Темуджин се родил в далечните монголски степи, в семейството на полудиви ловци и нищо не предвещавало, че този самоук лидер ще преобърне историческото русло на половината свят. Но преди всичко Темуджин напълно променил живота на самите монголци.

 Нека да видим как се случило това и с какво в крайна сметка завършила цялата история.

 По-голямата част от живота на Темуджин преминала в борба за достигането до върховната власт сред монголците и техните съседи, които през XII век представлявали  разнородни и разнолики племена. Периодът на междуособните войни завършил през 1189 г. с провъзгласяването на Темуджин за хан на монголоците. И макар че не всички признавали властта му, новият владетел започнал провеждането на невиждани по онези места реформи, от които немалко хора пострадали, но мнозинството спечелило много.

 Първото, с което като върховен владетел се заел Темуджин, било да се откаже от подкрепата на степната аристокрация, а опирането на властта на владетеля върху нейната сиал била вековна традиция не само сред монголците, но и сред всички народи на Средновековието. В двора на хана в служебната йерархия можело да се издигнат само онези, които притежавали управленчески способност и талант. Некадърните заемали най-тежките, еднообразен и скучни длъжности и не хранели надежда за успешна кариер (Подобен „номер“ изстрелял към властта по-късно и Наполеон Бонапарт и отново със същия неизменен успех).

 През 1197 г. Темуджин забранил да се ограбват и поробват победените племена. Тази многовековна практика, която той отменил, била крайно порочна, защото пораждала ответни нападения и безкрайни войни между отделните племена. Темуджин постъпил по съвършено друг начин, когато покорял ново племе. Той се саморазправял с елита на племето (това бил неговия „индивидуален подход“), а обикновените воини-конници разпределял между семействата на собствения клан, в качеството им на равноправни членове на рода. Съгласно „Тайна история на монголите“ всички покорени племена ставали негови младши братя. Така била въведена системата на „фиктивното родство“ (Дж. Уезърфорд) и тя дала чудесни резултати. Темуджин често устройвал разточителни пиршества със своите „младши братя“, което още по-силно сближавало старите и новите роднини (а самият бъдещ Чингиз хан никога не злоупотребявал с алкохола).

 Както вече споменахме по-горе, Темуджин смятал за нужно да унищожи напълно елита на победените племена (а след това и на победените народи). Този негов принцип бил неизменен. Един подход, който в крайна сметка се оказал оправдан за изграждането на огромната империя на монголците. Както гласи една поговорка: „Няма ли овчари, няма да има и стадо“.

Темуджин се сдобивал с предаността на „върховете“ и „низините“ посредством два  главни способа. Първият от тях се състоял в това, че той никога не наказвал и не екзекутирал своите военачалници, дори и да са претърпели разгромно поражение. Той сам ги издигал до „генерали“ и поемал изцяло вината за техните загуби. За „низините“ Темуджин въвел издръжка за вдовиците и семействата на загиналите воини – на тях им давали част от заграбеното при успешните военни походи. За този му подход бедните слоеве го възхвалявали до небесата.

 Степните народи гледали един на друг като на врагове, до този момент, докато не встъпвали в междуплеменни бракове или не се сродявали чрез осиновяване.  Темуджин също премахнал много родово-племенни прегради, но последния удар върху тях той нанесъл през 1203 г. Ханът заповядал да се разделят всички воини на десетици („арбан“), стотици („ягуни“), хиляди („мингали“) и десет хиляди („тумени“). Но това били не просто армейски подразделения – това били нови „семейства“, в които Темуджин смесил всички племена от монголските степи. Да живеят и да се сражават заедно те били принудени от заповедите на хана, продружени със смъртна заплаха.

 Именно от този момент започнал да се формира единният монголски народ. Всички монголци служили на новата държава и на нейния Велик хан – както на бойното поле, така и в дълбокия тил. Освободените от военна повинност трябвало да отделят един ден седмично за изпълнение на общоплеменните задължения.

 Чингиз хан премахнал границата между елита и простолюдието, между ловците и животновъдите, между монголците, татарите, джуринките, маркитите и останалите племена. Всеки, тръгнал след него, ставал едни цяло с монголския народ. В своите първи години монголският народ бил, разбира се, в относително „сурово“ състояние. Великият и ужасен Чингиз хан, синът на степите, обединителят на монголите и кошмарът на Северен Китай през 2017 г. вече бил завладял всичко, което пожелал. В най-голямата империя на Средновековието на великия хан се подчинявали всички монголски племена, горските народи на Сибир, могъщите китайски държави и прочее, и прочее.

  И може би великият хан мислел вече да проведе остатъка от своите земни дни (а скоро щял да навърши шестдесет години) в спокойно съзерцание на Великото Синьо Небе, обкръжен от своите близки, сред коне, без които монголците не можели да си представят щастието в живота, когато султанът на Хорезъм – Мохамед II обидил жестоко великия хан, унижавайки посланиците на монголците, които били изпратени, за да предложат изгодни търговски връзки по Великия път на коприната.

 Можел ли Чингиз хан да изтърпи дори частица от това оскърбление? Той останал три дни сам на свещената планина Бурхан-Халдун и обръщайки се към Великото Синьо Небе възкликнал: „Аз не съм бащата на тази разпра, дай ми сили за отмъщение!“

 Така започнала нова глава в историята на монголските завоевания, завършили след цели петдесет години под стените на унгарския град Пеща – наречена удачно Световната монголска война, която родила гордият и обединен народ на монголците.

Превод от руски език за УЧИТЕЛИ БГ: Александър Василев