Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са били прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово), а медните съдове заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най–добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.

 Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. По важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнаса до материалите най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по – късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, която често се е преплитало и с украсата. В противен случай бакърджията украсявал своето произведение едва най-накрая – предпочитан метод било продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използвало шило или киселина.

 Османското иго несъмнено оставя своите следи върху медникарството, които се изразяват в изобразените форми и релефи. Въпреки това отличителна черта на българското бакърджийство е неговата функционалност – прости традиционни орнаменти, разположени симетрично спрямо центъра на съда, или с други думи практичността на изделието надделявала над художествената му стойност.

 Бакърджиите изработвали над тридесет вида битови и ритуални съдове между които били сахани (днешните им заместители са чиниите и супниците), свещници, чашки, джезвета, гюмове (съдове с високи гърла, използвани за съхранението на течности) и разбира се, казани (използвани в абаджийството, бояджийството и по–късно в производството на ракия и розово масло). В миналото медните съдове постепенно се наложили като предпочин сватбен подарък, защото се смятало, че те носили на младото семейство послание за топлота и уют. Също така българите вярвали, че в медни джазвета се приготвя най-вкусното кафе, а греяната ракия в меден съд е ненадмината по своя вкус и ухание. По–известните имена в бакърджийството са тези на потмоствените майстори-медникари Тотеви както и на Петър Бакърджи, Ангел Пенков и много други. В днешно време занаятът постепенно залязва, заради това, че ръчно изработените съдове са изместени от промишлените такива. Въпреки това съвременните майстори се стремят да запазят многовековните традиции и духът на миналото, изработвайки същите съдове със съвременни инструменти и материали.

 Изработването на медни съдове е най-силно развито в България през XIX-ти век. На територията на страната се обособяват няколко казанджийски центрове с голямо стопанско значение. В Северна България основният медникарски център е Велико Търново, от векове утвърден като един от оживените занаятчийски центрове. Тук медникарството е познато под името казанджийство, тъй като покрай обикновените медни съдове се произвеждат много казани. След Освобождението на България броят на майсторите постепенно намалява. Особеното при търновските казанджии е липсата на почти всякаква украса по съдовете.

 Като бакърджийски центрове от особено значение се оформят София и Пловдив, който е най-големият занаятчийски център в Южна България още в периода XVI - XVIII в. Други важни медникарски центрове са Шумен, Стара Загора, Прилеп и Устово, където има медни руди, а добиването на мед е известно още от времето на траките. Като цяло след Освобождението занаятът претърпява тежка криза, тъй като медните изделия биват изместени от фабрични стоки, изработени от други материали. Медникарите изработват около 30 вида съдове с различно предназначение. Част от тях са съдове за битова употреба - котли, тенджери, тави, тигани, купи, лъжици. Други са за религиозни цели - котлета за светена вода, купи за мед при различни обреди, свещници, купели за кръщаване и др. Голяма част от медникарството съставляват казаните - бояджийски, абаджийски, а по-късно и казани за производство на розово масло и ракия.

 Саханите са най-разпространените през епохата на Възраждането медни съдове, чиито днешни заместители са чиниите и супниците. Също така широкоразпространени са били купите и котлите. Котлите се използват за носете на вода, за доене на мляко от крави, овци и кози, за носене на течна храна на полето. Намират широко приложение и в религиозните практики (за светена вода). Понякога към "ушите" на съда има прикрепени халки за носене на цветя или за издаване на лек звън. Котлите са използвани също и за домакински нужди, като в по-големите по размери съдове се приготвяли гозби при сватби, кръщенета, помени. Най-големите медни съдове, които наподобяват котлите, но са по-груби, са казаните.

 Естетическото въздействие на медните съдове се дължи не толкова на украсата, колкото на формата им. Оригиналната линия обикновено е в пълно съответствие с предназначението на медния съд. Поради почти еднаквото си предназначение нямат особени разлики във формата. Някои от тях са с отвесни стени (Родопите, Тракия), други имат вдлъбнатина на дъното (Видин), а има и такива с конусовидна форма (Казанлък).

 Украсата на медните съдове е ярка и оригинална. Българските майстори от онова време издигат занаята си до приложно изкуство. При традиционната украса орнаментите са семпли, разположени симетрично спрямо центъра на съда. Техниките за украса на медните съдове са гравиране с шило, гравиране с киселина, релефно изковаване. Декоративните мотиви обикновено са геометрични фигури, растения, образи на животни, по-рядко битови предмети и архитектура (къщи и култови постройки). Българските майстори от епохата на Възраждането са оставили в наследство красиво изработени съдове, чиято украса нарушава ориенталската стилизираност и оживява с нови елементи, които пренасят духа на онази епоха и в днешни дни.

Автор: Ваня Стоименова

Снимки: „Балканско – Дух и традиция.”