В педагогиката няма готова рецепта. Сигурно, защото моделирането на хора е трудна задача. Всъщност моделирането е невъзможна задача. Посилно е само постепенното приучаване към нормални социални възприятия, приемливи норми на поведение, етични отношения и почтени реакции във всяка житейска ситуация. Простичко се нарича възпитание и няма общоприет контекст и инструментариум. Не се учи от книгите, добива се в практиката.

 От години се старая не само да образовам, но и да възпитавам. По своята ценностна скала и с моите методи. Понякога либерални, друг път груби, често приобщаващи, на моменти санкциониращи. Много преди някому да хрумне да запише определението приобщаващо преди образование. Нещо повече, още от времето, когато отговорни чиновници ми обясняваха, че в училището ми плащат за да образовам, но не и да възпитавам. Е, напук не спрях да се опитвам да променям характери, мисли и светоглед. Преди някой да се сети да ми вмени задължението се опитвах да приобщавам към човешки ценности. Или поне към тези, които съм превърнал в собствени житейски принципи. Като същински родител, когото съдбата е дарила с много деца, се опитвах да ги извая по свой морален образ и свое нравствено подобие. Нищо повече от това да поставят душите си върху здрави темели – честност, достойнство, почтеност, отговорност, свободолюбие, уважение, респект към правилата, усещане за вина. Естествено не винаги успявах. Срещал съм диамантно твърди характери, върху които оставаха само плитки възпитателни драскотини. Сблъсквал съм се със закърнели от домашно възпитание светогледни представи.

 Имало е и предубедени, които са се надсмивали над наивните ми учителски усилия. Но имах изключителния късмет думите да докоснат много от сърцата на децата или да се заместят между мислите им. Затова когато часът на неизбежната раздяла настъпваше изпитвах завладяващото удовлетворение, че съм възпитал човеци. За толкова години не се уморих да повтарям, че мразя лъжите, не понасям кръшкачите, не търпя двойните стандарти, гнуся се от лицемерието, не толерирам виновните, не вдигам чадъри над никому, не меря справедливостта по социален статус. Еднакво обичах когато прощавах и когато наказвах, ръката ми беше еднакво честна, когато я подавах за да вдигна паднал, или когато гневно сочеше пътя извън училището. С еднаква страст защитавах и обвинявах равно отдалечен от моята представа за справедливост. Окуражавах стремежа към свобода и солидарност, но и чувството на отговорност и споделена вина. И въпреки, че срещах детската, а понякога и родителската съпротива, виждах в децата си пораснали хора, способни да понасят с достойнство последствията от грешките и плащат цена за дръзкото свободолюбие.

 До днес! Когато разбрах, че усещането за вина е само поза. Че декларацията за осъзнаване на грешката е нещо като индулгенция. Че глупавите постъпки не бива да се санкционират. Че за собствените прегрешения винаги виновни са другите. Че лъжата е приемливо решение за нарушените правила. Че сърцата ни са големи, когато претендираме и малки, щом се наложи да отговаряме. Че прошката се полага независимо колко сме сбъркали. Че смирението е неуместно чувство, когато става дума за пари. Че можем да се спасяваме поединично, когато сме сътворили обща глупост. Че няма сила, която да ни накаже за прегрешенията, защото над всяка глава има началник. Че нарушението на правилата е съвсем приемливо, когато става дума за собствената кожа… Толкова, толкова далеч от онези темели – честност, достойнство, почтеност, отговорност, уважение, усещане за вина. Доверие, което се срива като кула от пясък.

 До днес възпитателната ми концепция изглеждаше все по-малко, но все пак надеждна. Сега ми изглежда като покрита с няколко пласта мухъл, както и тези жалки ценности честността, достойнството, почтеността, уважението… Най-вероятно остарявам по-бързо от представите за човешка нравственост. Сигурно вече е глупаво да се напъвам да превърна един прошарен комедиант в пример за едно младо поколение. Вероятно младите хора се нуждаят от други ценности и млади медиатори, които да им ги покажат.

Автор: Иво Райнов, учител 

Профилирана езикова гимназия "Екзарх Йосиф I" - гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com