„Земя навътре в морето“ и „отдалечен остров“ – това означава индианската дума, от която произхожда името на остров Нантъкет. Остров, град и област, това място е надарено с уникална красота. Боровинкови поля покриват заоблените хълмове, пясъчните дюни са царство на дивите рози, а вълните на океана се разбиват в скалисти брегове, приютили огромни къщи, пълни с история и тайни.

 Именно статия за тези къщи във Vanity Fair вдъхновява Мишел Гейбъл за написването на третия ѝ роман. „Много от тези имения принадлежат на семействата си от поколения, а днес са в опасност и всеки миг могат да се сринат в морето заради ерозията на почвата – разказва Мишел. – Докато четях, в ума ми се появи картина на дом, събрал в себе си деветдесет и девет години история и спомени, дом, който скоро ще изчезне завинаги.“ Скоро този дом заживява в новия ръкопис на писателката.

 „Книга за лятото“ ни отвежда в Сконсет, най-източната част на историческия остров, който подобно на съседния Мартас Винярд е любимо място за почивка на богатите семейства от източната част на САЩ. Океанът, дивите рози по дюните и изумителната къща на върха на скалата – звучи като рецепта за съвършеното лято.

 От деветдесет и девет години всяко лято „Клиф Хаус“ отваря вратите си за семейство Йънг и техните приятели. Но този път Бес Кодман не идва тук, за да си почине и да се наслаждава на спокойствието и природните красоти. Ерозията руши брега и Бес трябва да вразуми упоритата си майка Сиси да напусне къщата, която е заплашена от срутване.

 Но макар свлачищата да отнасят скалата, „Клиф Хаус“ пази спомени. Сред многобройните вещи Бес открива избелялата „Книга за лятото“, книга за семейни спомени и впечатления на гостите, чиито страници пазят истории от миналото. Първият спомен е записан от Сара - създателката на „Клиф Хаус“, но най-много са текстовете от любимата баба на Бес – Руби. В „Книга за лятото" са скътани истории за щастливи летни дни и следи от сълзи за загубите през войната. А онова, което липсва, са късчетата от спомените на самата Бес.

 Докато дъждът и вятърът отнемат брега метър по метър, Бес се бори да запази равновесие сред урагана и тайните на собствения си живот. „Клиф Хаус“ е къща на жените, винаги е казвала Руби. В последния ден от последното лято тук наследниците й ще открият в тези думи неподозирана истина.

 Вдъхновен от суровата красота на природата, „Книга за лятото“ е роман за бурите и силата да устоим. Авторката на бестселъра „Парижкият апартамент“ преплита историите на три жени, за да нарисува свят, в който болката и надеждата вървят ръка за ръка. Защото лятото винаги идва.

1
Актуално от острова
КЛИФ ХАУС1 НЯМА ШАНС
15 май 2013 г .

 Носят се слухове, че знаковото за Нантъкет имение, известно като „Клиф Хаус“, е обречено и съвсем скоро ще се срине в океана. Със сигурност новината е покъртителна. Това e единствената автентична сграда отпреди 1978 година, останала в северозападната половина на Бакстър Роуд.

 За онези, които не знаят – макар да не ми се вярва, че това е възможно, – къщата е разположена в Сиасконсет, на върха на стръмен скален нос, близо до фара „Санкати Хед“ и прочутото голф игрище, където можете да зърнете знаменитости от Националната футболна лига да размахват стикове, скрити зад тъмните си очила.

 Подложено на ерозия от десетилетия, „Клиф Хаус“ е прелестно местенце, което в рамките само на една година буквално се състари и съсипа пред очите ни. Първо дойде ураганът Санди от миналата есен, последван от жестоката февруарска зимна буря и безмилостния циклон Немо през март, който връхлетя с яростни ветрове от над 140 километра в час. Само за осем месеца скалата под „Клиф Хаус“ се смъкна с повече от 15 метра. Това е половин игрище, дами и господа! Знаменитостите с очилата ще го потвърдят.

 Както повечето от вас може би знаят, собственик на „Клиф Хаус“ е градската размирница Сиси Кодман. Сиси твърди, че има идеи за справяне с проблема като рециклиране на пясък, каменни заграждения и прочее. И въпреки че си падаме по Сиси и нейните номера, каквито и велики планове да има любимата ни съгражданка, те трябва да бъдат одобрени от местните жители и да съвпадат с интересите на общността. Известно е, че жителите на острова не желаят заграждения, барикади и други подобни. Летните хора, туристите, ги харесват. А Сиси Кодман е по малко и от двете, защото макар през по-голямата част от годината да живее тук, по сърце е от Бостън.

 Казват, че за къщата няма надежда, но ние, в „Актуално от острова“, не сме готови да приемем този факт с лекота. Ако някой може да спаси скалата, това е Сиси. Без съмнение тя е готова да премести небето и земята, за да постигне желаното. Да се надяваме, че земята няма да реши сама да се размести, и то по-рано от очакваното.

 Следете събитията, нантъкетци. Битката не е приключила. Лично аз съм винаги готова да заложа на шейсетгодишната дама, която, изглежда, никога не спи.

 ЗА МЕН: Корки Тарбокс е родена и живее в Нантъкет, откакто се помни, и е заклета бърборана. Омъжена, с един дребосък, който все още се придвижва на четири крака. Мненията, изказани в блога „Актуално от острова“ (както и в туитър, фейсбук, инстаграм и т. н.) са изцяло нейни. В повечето случаи.

2
Събота следобед

Само Сиси Кодман може да посрещне някого на летището с колело.
– Бес! – извика тя, слизайки от велосипеда. – Елизабет!
Носеше обичайната си униформа: шорти в цвят каки, разкопчана дънкова риза и износени кецове. Косата ѝ бе прибрана в бейзболна шапка на „Ред Сокс“.
– О, Бес, красива си! – възкликна и после задуши дъщеря си в силната си прегръдка, която също като дрехите ѝ беше запазена марка. Мощна. Агресивна. Почти като наказание. – Очаквах да е много по-зле с този развод.
– Предстоящ развод. И... мамо, сериозно?! Колело?
Бес бе прекалено озадачена от странното средство за придвижване, за да се възмути от нетактичния комплимент, също абсолютно типичен за Сиси Кодман. Беше свикнала с този вид реплики, както и с велосипеда. Не би трябвало да са изненада за нея и все пак Сиси винаги я хващаше неподготвена.
– Трябва ли да си наема кола? – попита тя и излезе на слънчевата улица, влачейки след себе си куфара си на колела. Слънцето беше толкова ярко, че ѝ се наложи да заслони очите си с длан.
– Не се излагай – отвърна Сиси. – Това е Нантъкет, а не Ел Ей.
– Добре, но аз живея в Сан Франциско, което е на шестстотин километра от Ел Ей и все едно е в съвсем различен щат. Освен това, нали осъзнаваш, че сме на поне осем километра от „Клиф Хаус“?
– Малко над единайсет – поправи я Сиси. – Но имам кошница на колелото!
Бес погледна към куфара си. Влизаше в мястото за багажа в самолета, но определено нямаше да се побере в оръфаната ракитена кошница, която висеше от кормилото на велосипеда. А и не биваше да забравя, че единственият път до Сиасконсет бе Майлстон Роуд и карането по него беше достатъчно притеснително и без багаж.
– Сис, наистина ли очакваш да побера това... – Бес посочи към куфара си – в това?
Кошницата беше толкова минималистична, че дори Великденското зайче би се оплакало.
– Не очаквах да носиш толкова багаж – отвърна Сиси.
– О, мамо!
Бес се наведе за втора прегръдка. Първата бе дошла толкова бързо, че не успя да отвърне.
– Чудесно е, че те виждам. Радвам се, че има неща, които никога не се променят. – Отдръпна се назад. – И ти се възхищавам, задето мислиш, че можеш да обиколиш целия свят с тези твои кокалести крака. Но сериозно – трябва да потърсим други варианти за придвижване.
– Кой е отгледал тази принцеса? – намръщи се Сиси. – Пфу...
Прекалено отдавна живееш в Калифорния. Вече дори не си личи, че си от Ню Ингланд. Сиси сграбчи куфара на Бес и се понесе към улицата, влачейки багажа с едната си ръка и бутайки колелото си с другата.
– Мога и сама да го нося! – извика Бес.

Сиси ускори крачка и къдравата ѝ пясъчноруса опашка се разлюля през отвора на шапката. Сякаш в отговор Бес инстинктивно приглади своя тъмен, прав бретон.
– Не съм сигурна защо си тук – провикна се Сиси през рамо. – Има още много време до сватбата на братовчедка ти. Не ме разбирай погрешно. Страхотно е, че те виждам. Но не трябва ли да работиш? Да. Работа. Точно това трябваше да прави. Това бе същият аргумент, който Бес бе изтъкнала в разговора с баща си.
– Татко каза... – започна тя.
– О, моля те – изпуфтя Сиси. – Знаеш, че баща ти обича да преувеличава. Навярно е приложил всичките си номера, за да изкара ситуацията бедствена.
Бес поклати глава. „Бедствена“, да, би могло да се каже. „Катастрофална“ също бе добро описание.
– Елизабет, трябва да изкараш майка си от тази къща – примоли ѝ се баща ѝ преди седемдесет и два часа.
– Защо не го направиш ти? – попита Бес. – Тя е твоя съпруга.
– Опитах, но Сиси не ме слуша от години. Ти си единствената, която може да помогне.

 Макар по някакъв подозрителен начин това да звучеше като комплимент, всъщност изобщо не беше. Не, Дъдли не вярваше, че средното му дете е способно да разубеди за нещо техния твърдоглав и непоклатим матриарх. Вярата му в Бес бе от по-практично естество и се коренеше най-вече в способността на дъщеря му да се явява на мига, в който я повикат, поне в сравнение с другите им две деца. Бес не беше като Клей – големият брат, който работеше милиони часове седмично в хеджфонда на баща им. Клей с двете малки деца и капризната бременна в деветия месец съпруга с толкова изисквания и желания, че за да ги изпълни човек, трябваше да работи на пълен ден само това.

 Не беше и като най-малката – Джулия, известна на всички като „Лала“ заради дългите години, в които не можеше да произнесе правилно собственото си име. Сладката Лала беше в Судан, за да помага на бежанци, защото малките сестрички с привилегировано потекло и добро образование, завършили Харвард, могат да правят такива нещa. Тя няма какво да казва.

Издателство Софтпрес