В град Бяла остават костите на една изключителна руска жена - баронеса Юлия Петровна Вревская. Родена да бъде муза на художници, музиканти, "царица" на балове и приеми, но избрала пътя на човешкия дълг.  Останали са писмата ѝ до Тургенев, спомените на хората, които са я обичали и боготворели, стихотворения на поети като Виктор Юго и Полонски.

 Юлия Петровна, по баща Верпаховска, е дъщеря на известен руски генерал. Родена е през 1841 г. Твърде млада, шестнадесетгодишна, тя се омъжва в Кавказ за генерал Иполит Александрович Вревски, 44-годишен, един от най-образованите, най-умните и храбри мъже на Русия. Няколко седмици след сватбата им, тежко ранен в сражение, генерал Вревски умира от раните си. Овдовялата млада баронеса се връща в Петербург при близките си. За кратко време фокусира вниманието си върху живота на висшето общество. Образована и интелигентна, тя се интересува живо от културното и политическо битие в Европа.

 Но въпреки успехите във висшето общество, които достига, Юлия Петровна не харесва новия си живот. През 1873 г. тя се запознава с Тургенев и в Санкт Петербург често води разговори с него. Когато през лятото на 1874 г. писателят се разболява, баронесата пет дни се грижи за него в своето имение. Тургенев открито признава, че не е равнодушен към нея и би ѝ дал „ябълката на Парис“. Само че Юлия Петровна не е съгласна да сподели „ябълката“ с Полина Виардо, с която Тургенев всъщност е в граждански брак. Те остават добри приятели и споделят много неща писмено. Вревская оставила „дълбоко впечатление“ в душата му: "Имам чувството, че в живота ми от този ден има още едно същество, към което съм искрено привързан, приятелството с което винаги ще ценя, съдбата на което винаги ще ме интересува“.

 Вревская и Тургенев продължават да се срещат в Санкт Петербург, Париж, Карлсбад. Той е добре запознат с страстта ѝ към театъра, разбира мечтата ѝ за пътувания в Индия, Испания, Америка; те си споделят впечатления за книги и изложби. "Сръбската катастрофа" (1876), който толкова разстройва Тургенев, става за Вревска тест за духа и характера. Силно впечатлена и от романа на Тургенев "В навечерието", Вревска започва да следи освободителните борби на българите. Страдалческата съдба на измъчения наш народ я трогва и подтиква към непоколебимо решение да постъпи в Дунавската освободителна армия като медицинска сестра.

 Отначало тя работи в 45-а военновременна болница в грaд Яш, Румъния. На 8 октомври 1877 г. идва в България, в Бяла. Тук служи в 48 военновременна болница, където 5 сестри се грижат за 400 ранени войници. Вревская участва при тежки операции, превързва и храни ранени войници, пере мръсните дрехи...

 "Войната отблизо е ужасна, колко мъка, колко вдовици и сираци," пише тя в писмо до близките си. Крехка и нежна, Юлия Вревска се заразява от тиф и след двуседмично страдание склопява очи на 5 февруари 1878 г. Погребана е в стария черковен двор, но през 1907 г. костите ѝ са преместени в двора на музей "Освободителна война", където се намират и до днес. Туристите, посещаваще Бяла, днес задължително минават и покрай този впечатляващ паметник, прекрасната мраморна статуя на жена, в поза на дълбока печал – изработен от българския скулптор Радивоевич през 1965 г., почти 100 години след смъртта на Юлия Вревская – удивителната жена, която предпочела участта на руска милосърдна сестра пред живота на придворна дама на императрицата.

  Френският писател Виктор Юго я нарича "розата на Русия, откъсната на българска земя", а Тургенев пише стихотворението си в проза "В памет на Юлия Вревска". „Какви заветни съкровища е запазила тя там, дълбоко в дълбините на душата ѝ, не знаехме тогава - а сега, разбира се, няма да узнаем... Дано не обидя милата ѝ сянка с това късно цвете, което смея да положа на гроба ѝ!" - възкликва Тургенев, узнавайки за нейната кончина. И добавя в писмо до П. Аненков: „Тя получи своя мъченически венец, към който се стремеше, жадувайки саможертва. Нейната смърт ме натъжи дълбоко. Тя беше прекрасно, невероятно добро същество.“

Източник: www.afish.bg