В края на IX и през X век от селското стопанство се отделили много занаяти – железаро-ковачество, грънчарство, тъкачество, шивачество. Има сведения, че по време на разкопки в древната столица Плиска са били открити различни железарски произведения – стрели, копия, мечове, коси, секири, сърпове, мотики, тесли, ножове, подкови. Към началото на X век занаята на железаро-ковачите е бил на висока почит. В следващите години бързо се развили и останалитe занаяти, необходими за задоволяване на потребностите на оформящата се феодална аристокрация (златарството и строителните занаяти). По-голяма част от занаятчиите били свободни и живеели в големите градове. Работели по поръчка на клиента и с негови материали. През първите векове на османското робство разрушенията и промените в стопанския живот в градовете имали негативно въздействие върху занаятите. Едва през втората половина на XVIII и началото на XIX век има оживление в занаятчийското производство. Оформили се много занаятчийски центрове – Габрово, Самоков, Сливен, Копривщица, Карлово, Калофер, Котел, Шумен.

 Практикуван от дълбока древност, ковачеството е в основата на човешкото развитие. Старите хора казват, че преди да сътвори света Господ е създал този занаят, защото навсякъде трябват гвоздеи — да се кове и да се гради. Трябват лопати, мотики и казми — да се копае и оре земята. Трябват петала — да се подковават животните. Трябват брадви — да се секат дърва. Трябват тесли — да се правят каци и да се градят къщи. Трябват ножове за всичко. Ковачеството е останало като дарба на човека.

 Зараждането на занаята в дълбока древност, е обуславено от необходимостта от изделия за бита и полето. Научно установено е, че развитието на средствата за производство при различните занаяти у нас през Възраждането е тясно свързано с постиженията на ковачеството. Благодарение на ковачеството се дава тласък на развитието на селското стопанство и занаятите, тъй като майсторите ковачи са осигурявали голямото разнообразие от селскостопански инвентар и занаятчийски инструменти. Много бързо ковачеството се превръща в едно от най-бързо усъвършенстващите се производства, което придвижва напред и другите занаяти. Логично, след като ковачеството е един от най-древните занаяти в битието на човека, ковачът е една от най-древните професии в битието му. Основните материали, с които ковачът работи, са металите – желязо, чугун, стомана, бронз, мед, благородни метали. В миналото ковачът е правил и ремонтирал всички сечива от желязо, необходими за стопанството и другите занаяти, за градеж на къщи, разнообразните предмети, използвани в домашния бит – прибори за огнището, свещници, катинари, подковаване.

 Коването е основното техническо действие, което ковачът извършва върху материала. Ръчното свободно коване включва действия като сплескване, изтегляне, пробиване на отвори, закаляване, насичане на орнаменти върху метала, набиване на релефни форми, ковашко заваряване. Но освен да коват металите и да ги обработват с нагряване и охлаждане, с което всъщност се осъществява процеса закаляване, ковачите могат да отливат метали във форми, като изработват по този начин заготовки, да щамповат, да изтеглят и т.н. Дълголетните традиции на ковачеството съхраняват старите практики и способи за украсяване. Мотивите са стилизирани, вдъхновени от хармонията между човека и заобикалящия го свят. С настъпването на индустриализацията и възможностите на промишлеността да задоволява тези потребности, ковачите се занимават предимно с ръчно художествено коване и изработване и ремонт на селскостопански сечива и инструменти.

 Несъмнено, за да си добър в това, което правиш, трябват много знания. Основната тънкост в ковашкия занаят е познаването на метала. Истинските майстори познават по цвета кога трябва да се започне изковаването на желязото, кога да се хвърли пясък, за да се получи заварката, кога стоманата е закалена добре. Една на пръв поглед груба работа, крие зад себе си много прецизност, умения, любов, въображение. Много фактори превръщат ковачеството в изтънчено изкуство, от което се раждат шедьоври от желязо и метал. Всеки има своята тънкост, своята красота, своя чар. Но да обработваш желязо, да го познаваш до най-малкия атом, да го подчиниш на волята си и да изработиш крайния продукт, е комплексен процес. Процес, в който се сблъскват два твърди характера – на ковача и на материала. От една страна упоритостта на майстора, от друга – устойчивостта на желязото. Но с годините обработката му, опитите, успехите и провалите на майсторите, са открили точната формула как от суровия метал да направиш дори една нежна и красива роза.

 Ковачеството е сред 20-те най-търсени професии у нас. Това обаче не е достатъчно, пазарът на труда усеща необходимостта от услугите им и майсторите ковачи са се превърнали в изчезващ вид. Ковачеството не се учи по книга или по интернет, трябва да го носиш в себе си. Защото връзката между човека и метала е толкова силна, колкото тази между дете и родител. Ковач не се става за ден. Иска се практика, иска се желание, иска се постоянство. Иска се да си непреклонен и да не се отказваш и да не позволяваш нищо да не прекъсва устрема ти към успех.

Снимки: изделия на "Ковачница Линков", София