Знаете ли че на северняка в Добрич му викат карасинанският вятър. Защо ли? Защото като завее и зафучи зимата изгаря сърцата така, както навремето е изгоряло сърцето на Кара Синан. Навлиза в душата, прегради не познава. Поривите следват един подир друг, докато не превърне всеки в тъжна ледена висулка. После, идва ден и южнякът се завръща. Птиците заемат отново местата си под сачака, но сърце замразено от карасинанския вятър повече се не затопля.

 Да каже някой че знае кога е живял Кара Синан, ще излъже. Ще потракват юзчетата в механата, вино ще се лее, ще се развържат езиците на добруджанци и един през друг ще почнат да разказват. След това, ако се намирате в Росеново, Паскалево или Божурово, неминуемо ще заговорят за Кара Синан. В разгара на спора побеляла старица песен ще запее, тъжна и жална за хубавата мома Лиляна и за клетата й любов с Кара Синан.

 Така и аз заседнах една вечер в Росеново. Душите се отпуснаха от виното и после моите домакини сбъркаха жестоко. Разказаха ми легенда дори без да подозират че аз ще я открадна.

 Кара Синан бе черен и грозен. Висок и едър, подобен на горила. Изправи ли се, сякаш планина напира. Още щом го зърнеха, децата зареваваха неутешимо, сгушили се в полите на майките си. Беят на селото бе Кара Синан. Но да кажеше някой че е тиранин, едва ли можеше да посмее. Навярно добротата и грозотата винаги вървят ръка за ръка. Красивите хора са зли, грозните никога. Настанеше ли празник, я Коледа или Великден, я пък някой от Байрамите, развързваше кесията Кара Синан и гощаваше наред. Мюсюлмани, християни не подбираше, раздаваше с пълни шепи. Може би и затова хората го обичаха. Е, случваше се и да се поскара на някой мързеливец, но къде без толкоз. Диви времена тогава бяха. Хайдути и хаймани кръстосваха горите. Тук ограбили човечец, там зачернили женица, на някой стадото затрили. Така си беше. Но да припари някой в селото на Кара Синан? Десетките му гавази препускаха навред с конете и не позволяваха и пиле да прехвръкне, камо ли хайдук.

 И може би всичко щеше да продължи да си тече тихо и спокойно, ако един ден Кара Синан не бе излязъл да наглежда нивята си. Беше по време на жътва. Качен на коня си отдалече долови жетварска песен. Носеше се по вятъра жално и тъжно. Достигаше на пресекулки, ту по-силни, ту по-слаби. Подбутна коня си и скоро вече дочуваше всяка дума. Дълго слуша така, седнал на инкрустираното си седло. Беше застинал и конят, наострил уши, а да откъсне тревичка и през ум не му минаваше. Накрая, стигна до жетварите беят, а песента не преставаше. Отново дълго слуша, без дума да пророни.

 Когато най-накрая привърши песента, Кара Синан подкара коня си към момичето изляло така жално душата си. Искаше да види кое е то с този ангелски глас, който дърпаше нежни струни от самото му сърце и не му даваше дъх да поеме.
– Останете на място – нареди на гавазите си.
Самата луна се бе скрила под забрадката. Дълго я гледа беят, а сърцето му през това време се разтуптя и примря хиляди пъти. Стоеше така, а да продума не намираше сили в себе си. Накрая се опита, но устните му сухи, сухи, залепнали. Нямаше сила на света, която да ги отдели една от друга. Попреглътна няколко пъти, после се поизкашля и все пак успя да издаде някакви нечленоразделни звуци. Гавазите му веднага притичаха с вода.
– Как се казваш, моме – изрече най-накрая, когато обилно поля устните си.
– Лиляна – отвърна момичето.
– А не те ли е страх да пееш така пред мене?
– Че защо да ме е страх? Да не ядеш хора, бей ефенди – отвърна момичето и се засмя.
Дружен смях се понесе сред жътварите.
– Тогава... Щом не те е страх, от сега нататък ще пееш само на мен. Довечера ще проводя хората си при баща ти – рече беят и пришпори коня.

 Така, заживя Лиляна в къщата на бея. Като наложница, защото жена той вече си имаше. Сложи си забрадка и се помюсюлманчи, но името си реши да запази, а и беят не се възпротиви. Лиляна – така и си я наричаше винаги. Вдигна голяма веселба беят. Беше есента, когато всичката реколта бе прибрана. Често се чуваше гласът на Лиляна от конака. Хората се поспираха и дълго се вслушваха в ангелските й трели. Разцъфтя и беят и сякаш вече не бе толкова черен и малко побеля. Така мина зимата. Снеговете се стопиха, земята се приготви за нов живот и цветята отново разтвориха своите чашки, устремени към небето синьо.

 Имаше брат Кара Синан – Ези бей. Притежаваше съседното село. Колкото черен бе самият той, толкова бял беше и брат му. Сякаш не бе ги раждала една майка. Денят и нощта, утрото и залезът, пролетта и есента, бялото и черното, доброто и злото..., родени от една утроба. Колкото добър бе Кара Синан, толкова зъл бе Ези бей. Красавец за чудо и приказ, а душата му черна, черна... Беше се прославил навред. Молби и просби пред него не вървяха. Издърпваше сабята си и сам, на момента наказваше провинилия се пред него. Прословута бе и алчността му към пари. Освен султанските налози сам измисляше десетки данъци и ги събираше от хората. Да рече някой да избяга от селото... Гавазите му ги съсичаха, където ги настигнат. Без съд и без присъда. Разправяха че бил доверен на самия султан. Толкова налози му събирал. Говореше се че даже многократно е бил на самата султанска трапеза, а и той прескачал често на гости на Ези бей. Акостирал с кораба си в Балчик, а оттам колко е. Беше по-малък от Кара Синан и той даваше мило и драго за него. По-скоро му бе баща, а не брат. Угаждаше му и задоволяваше всичките му желания. Що земи му подари. Ей така... Идваше Ези бей на гости и започваше да разправя колко му е харесала еди-коя си нива на Кара Синан. И оня веднага я подаряваше. Докато не хареса и Лиляна.

 Дошъл бе Ези бей отново на гости и Лиляна им поднесе кафе. После приседна до тях и дълго си говориха. Тогава се влюби проклетникът в нея.
– Искам да ми подариш тази наложница – изрече преди да тръгне на брат си.
Кара Синан веднага съжали за глупостта си да покаже любимата си пред друг, та бил той и брат. Покажеш ли любимата си, винаги някой друг я харесва, влюбва се в нея и после иска да ти я отнеме. И какво да прави един бей тогава? Фереджето на главата, за да не я види никой друг и за да не я пожелае.
– Виж, братко – отвърна тогава Кара Синан – Дадох ти толкова много земи. Поискай ми и още ще ти дам. Воденицата, долу на реката, и нея ти подарих. Коне... Колко бяха? Дори вече не помня. И стада ти дадох. И живота си мога да ти дам. Но Лиляна... никога. Запомни го. А и тя не ми е наложница.
– Че каква ти е като не ти е наложница?
– Лиляна е моят живот. Без нея аз не струвам нищо. Ще бъде или моя или ничия. Мога да унищожа целия свят заради нея.
– И ще вдигнеш ръка срещу брат си?
– Казах целия свят.
– Или моя или ничия – повтаряше си и Ези бей, когато тръгна от конака на Кара Синан – Или моя или ничия.

 Идваше толкова често в конака и може би затова не му обърнаха внимание гавазите на Кара Синан. Дойде и просто метна Лиляна на коня. Така и останаха загледани всички след тях. Когато тръгна потерята, Ези бей с хората си вече напускаше селото. Настигнаха ги долу, в долината, където тече реката и през лятото пресъхва, но сега бе пролет и тя бе придошла. Запря се конят на Ези бей. Така и си остана на брега на реката с Лиляна заметната пред него. Пришпорваше го към чифлика си, а той изцвилваше бясно и забиваше копита. Обърнеше ли се към селото на Кара Синан, се успокояваше и хукваше напред.
– Дяволска работа – изругаваше Ези бей и пришпорваше коня отново и отново. И тогава се уплаши.

 А Лиляна бе свалила металната кука от косата си и я забиваше във врата на коня. Обърнеше ли се коня, изкарваше куката за да я забие отново, ако тръгнеше да се отдалечава от селото на Кара Синан. Внимавайте с жените. Ако искат – искат. Ако не искат – не искат.

 Така и ги свари потерята на Кара Синан – заврени в дерето. Беше като полудял Кара Синан. А горите бяха обградили бежанците отвред. Дори не се наложи хората на Кара Синан да влязат в бой. Сам изкла двайсетината войници на Ези бей. Дори не разбраха откъде им дойде, изправени пред дивото и черно чудовище. Ревът на Кара Синан ехтеше в долината. Тогава видя брат си и Лиляна насред реката. Ези бей бе издърпал кинжала си и го опрял във врата на Лиляна. Усмихваше се ехидно.
– Или моя или ничия, братко – повтаряше постоянно.
– Или моя или ничия, братко – отвърна и той и тръгна към брат си с окървавената си сабя в ръка.
Ези бей натисна кинжала. Направи го бавно, със задоволство на лицето. Студеният метал проникна нежно в меката плът на Лиляна. Очите й се разшириха и се насочиха безмълвно към безкрая. Ези бей я пусна и тя се свлече във водата.
– Или моя или ничия, братко – продължаваше да се хили злорадо Ези бей – Просто наложница. Обикновена наложница. Ще ти купя друга, братко.

 Ревът на Кара Синан продъни гората. Отекна и в най-далечния й край. Толкова болка имаше в него. Дори не се замисли и замахна със сабята си. Тя просто премина между тялото и главата на Ези бей. Той, невярващ, отначало коленичи. После главата му се търкулна на една страна и тръгна по течението надолу. Кара Синан пристъпи. Прегърна Лиляна и я взе в ръце. Още дълго се чуваше ревът му. Рев на болка, изтръгнат от дълбините на животно, огромно и черно. Едва ли човек бе способен на подобен рев. Пренесе я на ръце. Погребаха я според християнските ритуали в средата на поляната, където двамата бяха седяли толково дълго.

 До главата й засади люляк. След това никой повече не видя Кара Синан. Удари страшен мор. Селото се раздели на две. Без кара Синан, турците се преместиха и основаха днешното село Божурово. Българите също се преместиха и нарекоха селото си Росеново. Българите и турците от Ези бей продължиха да живеят заедно. Днес селото се нарича Паскалево.

 Ако напролет ти се случи да минеш през Добруджа, читателю. Отдели време и посети местността Люляка. Има цяла гора от разцъфнал люляк. Ароматът се носи навред и така омайва. Откъде знам ли? Живея малко по-нагоре по реката. Трябват ми само минути за да стигна до там. Присядам на брега и дълго поемам аромата на любовта. Неусетно настава вечер. Месечината огрява небосвода. Звездният покров разстила плаща си навред. Ненадейно, рев тъмата като че ли с нож разцепва. Дали е звяр ранен? Или на караконджул див предсмъртен вик? Но аз знам! Това е карасинанският вятър, извиращ от самотно и премръзнало сърце.

Д-р Хасан Ефраимов
31.12.2017