Нашият народ ни е завещал едно огромно богатство - мартеницата. Това е чисто българска традиция, създадена като израз на обичта на човека към природата, живота и труда. Първи март е празник, очакван с голяма радост и нетърпение. На този ден малки и големи се кичат с мартеници – знак на предстоящата пролет, и си разменят пожелания за здраве, дълголетие и щастие. Мартеницата сама по себе си е отлична пролетна украса – образен знак, наситен с дълбоко народно съдържание и значение. Накичването с мартеници е стар, изпълнен с радост и надежда наш обичай. Като предвестник на пролетта, той е запазил през вековете своята жизненост и красота, за да достигне до наши дни и пребъде за вечни времена.

 Легенда разказва, че при провъзгласяването на Исперих (Аспарух) за кан на славянобългарите той получил на първа пролет като поздрав една китка, завързана с бял и червен конец, изпратена от сестра му по лястовица от бащините Кубратови палати. Исперих се зарадвал много и я завързал на гърдите си. След което издал заповед до целия си народ всеки да върже китка с бял и червен конец – на ръка, на глава, на дърво, на врата... Това се случило на първи март и затова оттогава досега този символ се нарича мартеница. Така кан Исперих пръв въвежда пролетния поздрав за благопожелание в знак на хубави приятелски чувства. И затова той се среща само у нас.

 Според друго предание, някога Марта живяла със своите двама братя далеч в планината. И двамата носили името Сечко, само че единият наричали Малък, а другия – Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихнела ли се Марта, погалва гадинки и тревички и стопляла простора с богатата си усмивка. Блестяло като злато слънцето и весело прелитали птичките. Веднъж една млада пъргава невяста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънце огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.

„Не извеждай, булка, ваклушките на паша! Рано е. Скоро Сечко си отиде“ – думал старият й свекър.

Той бил преживял много и се опитал мъдро да поучи младата невеста. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.

„Кърпикожусите цъфтят сега, снахо. Това е цвете лъжливо, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй“ – напътствал я старецът.

„Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жени не може да направи“ – отвърнала невястата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.

 Дочула Марта тези думи и тежка мъка я хванала. Нищо че е жена – и тя можела да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат! Не минало много и тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове задухали безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замръзнали птиците, спрели ручаите. Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овцете си горе в планината. Интересни са обичаите, които в миналото у нас свързвали с месец март и с народната мартеница. Според някогашните поверия мартеници са се окачвали на агнета и телета, на кончета и ярета, родени през този период с пожелание да са пъргави и здрави, да се множи стоката, да носи сполука на своя стопанин.

 За мартеницата хората вярвали, че силата й пропъжда бурите и открива пътя на слънцето, събуждайки всичко живо. Затова на 1 март рано сутринта преди изгрева на слънцето българите от едно време простирали пред домовете червени престилки, пояси, прежди или черги като символ за здраве, радост и добра сполука в семейството. Връзването на мартеницата носело благословията на стопанката: „Да има здраве по хората и добитъка, да бягат змии и гущери от хората, да има сполука и рогат добитък“.

 Според народния обичай, бели и червени конци са връзвали на ръцете и на шията на децата, на косите и плитките на малките момичета – все с надежда да има здраве. Мартениците са се носели дотогава, докато се види първата пролетна птица – лястовица, щъркел, жерав, кукувица, или докато се срещне първото цъфнало овощно дръвче. На много места, съобразно местните традиции, свалената мартеница окачвали на цъфнало плодно дръвче, поставяли я под камък в градината или ливадата, хвърляли я в реката.

 Интересни били народните гадания, правени при изпълнението на този ритуал. Поставяли бяло-червените украшения под камък и след 10 дни той се надигал, за да се види какво има под него. Ако са се настанили мравки – ще е богата годината, ако пък има по-едри насекоми – сполуката щяла да е при кравите и по-едрия добитък, ако няма нищо – годината ще е празна.

 Други захвърляли мартениците на цъфнала слива, ябълка или трендафил, та да са червени, хубави и здрави. Трети ги пускали в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече. Първите мартеници, предназначени за окачване на хората и добитъка, са били само от усукан бял и червен конец, без прибавки към него. Червеният цвят на вълната народът свързвал с даровете от баба Марта, за да е здрава и усмихната и самата тя. Това било средство за предпазване от болести – наричало се мартеницата да носи само здраве, сила и добрина на хората. А на овощните дръвчета я закачали да не хващат слана, да не ги излъже Марта, да не червясат, а да връзват и раждат плод. Бялата прежда на мартеницата пък символизирала дълъг живот.

 Изработването на този уникален български пролетен символ се предавало от поколение на поколение, като стремежът бил да се опази изкуството на народа и да се отрази наследственото му богатство. Сега мартеницата е придобила ново значение. Тя се изпраща като пролетен поздрав с пожелание за радостни чувства до всички близки и познати в цялата страна, а също така и извън пределите на родината ни – като един сърдечен пролетен поздрав от България.

Източник: www.desant.net