Имало едно време, там някъде из скътаните планински гънки на Родопите, красиво селце. Наричали го Дядовци. Състояло се от разпръснати къщурки, накацали високо на хълмовете, откъдето пред човешкото око се откривала смайваща гледка към околността. В къщите му с основи от камък кипял живот, а от комините над покривите с каменни плочи наместо керемиди, се издигал пушек. Само няколко десетилетия по-късно Дядовци вече е напълно обезлюдено. Хората си отишли и оставили след себе си само празнотата и тъжните спомени за съществуването му.

 Допреди 40-50 години това чудно красиво родопско селце е било изпълнено с живот и красота. Тук са живеели около 400 души. Имало е над 60 обитавани къщи, начално училище, кметство, месчид, детска градина, читалищен салон, в който се провеждали младежки забави и се прожектирали филми, хранителен магазин. Селото е било електрифицирано и водоснабдено. Тютюнопроизводството и животновъдството са били основният поминък на населението. Било е развито и овощарството. Районът се е славел с вкусните си череши, ябълки, круши, жълти сливи, дюли. Местните хора били добри майстори - зидари, шивачи, бръснари, обущари. В селото е имало и изявени търговци на хранителни и промишлени стоки. В недалечното минало такива са били бай Алятдин и бай Юсеин, които имали магазини в центъра на Ардино. В Дядовци е роден поетът Наджи Ферхадов, който ни напусна неотдавна. Родно място е и на Азиз Сафетов (Гьонюл), първият дипломиран библиотекар на Ардино и дългогодишен директор на Библиотеката на университета „Улудаг" в Бурса. Красиви пейзажи от селото са увековечени  в картините на известни художници от страната, които са участвали в националния пленер по живопис в Ардино през 1980 година.

 Къщите в Дядовци, които са изградени от камък, имат своя специфична архитектура. Накацали по склоновете на Родопа планина, къщите се отличават една от друга със собствения си стил. Дядовци е известен и с производството на вар. Все още в близост до селото са запазени т. нар. „варници", в които местните хора са добивали вар от естествените мраморни кариери. Жителите на Дядовци с катъри са разнасяли и продавали вар, за да изкарат прехраната на семействата си. Много от административните сгради в Ардино и в Смолянско са построени с тази вар.

 През 60-те години жителите на Дядовци започват да мигрират в Ардино, Айтос, Асеновград и други населени места във вътрешността на страната. „Дълги години красивата природна среда мотивира местното население да се бори за своето оцеляване и да се отнася с любов и уважение към родния си край. През годините на тоталитарния режим много семейства от Дядовци започнаха да се изселват в Турция или да мигрират в различни градове на страната, за да търсят препитание. Първото голямо преселване от селото в южната ни съседка е през 1950-51 г. Значително следващо изселване става през периода 1968 – 1978 година", спомня си 82-годишният Хасансабри Исмаилов Ахмедов, бивш председател на Изпълнителния комитет на Градския общински народен съвет - Ардино /1966-1974/ и зам.-председател от 1974 до 1979 г.

 След демократичните промени през 1989 година хората, които са останали масово следват съдбата на хиляди български граждани от турски произход и заминават отново в южната ни съседка Турция (Бурса, Истанбул, Измир). След тях остават само запустели, ограбени и полусрутени къщи. 70-годишният Байрам Исмаилов е един от жителите на Дядовци, които мигрират в град Ардино. „Селото беше пълно с хора. Ден и нощ навсякъде имаше живот. Всяка вечер се събирахме в центъра на селото, за да правим сладък мухаббет с турско кафе", спомня си той. Предишните жители на Дядовци, които в момента живеят в град Ардино и извън пределите на страната възнамеряват в скоро време да изградят чешма в близост до новоизграждащия се път до Дяволския мост в памет на всички, които са живели и израсли в селото. Те искрено вярват, че с изграждането на каскада „Горна Арда" и реконструкцията и рехабилитацията на пътя от Ардино за Дяволския мост любимото им село може да се възроди за нов живот.

  Днес в Дядовци е тихо и пусто. Големите двуетажни къщи са порутени, треви и храсти си проправят път между вратите и прозорците им, а над каменните плочи на покривите им упорито стърчат комините сякаш непреклонни да станат част от разрухата. Бяхме чули, че въпреки дивотата си село Дядовци има един жител. Той живеел съвсем сам в селото вече двадесет години и въпреки пустошта и мъртвилото край себе си отказвал да напусне родното си място. Оказа се, обаче, че вече и той не е между живите и неговата смърт слага край на селото – както фактически, така и чисто статистически.

Източник: www.24rodopi.com

Снимки: www.ivanmiladinov.com  www.div.bg