Кърджали е град с богата история, която датира още от дълбока древност. По тези земи са открити праисторически останки и находки, доказващи присъствието на траки, римляни и византийци. През 17 век градът е бил управляван от турския военен командир Кърджи Али, чието име носи.

 Селищен живот по тези места е имало още преди 6 хилядолетия. Открити са следи от праисторическа, тракийска, римска, византийска, средновековно-българска и късно-османска култура. Първите исторически находки са свързани с тракийското племе коелалети. През I век то е покорено от римляните. След това идва славянското племе смолени. През средновековието често преминавало ту в български, ту във византийски ръце.

 Българското присъствие се доказва от разкритата в кв. Веселчане уникална трикорабна българска базилика от XI-XII век. Този квартал е остатък от средновековния български град Мъняк, със строителство, подобно на това в Преслав, Месемврия и Търново. През XIV век селището е превзето от турците, а през 1379 г. идват колонисти от Мала Азия. В средата на XVII век владетел на селището е бил Кърджи Али - известен военачалник. Предполага се, че днешното име на града носи неговото име. През XVIII век тук са се организирали свирепите кърджалийски банди, разсипали не едно и две цветущи български селища. Януари 1878 г. донските казаци на генерал Чернозубов освобождават града, който след Берлинския договор остава в пределите на Източна Румелия. През 1886 г. Кърджали е даден на Турция като компенсация за Съединението през 1885. На 8 октомври 1912 г. отрядът на полковник Делов освобождава града.

 Постепенно Кърджали се превръща в “тютюнев склад на Източните Родопи”, а по-късно се развива и като център на цветната металургия у нас. Днес ако се разходите из града, ще чуете най-често турска реч. В града и околностите му има много турско население, както и помаци.

 В продължение на над три хилядолетия този край е средище на различни цивилизации и култури. Предполага се, че първите жители на тези места са били прототраките. Тук е имало селища, обитавани от траки, елини и римляни; славяни и прабългари, византийци, латини и османски турци. Недалеч е забележителният древен град-светилище Перперикон. През средновековието днешният Кърджали е известен под името Вишеград в областта Ахридос (Източните Родопи) и е значим епископски християнски център. Основите на тази крепост ca поставени още от древните траки и се отнасят към IV – I в. пр. Хр.

 През VI век по средното течение на река Арда се заселват славяни и прабългари. Днес личат следи от миналото на Първото и Второто българско царство. Те установяват своите традиции, език и бит, като заимстват и културата на завареното местно население. Когато се образува славянобългарската държава, този край все още остава в пределите на Византийската империя. По времето на хан Пресиян към 847 г. той влиза в пределите на българската държава. За първообраз на Кърджали се приема съществувалото през 9 – 14 век на територията на днешния град селище и крепостта Вишеград (наричан и Горна крепост) до кв. Горна гледка над яз. „Студен кладенец“, които имат общи белези с материалната култура на старите български градове Плиска, Преслав, Търново, Месемврия и пр. Тя е охранявала разклонение на пътя от Адрианопол до Филипопол към вътрешността на Родопите по долината на река Върбица. В добре запазената цитадела вероятно е резидирал управителят на средновековната област Ахридос. Днес запазените ѝ стени са високи до 8 м. Тя е в пряка визуална връзка с близката крепост Моняк която е на хълма отсреща. Между тях е съществувал и забележителния средновековен манастирски комплекс Свети Йоан Предтеча от 11 – 14 век, когато манастирската крепост става и епископска резиденция. Поради важното си стратегическо и стопанско значение Източните Родопи са били непрекъснато подлагани на вражески нашествия. Цар Калоян към 1199 г. освобождава областта от византийско владичество и тя става един от изходните райони в походите на българите срещу превзелите Константинопол латини разгромени от царя в 1205 г. при Одрин.

 През есента на 1207 г. латинският крал на Солун Бонифаций Монфератски навлиза в планината. Местните българи устройват засада и побеждават латинските рицари, а главата на Бонифаций е изпратена на цар Калоян. След Калоян областта е управлявана от деспот Слав, при цар Иван Асен II е отново централно подчинена, след 1246 г., когато умира цар Коломан Асен, Византия установява кратковременен контрол тук, в 1254 г. цар Михаил Асен отхвърля византийците. Летописецът Георги Акрополит пише: „Жителите, които бяха българи се отърваваха от ярема на чуждоезичните и преминаваха към своите.“ После византийците пак се връщат, при цар Kонстатин Тих районът отново е в България, после пак византийски, накрая Цар Иван Александър възстановява контрола си в областта в 1343 г. Легенди и материални доказателства говорят, че в XIV век защитник на местното население от постоянно враждуващите български и византийски феодали е възпятият от народа севастократор Момчил, който владее земите от Бяло море до тук. Неговото име е свързано с първата съпротива на българите-родопчани срещу нашествието на нахлуващите от Мала Азия турски орди.

 През 1370 – 1371 г. родопчани водят тежки битки, за да възпрат завоевателните набези на османските турци на Мурад I. Българските крепости в региона падат под напора на азиатското нашествие, а голяма част от населението е избито, поробено, асимилирано. Друга част намира закрила в непристъпните дебри на Родопите, за да стане пазител на българския род и език.

 За наличие на селище тук до старата крепост Вишеград за първи път през робството се споменава в началото на 17-ти век през 1607 г. в османотурски регистър, според който то е поделено между двама владетели в два тимара. Два и половина века по-късно, през 1847 г. Огюст Викенел, френски изследовател и пътешественик, проучвал Източните Родопи, отбелязва: „Кърджали. Малко село с джамия, населено с българи християни и мохамедани“. За селището няма точни документи за събитията за периода 1813 – 1878 г. Вероятно е името на тогавашното малко село да е свързано с шайките полски разбойници „кърджалии“ чиито масови набези особено се разпространили около 50 години преди това в края на 18 и началото на 19 век във вече западналата и попаднала тогава във фактически безвластие Османска империя.

 На 3 януари 1878 г. този край е освободен от отряда на руския генерал-майор Григорий Фьодорович Чернозубов. Войските на освободителите пренощуват на северната страна на река Арда, където сега е разположен пазарът и на следващия ден минават реката, установяват контрол и от южната страна и с бърз марш без нито един изстрел освобождават и Момчилград, където генералът получава съобщението за подписаното в Одрин примирие. Със Санстефанския договор Кърджали е в границите на България. Берлинският договор поставя града в пределите на автономната българска област Източна Румелия. През 1886 г., с Топханенския акт, попада в санджак Гюмюрджина под пряката власт на османския султан като компенсация за Съединението между Княжество България и Източна Румелия. През Балканската война след победата на българската войска в станалата край него битка при Кърджали на 21 октомври 1912 г. градът е освободен от Хасковския отряд и окончателно остава в България. В центъра е издигнат паметник на освободителите в памет на героите, загинали за присъединяването на града към България, открит в 1939 г., като на откриването присъстват съпругата и сина на ген. Васил Делов – освободителя на Кърджали, успял да опази града незасегнат от военните действия, на генерала след смъртта му също е издигнат паметник в града. Кърджали е обявен за град в началото на 20-ти век. Още от времето на османската власт търговията с тютюн е основен отрасъл за града.

 Многобройни са легендите и преданията за Кърджа Али - обикновен човек, военачалник и светия, чието име е взел град Кърджали. За родното място на Кърджа Али старите хора твърдят, че е Бухара или Аланя, пристанищен град в областта Кония. В Алманаха на Одринския вилает за 1310 г. по Хиджра (1892 г.) е преведена легенда, според която, когато турците нападнали Родопите по времето на султан Мурад I (1360 - 1389), войските били предвождани от военачалника Кърджа Али. Той паднал убит в едно сражение и на негово име било наречено новото селище. Да се нарече едно селище с дадено име не е лесно, нито пък се дава кое да е име.

 Кърджа Али непременно ще да е бил личност, която е стояла над неговата среда, личност авторитетна, показна, обичана, тачена. Затова след смъртта му населението е избрало да наричаселището с неговото име. А това увековечило Кърджа Али, какъвто и да е бил той. Открит е въпросът дали началото на селището се поставя след като Кърджа Али паднал убит или то е съществувало и преди него, а той само му е оставил името си. Считаме, обаче, че по-важно е да се знае как е възникнало селището. В едно от духовните училища на Бухара, стар център на науката и изкуството в Средна Азия, бившата Узбекска СССР, се учел някой си Али. Отличавал се с много добра памет и бил обичан и от другарите си, и от ходжата, който му преподавал. Когато преминал в по-горните класове, той станал по-буен и се увлякал дотолкова от лова, че не се връщал по цели дни. Много пъти ходжата го съветвал да не броди из горите, а да се занимава с духовните си обязаности. Али обещавал, но като свършели часовете, грабвал пушката и тичал на лов.

 Многото протести на ходжата не помогнали и той решил да му въздействува по друг начин. Ходжата бил голям факир. Той проследил Али, когато веднаж тръгнал на лов. Докато Али се прицелвал в един заек, ходжата го дебнел зорко, скрит зад дървото. Али убил заека, но какво било учудването му, когато вместо него, видял убит своя ходжа. Ужасен, Али избягал право в училището. Но още щом влязал в двора, той видял своя учител да се мие на чешмата съвсем спокойно. Али си отдъхнал и помислил, че това видение е породено от страх, поради честите упреци на ходжата. На другия ден, когато занятията в клас започнали, ходжата спрял поглед върху Али и му казал:

- Стани! Разкажи ни къде беше вчера.
- Учих с другарите си", плахо отвърнал Али.
- А кой се прицели в своя ходжа в гората и го уби вместо заек?

 Али затреперал от смущение, а ходжата продължил:

- Не мисли, че можеш да ме излъжеш. Този, когото уби, бях аз, но ето ме жив пред тебе. Запомни, втори път не се опитвай да не казваш истината. Седни си на мястото. Ти вече не си уечник, ти си кърджи.

 Учениците се разсмяли, а Али се смръзнал от мъка. Не можал нищо да отговори, но като се стъмнило, отишъл при Учителя си и паднал на колене в молба:

- Никога вече няма да отида на лов. Простете ми и не ме гонете от училището, защото родителите ми ще полудеят от това . Аз съм едничкият им син. Смилете се.

 Али станал примерен, но вече бил изгубил доброто си име и всички продължили да го наричат "Кърджи, Кърджи Али" Нищо не помагало на Али да върне предишното си уважение. И той пак започнал да буйствува и да не слуша никого. Щом се видел свободен, грабвал пушката и тичал на лов. Али бил снажен, строен и много красив. Към привлекателната му външност се прибавяла и неговата любознателност. Учел се много добре и по всички предмети бил отличен. Поради това и ходжата вече не му правел остри забележки, а просто си затварял очите, когато съглеждал Али да отива на лов.

 По това време Турция вече била завоювала Одрин (1363) и продължавала походите си на Балканския полуостров. Наложило се да се събират доброволци за битките за вярата. Когато дошъл ред и на училището в Бухара, ходжата се обърнал към Али и му казал:

- Кърджи Али, ха сега да те видя колко си храбър. Ти години наред ме ядосваше и не послуша съвета ми да не ходиш на лов. От мен нищо не може да се скрие. Изброил съм колко пъти си ходил да скиториш по къра и с право те нарекох Кърджи. Не е голямо чудо да убиваш зайци или да улучваш нишан, това не е подвиг. Сега да те видя, кажи, ще отидеш ли доброволец?
- Да, готов съм., отвърнал Али.
- Хайде, тогава, тръгвай и дано се прославиш във войната. Герой да те посрещна и аз, и всичките ти приятели.", казал ходжата.

 От Бухара имало много доброволци, но още в първите дни Али привлякал вниманието на своите началници с безстрашието си и буйната си натура. Започнали да му възлагат отговорни задачи, които Кърджи Али изпълнявал безупречно. И тук продължили да го наричат Кърджи Али и името му се носело от уста на уста. В боя също се отличил и бил винаги на първа линия. Така успял да стане военачалник.

 Кърджи Али будел почит и уважение навсякъде. Говорел умно и вдъхновено, което възпламенявало войниците му. Познавал отчасти и историята, затова речите му били много увлекателни. Прославил се като оратор. За няколко години той се прославил и достигнал чин полковник. Като вихър се носели напред неговите войници и печелели победа след победа. Кърджи Али бил винаги пръв в боя. Като по чудо той не бил ранен нито веднаж. Бил като брат за войниците си и те го обичали като брат. Никога Али не сядал да се храни, дорде не видел дали са нахранени и подслонени войниците му. Неговият полк бил вече покрит със слава, когато настъпили в Родопите. Дивните родопски гори покорили сърцето на Али. След като походът завършил, той решил да остане там и да проповядва на заселниците, които идвали непосредствено след войската и се настанявали в най-хубавите опразнени села, чиито жители били изклани или прокудени.

 В проповед от село на село, Кърджи Али дочакал и своите старини. Много от войниците му също останали по тези места, където се движел Кърджи Али. Навсякъде той наставлявал новодошлите колонизатори, но между другото, не забравял да ходи и на лов. Цели хайки събирал понякога и ловът се обръщал на голямо тържество. С дни бродели из родопските гори, веселили се, яли и пили шербет, думкали зурни и тъпани до пресищане. Турските заселници боготворели Кърджи Али. Без него нищо не ставало - той бил на първо място и в цивилния живот. Движел се на красив и буен кон и ходел въоръжен, дори и като проповедник. Яхнел ли своя хвърковат кон, всички ахвали в почуда, защото и самият Кърджи Али бил хубавец, а върху коня изглеждал още по-хубав.

 Кърджи Али съвсем остарял. Една сутрин го намерили мъртъв. Събрали се хиляди турци от наскоро завладяните родопски села. Погребали го на поляната, където го намерили умрял. Някои от предишните му войници дотолкова го обичали, че решили да си направят край гроба му къщи и да останат край непрежалимия си пълководец и проповедник. Незабелязано, покрай тях започнали да изникват една по една и други малки къщурки. Когато станали около 25-30 на брой, най-старият от турците ги запитал какво име да дадат на селото си. Не мислили дълго и в един глас всички извикали да го кръстят на своя храбър пълководец Кърджи Али.

 "Кърджи Али да бъде името му от днес нататък и да се споменава от мало и голямо, за славата и подвига на смелия военачалник от Бухара, да се прослави и един ден да стане касаба." Тези сведения са предадени от Халим ефенди, един от учителите на султан Абдул Хамид. Когато се ровил библиотеката в Цариград, той попаднал на този разказ за Али от Бухара и понеже и той бил родом от Кърджали, съобщил прочетеното в турските летописи и така то било донесено в нашия край от доктор Садък - първият турски лекар тук.

 Към тази легенда или действителност ще споменел бележката за Кърджи Али в Алманаха на Одринския вилает от 1892 г., в който четем на стр. 316: "Въпреки, че около завладяването на Кърджали няма повече сведения, по турските летописи това става по времето на Мурад I. След падането на Гюмюрджина, следват и селищата на Родопа. Друг факт говори, че един пълководец на Мурад, наречен Кърджи Али е воювал по тези места. Тук се намирали много опожарени села, които Кърджи Али възстановил и един от тях нарекъл на свое име. Така е възникнало малкото градче паланка Кърджи Али в Източните Родопи."

Снимки: www.bulgariqtravel.org