В последната вечер от годината беше навалял много сняг, студът бе ужасен и цареше почти непрогледен мрак. В този студ на улицата се появи едно малко бедно момиченце, босичко и без шапка. Вярно, че когато излезе навън, то имаше чехли на краката си, но каква полза от тях? Чехлите бяха прекалено големи, а и вече износени от майка й. Малкото бедняче ги изгуби, пресичайки улицата в опит да избяга от две препускащи карети.

 От единият чехъл нямаше и следа, а другия го задигна някакъв хлапак и избяга с него. Той си мислеше, че този чехъл един ден ще свърши прекрасна работа за люлка на бъдещите му деца. И така малкото девойче продължи по пътя си босо, с червени, почти сини от студ ходила. В старата си престилка носеше много кибритени кутийки, а в ръката си стискаше малко снопче от тях. Цял ден никой не си купи нито едно кибритче, никой не й бе дал дори едно петаче. Но продължаваше да върви, треперещо, гладно и премръзнало - горкото дете!

 Снежинки покриваха светлата коса на момиченцето, която се разстилаше на прелестни къдрици по раменете, но то никога не бе осъзнало своята красота. През прозорците на всички къщи наоколо се виждаха пламтящи свещи, а миризмата на печена гъска се носеше навсякъде из въздуха - така, както повелява традицията в последния ден от годината.

 В един ъгъл, образуван от долепените стени на две къщи, момиченцето седна на земята и се сви на кълбо. Въпреки че присви малките си крачета колкото се може по-близо до тялото си, студът я пронизваше все по-силно и по-силно. Въпреки това не смееше дори да си помисли да се прибере у дома, защото цял ден не бе продала нито един кибрит и знаеше, че баща й ще я набие, ако не донесе поне едно петаче. Освен това къщата, в която живееше, също бе ужасно студена. Само един покрив я делеше от мразовитите ветрове, които свиреха силно в нейната стая, въпреки наръчите слама, затъкнати в дупките по покрива.

 Малките й ръце бяха изтръпнали от студ. Ама разбира се! Едно кибритче би й дало кратко бягство от студа, ако само се престрашеше да го извади от престилката си, да го драсне по стената и да стопли премръзналите си пръсти. След кратко колебание тя се реши. Бум! Как пламна и как се разгоря! Беше топъл, светъл пламък, като свещ, докато държеше ръцете си над него. За миг малкото девойче се почувства сякаш наистина седеше пред голяма желязна печка с лъскави медени крака и месинг отгоре. Огънят гореше така благословено в нейните очи и я затопляше така приятно! Момиченцето протегна и краката си, за да се стоплят и те, но малкото пламъче угасна и печката изчезна. Само крайчето от изгорялата клечка кибрит беше останало в ръката й.

 Драсна втора клечка кибрит и там където светлината от пламъчето пропълзя по стената, тя сякаш стана прозрачна, като воал, и момичето надникна в непозната стая. На масата бе разстлана снежнобяла покривка, а върху нея бяха наредени прекрасни порцеланови прибори. Топло пара се вдигаше от току-що изпечена гъска, пълнена с ябълки и сушени сливи. За още по-голяма изненада на малкото девойче, гъската скочи от порцелановия поднос, затъркаля се по пода с нож и вилица под крило, приближи момиченцето и...  Кибритът угасна и тя отново се намери пред студената, влажна, твърда стена. Запали още една клечка и веднага се озова пред огромна елха - по-голяма и с по-богата украса дори от тази, която бе видяла през прозореца на един богат търговец.

 Хиляди малки светлинки проблясваха по зелените клони на елхата и пъстри картини, подобни на тези, които тя бе видяла по витрините на магазини, светеха над нея. Девойчето протегна ръцете си към тях, но клечката угасна. Светлинките на елхата се заиздигаха високо, високо, докато не заприличаха на звезди в небесата. Една от тези звезди падна и остави огнена диря след себе си. "Някой е умрял", прошепна малкото момиче. Нейната мила баба, единственият човек, който я обичаше истински и която не беше вече сред живите, някога бе казала, че когато падне звезда, нечия душа се издига към Бога.

Девойчето запали още една клечка. Светлината отново я озари и насред блясъка тя видя старата си баба. Толкова ярка и лъчиста, толкова лека и с най-дълбокия израз на любов, изписан на лицето й.

- Бабо! - проплака мъничето. - О, вземи ме с теб, бабо! Знам, че ще изчезнеш, както топлата печка и вкусната печена гъска, и прекрасното коледно дърво.

 Тя започна да пали всички клечки, една по една, възможно най-бързо, за да е сигурна, че нейната баба няма да изчезне. А клечките горяха толкова ярко, по-ярко и от най-белия ден. Никога преди баба й не бе изглеждала толкова красива и висока. Бабата взе малкото девойче в прегръдките си и двете полетяха към светлина и радост, все нагоре и нагоре, където не съществуваше нито студ, нито глад, нито тревожност – където имаше само Бог.

 Но в ъгъла, между двете къщи, в студения час на разсъмване, стоеше бедното момиче, със зачервени бузки, с усмивка на уста, облегнато на стената, премръзнало до смърт през последната нощ от старата година. Студено и сковано беше то, заобиколено от безброй изгаснали клечки кибрит. "Опитала е да се стопли, милата", казваха хората. Но никой нямаше ни най-малка представа какви прекрасни неща бе видяла в своите последни мигове. Никой не бе изживял красотата, с която тя и нейната баба бяха влезли в радостите на Новата година.

Ханс Кристиан Андерсен

Превод от английски език: Ника Попова