Европейския съюз, разполагащи с най-голям брой висши училища спрямо своето население – 54. Петдесет и четири ВУЗ-а в държава с население 7 милиона души. И въпреки огромния брой висши учебни заведения, пак там, се казва, че спадът на студентите кандидатстващи в Български университети за периода 2012-2017 година е със 17%.

 Всяка година тези 54 ВУЗ-а отварят квота за прием на студенти, която е по-голяма от броя на завършилите 12 клас ученици. Какво означава това – ако преди 20 години в СУ „Св. Климент Охридски“ за едно място са кандидатствали 10 зрелостници, то днес 9 от 10 кандидатстващи биват приемани.

 Каква е причината? Моделът на финансиране. Той превърна образованието в бизнес. Университетите получават субсидията си на „бройка студенти“ и поради това приемат повече „бройки“. Неусетно университетите се оказаха препълнени с неграмотни и незаинтересовани студенти, което от своя страна доведе и до голям процент демотивирани преподаватели, за които преподаването е мисия и кауза. След всичко това се стигна до занижаване на качеството на образованието и на ниско ниво на компетентност на студентите. Изглежда като порочен кръг без изход. Изглежда като стрелка без посока.

 Изход и посока има, и те трябва да се търсят в началното и средното образование. Искаме да имаме бъдеще. Искаме да имаме компетентни висшисти… Една китайска поговорка казва: „Ако мислите един ден напред – вземете си храна. Ако мислите една година напред – посадете дърво.  Ако мислите сто години напред – образовайте децата си.“ Това означава непременно да инвестираме обществените си усилия в образованието на децата ни. И не просто да „пълним главите им“ със сухи знания, а да  ги учим на добродетели. Децата са чист разум, който трябва да бъде провокиран да мисли, да твори, да мечтае, да разбира разликата между добро и зло, да изгражда личностни качества адекватни на времето, в което живее. Не бива да чете безсмъртни литературни произведения просто по задължение, а да може, да бъде научен да разбира стойността им. Стойността на човешката мисъл. Стойността на думите. Не просто да изучава научните постижения, а да мечтае за Космоса. Не просто да свири механично, а да усеща божествената вибрация в музиката на Моцарт. Не просто да прочете в интернет за Света, а да го открие със сетивата и душата си. Нужно е да провокираме в децата ни любов и стремеж към богатството на знанието. 

Автор: Леонард Георгиев

Източник: www.gambit.bg