Представете си една баба, която се грижи сама за внука си, чиито родители от години са в чужбина. Към 4-и клас той вече има проблеми с усвояването на учебния материал, наоколо няма кой знае колко голям избор на училища. Бабата обаче следи медии и си мисли, че ще е добре внукът ѝ да учи в една от езиковите или математическите гимназии в близките областни центрове на 50 километра, а защо не и в столицата.

 Ако бяхме влъхви и присъствахме на раждането на дете у нас, по социално-демографските характеристики на семействата бихме могли доста точно да изчислим пътя му в образователната система. Не че пред това дете не е имало други възможности или че то не е имало друг потенциал. Причините са в нашето общество и образователна система. Отворете резултатите от матурите за която и да е област на страната, за която и да е година и на върха на списъка ще видите няколко профилирани гимназии (тези, които се възприемат като елитни), а към дъното – професионални и общообразователни училища. В някои области - например в Ловеч - тази гимназия може да е само една. Тази година тя се вместила сред десетката от софийски и пловдивски училища. В повечето области, които имат голям градски център те са поне няколко, а в София са няколко десетки.

 В образователни системи, които по-малко сегрегират децата по способности, е трудно да се предвиди образователният път, защото тези деца ще бъдат доста по-равномерно разпределени. В България това е лесно да се каже, защото във всеки административен център има строга йерархия на предпочитаните училища, която се възпроизвежда чрез прекалено ранен подбор на ученици. Макар че сред професионалните училища също има такива, които се възприемат като “елитни” и могат да си позволят лукса да подбират учениците си, голямата част от тези гимназии поемат тежкото бреме да обучават ученици, които не са приети никъде другаде. Там вратите са на практика отворени за всеки, който е достигнал съответната образователна степен и желае да учи. Според мен именно това е автентичната дефиниция за обществено образование, финансирано с публични средства, и именно това е трудната част от педагогиката и образованието въобще.

 Най-важният въпрос – какво е това добро образование – като процес на учене, а не като краен резултат. Законът за училищното и предучилищното образование, който постепенно започваме да прилагаме, както и програмата на правителството се позовават на темата за качеството на образованието. Приоритетите за управление 2018-2021 обещават “промяна в системата на делегираните бюджети от 2018 г.”, като финансирането няма да зависи само от броя на децата, а и от качеството на образователния процес”. Да кажем, че правителството реши да се съобрази с нагласите на хората и с темите, дискутирани в най-популярните родителски сайтове и във фейсбук, и да приемем, че качеството на образованието се измерва директно чрез резултатите от матурите и от националното външно оценяване след 7-и клас. Тогава министерството на образованието трябва да обяви например, че ще удвои финансирането на около 50 елитни гимназии с математически, природонаучен, чуждо езиков и хуманитарен профил. Всяко професионално или общообразователно училище, което приема най-изоставащите ученици, за които не е сигурно дали изобщо ще завършат 12-и клас и за които е почти сигурно, че няма да издържат матурите, ще трябва да бъде строго ограничено. И няма да има ресурси да обучава учениците, които бездруго срещат многократно по-големи ограничения.

 Има и друга, малко по-сложна дефиниция за качество, която се основава на добавената стойност - това, с което училището е допринесло за развитието на ученика да кажем, между 7-и и 12-и клас. Ако се направи такъв анализ, ресурсите ще трябва да бъдат насочени към няколкостотин училища в страната, пред които няма опашки от чакащи родители. Сред тях ще има и училища, обучаващи ученици в горния курс, в които средният успех на матурите е под 3 или в които почти никой не се явява на матурите.

 Има една обща нагласа в обществото, че не много добри са училищата, поели бремето да изпълняват най-трудната част от мисията на общественото образование. Сред тези училища има такива, които действително не работят добре. Но за това не може да се съди просто от резултатите на учениците. Добре е да започнем вече дискусията за това какво разбираме под качествено училищно образование. И това не е експертен въпрос и не може да се реши в рамките на някаква работна група. Това е въпрос на ценности и разбирания как е добре да бъде устроено обществото и какво означава думата справедливост.

 Попълването на тестове в редица отношения напомня едно от заниманията, с които много от днешните млади се занимават през голяма част от будното си ежедневие – непрекъснатото използване на електронни устройства. На смартфона си постоянно в режим на избор между различни опции. От време на време произвеждаш текстове, които обаче трябва да бъдат кратки. На тестовете също трябва само да “натиснеш” правилната опция. Произвеждането на текстове, особено на по-дълги есета, са сред най-нежеланите части от матурата по български език. При втората матура, където има възможност да се избира, предпочитанията клонят към предмети, при които не се налага да се пише.

 От срещите ми с ученици и учители знам, че четенето на дълги текстове също отстъпва място на тяхното слушане и на гледането на филми. Например ако имате набелязани 10 литературни произведения, които все още не познавате, а ви трябват за явяването на матура по български език и литература, е за предпочитане да гледате филм, който възпроизвежда сюжета, ако има такъв. Или да ги слушате записани през слушалките на смартфона, докато ходите по улицата. Разпространението на аудиозапис на литературни текстове в платена и безплатна форма става все по-популярна услуга.

Автор: Боян Захариев

Източник: www.24chasa.bg