Наскоро бях помолен да не изпитвам в един клас. Отказах. Причини достатъчно. Часовете ми са преброени в този клас през настоящия срок. А и не толерирам извиненията след всяко контролно. Обясних, че един следобед време е достатъчно, за да се подготвиш по няколко предмета. Още повече, когато става дума за първите дни след уикенда. Ама контролното било по много труден предмет, а вчера имало друго сериозно изпитване и домашни… Съвсем прозира нагласата да се учи по един – два предмета дневно, а другите да бъдат спестявани. Учи се там, където е страшно и се пропуска при учители, от които се очаква разбиращо снизхождение поради различни обстоятелства.

 Работя в езиково училище, но ако си мислите, че най-много се учи по езици грешите. Най-страшни са предметите, които са най-отдалечени от езика и хуманитарното мислене. Момиче ми обяснява, че е учила за контролното по страшния предмет от 15 часа на единия ден до 2 часа през нощта. Допълва, че не разбира материята и просто трябва да назубри съдържанието. Питам защо е нужно човек да похарчи десет часа с изтормозваща битка с отблъскващо съдържание само за да постигне максимална оценка по предмет, който въобще не влиза в бъдещите планове? Представям си как тези деца учат по същия начин по куп други предмети, без да разбират, като наизустяват. Пак в непосилно препускане за високо оценяване. За какво са тези оценки, за какво е тази мания за бележки? Стипендии? Вярно е, че между парите за отличник и пълен отличник има двадесетина лева разлика. Това ли е цената на тези неистови усилия и психическо изтезание?

 Има амбициозни деца, има и такива, чийто галоп към високи оценки е поощряван вкъщи.  Не разбирам смисъла, когато успехът от дипломата от много време не е ключ към по-нататъшна реализация.

 Едва ли някой ще ми повярва, ако тръгна да обяснявам, че когато дойдох в тази гимназия преди две десетилетия учениците учеха много повече. При далеч по-високи изисквания и бяха масово отличници. Тогава дипломата имаше колосално значение, но мнозинство не учеха непременно за нея. Всеки от тях бе постъпил в училището след тежки състезателни изпити със силна конкуренция. Избираха училището заради престижа и доброто образование и с ясното съзнание, че тук се учи много и се завършва трудно. Не хленчеха, не бягаха, извиняваха се рядко и винаги знаеха. Въпреки усилния труд намираха време да градят общности и училищен дух. И така се научаваха да обичат своето училище, толкова силно и трайно, че тази любов ги връща с умиление и след десетилетия. Бяха хора, способни да вземат много, но и да оставят достатъчно.

 Как да разкажа това на деца, при които едно контролно изсмуква всичките силички. В душите остава гадното усещане за много труд, който често завършва с незадоволителен резултат. За които да се подготвиш по всичко е толкова непосилно, че трупа отвращение. Заветната цел е контролното, оценката. Време за общност и душа за любов почти не остава. Затова все по-трудно обичат училището си и искат да се припознаят в неговите ритуали, традиции, символи , дух, празници. Деца, които искат да вземат колкото могат, но не намират смисъл и нужда да дават, да оставят, да вградят минутки от преживяното време в дебелата училищна история.

 Споменах за празник и трудното собствено припознаване в него. Празникът на гимназията е предстоящия петък. В края на часа в същия клас ме попитаха ще бъдат ли намалени часовете в четвъртък. Отговорих изненадан, че няма причина, нали на другия ден е училищния празник. А отсреща ми отговориха с убедеността, че това е първия ден на пролетната ваканция и сърдитото недоволство, че трябва да остават. Типично за хора, дошли с идеята единствено да вземат и неспособни да дават. Дори малко време и уважение, към институция, която всъщност ще им отвори врати, които другаде остават затворени. Както завършваше един рекламен спот не разбирам само къде сбъркахме…

Автор: Иво Райнов, учител 

Профилирана езикова гимназия "Екзарх Йосиф I" - гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com