Този въпрос започна да ме измъчва с наближаването на 30-те. Една по една моите близки приятелки, познати и колежки станаха майки, някои дори по два пъти. И всички те не спират да повтарят, колко са щастливи и как една жена се реализира истински едва тогава, когато роди. Прекрасни думи, в които искрено ми се иска да повярвам, но вместо това някъде в съзнанието ми светва червена лампичка. Защо ли?
Причината не е в самата фраза, а в рязкото й противоречие с действителността. До скоро тези жени изпъкваха с ярката си индивидуалност и безбройните си интереси, а днес са част от безлика тълпа майки с колички, които се вълнуват само от памперси и подсечени дупета. А може би вече просто влагаме различен смисъл в думата себереализация?
Не ме разбирайте погрешно – аз също не си представям живота без деца. Усещам, че както във всяка жена и в мен е заложено да дам живот. За момента под прицела на майчинският ми инстинкт попадат само случайно срещнати безпомощни създания – котенца, кученца и мъже, но рано или късно искам да бъда майка и то изключителна. Реално няма пречки да го реализирам още сега – имам любим и грижовен мъж до себе си, финансова стабилност, собствен дом. И въпреки това някаква тревога ме кара непрестанно да отлагам и да отлагам. Тук изобщо не става въпрос за така популярната дилема кариерата или семейството. Това, от което панически се страхувам е бавно и неусетно да не изгубя самата себе си. Знам, че в момента на раждането моите собствени желания и начин на живот ще бъдат изместени от тези на едно друго същество. Всички майки казват, че именно това себеотрицание носи чувството на удовлетворение. Но макар и „удовлетворена” дали ще запазя своята натикана в ъгъла самоличност? Защото моите стремежи, интереси и вълнения – това съм аз.
Тези и куп други мисли не спират да ме тревожат. Може би, когато гушна своето малко същество, ще прозра колко са абсурдни. Такава е логиката на живота – трябва да жертваш нещо скъпо, за да получиш друго. Защото колкото и патетично да се описва успяващата във всичко съвременна жена, действителността е много по-прозаична – човек има приоритети и първо на тях отдава усилията си – в случая детето. Енергията ни съвсем не е неизчерпаема и всичко друго – мечти, интереси, личностно развитие, остават на заден план. Затова не мога да потуша тайното си ожесточение към мъжете – при тях изобщо не може да става дума за избор между бащинството и самореализацията.
Източник: www.hera.bg