Май 1945 г. Столицата на райха е пред прага на нов живот, а райхът – пред прага на смъртта. Как хората оцеляваха сред руините?

   Михаел Бретин - „Берлинер Цайтунг” 

  Оръдията замлъкнаха и градът облекчено въздъхна. В първите майски дни на 1945 година берлинчани бавно започнаха да излизат на белия свят из подземията на своите бомбоубежища. Те се озоваваха сред ландшафт, състоящ се  единствено от руини: само тук-там случайно оцелели дървета цъфтяха с цялата пищност на пролетта.

  Ето че в едно майско утро и 9-годишният Петер се реши да излезе от мазето заедно с майка си и останалите обитатели на кооперацията в „Кройцберг”. Някои от съседите му бяха загинали; погребаха ги под един от балконите, редом до падналите в боя съветски войници. Оцелителите изпитваха смъртен страх, но имаше и още нещо... глад.

  19-годишната Герда изпадна в отчаяние, когато събра смелост и излезе на улицата: навсякъде в „Нойкьолн” се виждаха само прах, купчини от камъни, пожари, трупове... и смрад. Първата и мисъл беше: „животът свърши”. Кошмарът на войната наистина бе свършил, но не напълно. Оцелелите изпитваха едновременно и облекчение, и ужас. Интереусваха се само от две неща - къде са близките им и как да си набавят храна. В онзи ден Петер не успя да намери никаква храна. Но връщайки се вкъщи видя, че в двора има полева кухня. Съветските войници бяха сварили супа за обитателите на кооперацията.

  Герда започна да мисли за новия живот, едва когато в началото на юли „Нойкьолн” влезе в американския сектор на окупация. През лятото се появиха първите танцови площадки. Там тя се запозна със своя бъдещ мъж. „Градът представляваше ужасяващо пустинно струпване на развалини, с призрачни очертания на вече бивши домове, улици, площади и градски квартали – пише в дневника си един берлинчанин за онези дни. - Разрушените сякаш от ръката на великан развалини на града, в който някога живееха 4,5 милиона души, лежаха осветени от слънцето, в зеления кръг на много по-слабо разрушените предградия”.

 В другите немски градове жертвите на въздушните нападения са повече. Но в нито един друг град не са разрушени толкова много улици и домове. Изчислено е, че на улиците на града е имало 90 милиона кубически метра развалини, тоест приблизително 15% от общия обем на разрушените здания в цяла Германия.

 Животът в Берлин трябваше да се възстанови във възможно най-кратки срокове. На 5 май съветската комендатура, под управлението на Николай Берзарин, щаб-квартира на когото се намираше на „Алт-Фридрихсфелд”, издаде постановление за временно снабдяване на населението с продоволствие. Дневната норма за възрастен включваше: 200 гр. хляб, 10 г. захар, 25 г. месо, 10 гр. сол, 400 гр. картофи, 2 гр. кафе. Освен това комендатурата провежда съвещание с лекари от всичките двадесет района на Берлин за необходимостта от предприемане на спешни маерки и разпорежда на „Шеринг АГ” отново да започне производството на лекарства.

  Малко преди полунощ на 8 май немската делегация, начело с генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, е поканена в помещението на офицерския клуб на бившето сапьорно училище в Карлсхорст. Ден по-рано, на 7 май в 2:41 часа, генерал-полковник Йодъл по поръчение на Дьониц подписва в град Реймс акт за безусловна капитулация на всички немски въоръжени сили, встъпил в сила на 7 май в 23:01 часа.

 Церемонията по подписване на акта на капитулацията на Германия в Реймс се провежда без високопоставени съветски офицери. Сталин поискал тя да бъде повторена в съветската щаб-квартира в Карлсхорст, като капитулацията следвало да приеме маршал Георгий Жуков. Това се мотивирало от опасенията на Сталин за сепаративен мир между Германия и западните съюзници, още повече че немските части продължават да оказват активна съпротива на неговите армии. Освен това Съветският съюз има най-голямо участие в победата над фашизма. На кого друг приляга повече да приеме капитулацията на Германия?

 Малко след полунощ, на 9 май в 00:16 часа, Актът за безусловна капитулация на германските въоръжени сили бил подписан в Карлсхорст още един път.

 Милиони хора станали жертви на войната – и войници,  и мирни жители. И много от тях загинали след нейния край – от получени рани, болести, изтощение. Няма цифра, която да може да даде точни сведения за броя на жертвите – няма надеждни документи, няма единна методика на оценка на загубите, необяснима е появата на много големи цифри, зад които често стоят национални или даже лични интереси. Но няма цифра, която би могла да измери степента на страданията на хората дори и приблизително.

 Само в резултат на престъпленията на нацисткия режим загиват милиони хора, най-вече евреи.  Жертви стават и принудителните работници (счита се, че през м. май 1945 г. в Берлин такива са били 370 хиляди души), цигани, опозиционери, противници на режима, борците от Съпротивлението, инвалиди, дезертьори, хомосексуалисти. Масовите убийства в концлагерите продължават до последните минути на режима. Хиляди затворници са убити малко преди освобождението на лагерите или загиват при принудителната евакуация, когато са ги водили във вътрешността на страната.

  „Нищо не знаехме! - така говореха почти всички немски през пролетта на 1945 г. - Никой не счита себе си за нацист, никой никога не е бил такъв.” Това записва американската журналистка Марта Гелхорн, известна със своите репортажи от фронта, след освобождението на концлагера в Дахау от американските войски в края на м. април 1945 г. Малцина изпитват срам и разкаяние, а още по-малко били онези, които признавали своята вина. Ханс-Йоахим Лол посреща края на войната в Райникедорф заедно с баща си, загубил крака си в Първата световна война и с майка си, работеща като домоуправител. На 7-годишното момче му провървяло: с него били и двамата му родители.

  През м. май 1945 г. в Берлин живеят половин милион деца. Бащите на повечето от тях са в плен, изчезнали безследно или загинали на фронта. На по-големите синове и дъщери, заедно с техните майки, се налага да се грижат за оцеляването на семейството. Те трябва да си набавят храна, дърва, въглища. Родителите на малкия Лол също „набавяли”. „Освен дажбите, ние имахме малка градина. Там растяха картофи, зеле, ряпа – всичко това разменяхме срещу други вещи - разказва Ханс-Йоахим Лол. - Благодарение на градинката ние преживяхме достатъчно добре трудните времена”.

 Неуморна работа по възраждането на града провежда генерал-полковник Берзарин: на 10 май той събира всички новоназначени бургмистри на окръзи в своята щаб-квартида в Алт-Фридрихсфелд и стискайки ръцете им, ги призовава да се заемат с изпълнението на своите задължения. Възобновил своята работа и градския транспорт. Съветските войници, най-вече жените, в първите дни регулират уличното движение, състоящо се основно от военни машини, както и каруци и пешеходци. Първата автобусна линия тръгва на 13 май, на следващия ден - първите влакове, а трамваите – на 20 май. Градският транспорт помага на берлинчани да оцелеят. Те имат нужда от мобилност в търсене на най-необходимото за живота, в самия град или извън него, където купуват хранителни продукти у земеделските стопани, заменят ги или прости ги изпросват.

  През лятото на 1945 г. в Берлин влизат западните съюзници. „Един ден някой извика: англичаните идват! – спомня си 82-годишният днес Ханс-Йоахим Лол. – Ние, децата, хукнахме да ги гледаме. И тогава един войник ми даде сандвич: къшей бял хляб, след това месо от консерва, отгоре отново хляб, отново месо и още едно парче хляб. Ето такъв!” – с показалец и палец старецът показва нещо с дебелина от няколко сантиметра. А очите му светват, сякаш отново вижда този сандвич и всеки момент ще забие зъби в него.

  Берлинчани (а и не само те) имат много работа, свързани с последствията от войната. През юли Съюзническият контролен съвет задължава всички мъже от 14 до 65-годишна възраст и всички жени от 15 до 50-годишна възраст да участват в разчистването на руините и в строежа на сградите. Заради войната мъжете в града са малко и затова основата тежест пада върху жените.

  Около 60 000 жени разчистват руините, събират с лопати отломките и пепелта, изстъргват стария хоросан от тухлите, товарят с тухли ръчните колички и каруци, които често и сами теглят. Това е тежка и опасна работа. Хората получават травми, някои дори загиват заради срутването на отломки, дървени или железни балкони, падането на стени и взривове на незбухнали бомби. Освен всичко друго Берлин страда от глад. В комбинация с антисанитарната обстановка това води до възникване на инфекциозни заболявания – туберкулоза, дифтерит, тиф и дезинтерия. Смъртността сред новородените е толкова висока, колкото и в началото на 20 век: умира всяко четвърто новородено. Това, което можело да се купи, не стига за оцеляването. Особено това, което се дава с купони  - от 1300 килокалории за неработещи – такива купони се наричали „гробищни”, до 2600 килокалории, които се полагат на заетите с най-тежката работа. Появява се черен пазар. Окупационните власти често провеждат акции срещу спекулантите, включително и заради това, че се продават непозволени неща като например фалшиви документи. Но към „сивите пазари” властите се отнасяли с по-голямо търпение. Една добра сделка изглежда приблизително така: за 320 райхсмарки може да се купи фунт масло. Половин фунт от него се заделя за собствени нужди, втората половина се заменя за 50 цигари. 10 от тях се оставят за себе си, а 40 се разменят за бутилка шнапс и бутилка вино. Виното се оставя за собствени нужди, а шнапсът може да се размени със земеделците за два фунта масло.

  Непреодолимото желание „да превърнем борбата за живот в живот” (думи на писателя Хайнрих Бьол) кара хората да действат. Те намират щастие в малкото: в домата, отгледан на балкона; в цигарата, свита от отгледан собственоръчно тютюн. Както казва една от свидетелките на онези време: „Ние не се отчавайхме, ние се подкрепяхме взаимно. Ние просто се наслаждавахме на това, че можем да живеем!”

  И да обичаме: 8 май, денят, в който най-после е подписан Акта за капитулация и спират всички бойни действия в Европа, в общината на района Шарлотенбург е регистриран първият следвоенен граждански брак. Влюбената двойка не можела да се ожени по-рано – заради „Нюрнбергските расови закони”.

Превод  от руски език със съкращения за УЧИТЕЛИ БГ: Александър Василев

Източник: www.inosmi.ru