Казват, че не си истински българин, ако навръх Нова година не тропнеш едно хубаво Дунавско хоро за здраве и берекет. Всеки път, когато часовникът отброи дванадесет удара, прозвучава националният химн и Многая лета, хиляди българи си честитят с наздравица и бързат да се хванат точно на това хоро, за да заредят предстоящите дни с веселие и хубава енергия и не на последно място, да покажат сплотеност, хванати за ръце, завладени от общия ритъм. А този ритъм на прословутото Дунавско хоро има любопитна история.

 Написано през април 1937 година, когато композиторът Дико Илиев работи в оркестъра на Тридесет и шести пехотен козлодуйски полк в Оряхово, аранжирано първоначално за духов оркестър, то е право хоро в размер 2/4.

 Майсторът на хората Дико Илиев е роден през 1898 г. в с. Карлуково, сега общ. Луковит. През първите години на творчеството си е част от духовия оркестър на 16-ти Ловчански полк, след това работи в Софийската народна опера. През 1920 г. по финансови причини напуска София и заминава със съпругата си Анастасия за с. Войводово, околия Бяла Слатина. Свири и композира, създава духови оркестри в целия регион на Враца и Монтана (тогава гр. Фердинанд). През 1931 г. след създаването на военния духов оркестър в Оряхово, Дико Илиев се включва в него. За кратко отново работи в София, но се връща към любимото Оряхово.

 През 1937 г. композира „Дунавско хоро“, което става една от най-емблематичните му творби. „През една пролетна вечер му хрумва мелодията на това хоро, сяда на едно трикрако столче, записва нотите, изсвирва го на акордеона, сутринта тича при Вейнер, показва му нотите, изсвирват го заедно и всички го харесват. И при първата възможност го изсвирват пред публика в Оряхово… неговата премиера е на площада в Оряхово“, разказва писателят и публицист Борислав Геронтиев. По-късно, това хоро е записано за първи път от оркестъра на Транспортни войски.

 След десетилетия плодотвордна дейност, Дико Илиев умира през 1984 г. в Монтана. В негова памет се провеждат и празници на духовите оркестри „Дико Илиев“ в областния град. Когато се разглежда музикалното творчество на Дико Илиев, музикологът не се задъхва от обикновено сложните партитури на класиците или романтиците. Пред неговия поглед и слух се ниже една родена от сърцето, ясна, кристално чиста музика, писана с радост и вдъхновение от музикант, въоръжен със скромни композиционни похвати, но с необикновено чувство за форма за изграждане на музикалното произведение. Музикант, получил признание и от Бога, роден, създаден да твори така спонтанно, както е творил Моцарт.

 Бай Дико, както свойски го наричат хората, накарва българския народ да играе по неговата музика. И сега, и завинаги никой българин не може да си представи България без Дико-Илиевото „Дунавско хоро”. Това е шедьовър, който се реди до „Един завет”, „Бдинци лъвове титани”, „Велик е нашият войник”. Дико Илиев е написал около 70 хора – прави, дайчови, еленини, 20 марша, десетки валсове и др. Неслучайно в много селища в Северозападна България го приемат като свой. В Монтана, където той умира през студения 12-и декемврийски ден на 1984 г. на 86-годишна възраст, се гордеят с неговото име като с национален герой.

 Композиторът е единственият българин, участвал в 4 войни, водени от Българската армия в миналия век. Носил е военна униформа цели 38 години. Маестро Дико Илиев (1898–1984) за българската музика е това, което е Иван Вазов в българската литература – патриарх, пътеводна звезда. А неговото Дунавско хоро отдавна е нашето Дунавско хоро. В него наистина има уникална енергия и нещо много простичко. Дори и човек, който не може да танцува, ако се заслуша, усеща музиката, която се изпълнява с духови инструменти.

Щастлива Нова година!

Източник: www.severozapazenabg.com