Нека бъдем откровени поне веднъж. Кой от тук четящите не са го шамарили? На кого от вас не са му отвинтвали поне един здрав, премерен, професионален плесник, целящ връщането му в правия път? На кого не са казвали задължителната, култова фраза “Ще те смачкам!!” Ще ви кажа на кого – на мен. Майка ми и баща ми никога не са ме удряли и израснах с убеждението, че родителите, биещи децата си, са пропадалища, които сутрин пият шепа амфетамини, оригват се мощно, прогонват плъховете от продъненото си ложе с ръка и после отиват да крадат касетофони от колите в квартала.

 Това убеждение запазих до деня, в който се бях разположила на китна поляна с пет-шест симпатични майки (да, има и такива, ако искате да знаете). Та, стана дума, сред малки еклерчета, сок и капучино, дали тези мили жени шамаросват светлото бъдеще на Република България. С изумление и, едва ли не, страхопочитание заслушах признания, които започваха с „Не издържам, и накрая просто го наплясквам!“, „Те прекаляват! Крещят до Господа. Накрая излиза шамарената фабрика и ги почвам“, „Аз я щипя. Ама здравата!“ и завършваха с притеснени усмивки . Накрая всички се обърнаха към мен – майка на три деца, известна с отвратителния си характер. Наведох глава, зачервена, и смотолевих: “Еми аз … нали… не ги бия никога.”

  Трябва да призная, че в този момент се почувствах като Мария-Антоанета, която маха от прозореца и вика „Не ги бийте, дайте им пасти!“. Явно нямах ни най-малка представа колко повсеместно боят е залегнал в системата на възпитание у нас. Огледах тези изморени, добри жени и си рекох, че вероятно нещо ми убягва. Бидейки майка вече 12 години, съм била стотици пъти на ръба да скоча и да се саморазправя в несвяст с онова същество, което ми пусна златните пръстени в канала, изяде капачката на белината и нарече баба си “маймуна”. След редица дискретни подпитвания установих, че почти всичките ми връстници като малки са били пляскани, шамаросвани или са кретали из площадките с издърпано ухо. В днешно време няма голяма промяна – на момчетата биват налагани разновидни телесни наказания почти без изключение. Момичетата, от своя страна, изяждат боя, ако се колаборират подло с брат си или сестра си и се качат на главите на родителите си до степен „пълно изтощение“.

Опитах се да направя някаква класификация на родителските бойни изкуства и ето докъде стигнах:

1. Бебешки бой – това е когато в пристъп на безсилие пред ансамбъла от циркови номера, които владеят 3-годишните (обикновено в средата на градинката/мола/хола/гостито, включващ реване, тръшкане, извиване на фалцет и крясъци), майката или бащата се хвърлят напред с треперещи ръце, оголени челюсти и пулсиращи очни ябълки и „натупват“ задника на отрочето – през памперс или дебел панталон. Този вид бой е напълно безболезнен, но е стресиращ, най-вече за самия родител. Резултатът от тази методика може да е:

а) нещата се оправят,

б) нещата се влошават

в) нещата си остават същите.

Това е бой, показващ умора, безсилие и липса на каквато и да е остатъчност на нерви. За някакъв резултат, както лесно може да се презюмира, няма гаранции.

2. Шамар – представлява древно родителско бойно изкуство, което се прилага над деца в напреднала възраст – от 4 години нагоре, та чак до възрастта, в която детето може да върне шамара. Обикновено се използва, когато се е случило нещо непоносимо за семейния кодекс на честта. Например, момчето (обикновено е момче) е уцелило козата на братовчеда с камък и сега тя е сляпа с едното око, счупило е дамаджаната с домашна ракия – 15 литра, разбило е компютъра на майка си с глава, докато е тичало из къщата с другия компютър в ръцете, изяло е тортата на сестра си на рождения й ден и прочие. Този вид бой е със средна болезненост и когато не уцели ухото, е напълно приемлив за българските стандарти.

3. Безразборен, отчаян бой – това е бой, който спохожда две или повече деца едновременно, когато те тичат наоколо и рушат всичко по пътя си. Почти всеки български гражданин с брат или сестра може да разкаже за епизод от живота си, в който майка му ги е нападала – озверяла, с тръба от прахосмукачка, пластмасов меч, ръка или мокра кърпа. Или баща, който гледайки напред, докато шофира, с другата ръка се опитва да докопа нещо на задната седалка, за да го набие неумело и крещи, цял зачервен от ярост.

4. Дърпане на ухо – гаднярски ход от страна на родители, които нямат смелост да набият детето и прилагат болезнен квази-метод, за да могат да кажат после, че не бият. Но ние знаем, че това е замазване на очите и пране на съвестта. Дърпането на ухото оставя ясна и незаличима диря в съзнанието на собственика на ухото и той дори след 30 години, с изкривено лице и гневен блясък в очите, е способен да сподели спомените си от преживяното.

 Всички тези методологии са що-годе приемливи за вече развитото откъм човешки права българско общество. Те обикновено са резултат от свръх преумора и желание на родителя да предпази същото това чувствително общество от набезите на домочадието, което в някои случаи не може да бъде възпряно по никакъв друг начин. Или поне така си мисли паникьосаният, изтощен родител. Както сподели един мой познат: “Баба ми казваше: Боят от Господ е произлязъл, после ме набиваше, сресваше ме на една страна, даваше ми филия с масло и ме изпращаше пред блока да размишлявам върху житейските тегоби на детството.”

 Но боят, разбира се, и изобщо насилието, си имат своята грозна страна, която никак не е смешна. Признавам, че има някои аспекти на насилието над деца, които сърцето и разумът ми не могат да възприемат, и видя ли ги, аз пренебрегвам свещената клетва “не се бъркай във възпитанието на друго дете” и с имагинерния жезъл на справедливостта в ръката си се провиквам: “Спрете, о, вий, неразумни родители!”

 Вербално насилие – открай време се знае, че болката не е основният проблем при упражняването на насилие над когото и да било (освен ако не става въпрос за хора, които това работят и могат да ви пребият/удавят/изтръгнат ноктите толкова професионално, че да получат от вас, каквото пожелаят). Всъщност, унижението е голямата работа. Да унизиш някого, да го смалиш и принизиш, докато той раболепно да се наведе пред теб и направи каквото се иска от него. В много случаи, този ефект се постига без бой, с вербално насилие.

 Аз, да си призная, крещя. Когато минавате покрай апартамента ни, редовно ще чуете мощният ми глас – дар от Сатаната, да се простира из половината Софийско равно поле, крещейки “Къде са ти чорапите!!! Как е възможно 8-ма година да не можеш да намериш един чифт чорапи в този твой живот?!” или “Ако не си измиете зъбите СЕГА, ще … ще… ще… Господи, веднага си мийте зъбите, защото сърцето ми спира и ще се поболея и краят идва!!!”, или “Започвай транформиращия преразказ веднага, иначе бял ден няма да видиш!”.

 Да се вика не е хубаво, но мисля, че не е толкова страшно (да, малко съм субективна). Страшното е другото – думите, които използвате, за да окачествите детето си. “Лайно”, “Нещастник”, “Глупак”, “Мърла”. Това са тежки квалификации и честно казано, макар да съм вече на 38, ако някой ме нарече мърла, сигурно ще плача цяла седмица и ще си мия краката с ацетон до 2018-та. Ако не ви харесва това, което прави детето ви, кажете му, че не одобрявате действието му, пък дори и на висок глас, но не го обиждайте. То има достойнство и дори вие да нямате, това не е причина да лишавате и него. Думите са важни. Не го смазвайте с обиграния си речник – то не може да ви отговори. Най-малкото, защото сте му забранили да използва мръсни думи.

Системно насилие, с цел да бъде превъзпитано детето – има хора, които буквално “млатят” децата си. Всички знаем защо. Защото децата са по-слаби. Най-лесната работа е да пребиваш дете. Вероятно да мъчиш котка също е горе-долу толкова лесно, но няма да задълбаваме. Не бийте нещастното си дете като тъпан. Това във всички случаи изглежда зле и ви прави онзи подлец, който бие, защото може да си го позволи. А и ако превъзпитаваме децата с бой, то не виждам никаква причина мъжът ми да не ме бие всеки път, когато си забравя ключовете или пък котлона включен. “Можеше да стане пожар, мърло такава!!!”, и …бой. Помислете, дали няма ли да ми е полезно, все пак? Надали ще забравя котлона включен друг път?

 Комбинация от вербално и физическо насилие на публично място – да ви кажа, любимите ми герои са онези родители, които бият децата си на публично място и ги обиждат с грозни думи. В такива моменти съзнавам, че е въпрос на време да се намеся по такъв начин, че после Майко Мила ще трябва да се извинява от трибуната на Народното събрание за създалата се патаклама. Линчуването на деца на обществено място е акт на необратимо принизяване на човешкия дух и никой не бива да остава безразличен.

 Давам пример от личния си живот. Когато бях млада, неопитна, в един подобен случай нищо не направих и досега не мога да си го простя. Една майка седеше на пейка и зяпаше в пространството. Детето караше колело и леко я бутна. Толкова леко, че ако беше с чорапогащник с повече проценти ликра , нямаше да се усети. Но не!!! Тя скочи, ритна колелото и започна да му крещи “Къде гледаш, ма! Погледни какво направи, ма, лайно такова!”. “Лайно”. Това е онзи отпадък, който мирише лошо, носи хиляди зарази и предизвиква погнуса у почти всички. Забележително е колко много хора наричат децата си дори умилително “лайно” или “лайненце“. Ако имате истински сантимент към тази дума, защо просто не наричате така партньора си в интимни моменти?! “Искаш ли един ром в леглото и да те разтрия, лайно мое?” – звучи страхотно, нали?

Оставете децата на мира и не ги обиждайте!

 Защитавайте децата. Можете да го направите, без да бъдете агресивни. Даже можете да помолите кротко родителя за пощада, защото самият родител може така да е побеснял, че да не е на себе си, пък вие да го помолите да се върне в реалния свят. А ако нищо не помогне – викнете полиция. И не забравяйте, че логиката “ако се намеся, те ще го набият още по-лошо вкъщи”, не е вярна. Те така или иначе ще го набият, но е хубаво то да чуе от произволен човек на улицата, че това, което му се случва, не е редно. Така ще може да изгради поне вътрешна защита, а вие ще сте му помогнали да запази част от самоуважението си.

Закриляйте децата и все пак не забравяйте, че всички са изяждали по някой плесник по дупето. Без мен, разбира се, но пък вижте колко е плачевен резултатът…

Източник: www.maikomila.bg