Историята на коктейла започва преди двеста години. Неговата родина е Америка. Първият писмен документ, в който думата коктейл е употребена, е нюйоркското издание „The balance“ от 1806 г., където коктейлът е определен като „стимулираща напитка, съставена от силни алкохоли, захар и горчиви настойки.“
Понятието коктейл се свързва с етимологията на английската дума cock tail – петльова опашка. Според някои проучвания е измислен от американски кръчмар, който събирал, каквото остане по чашите в порцеланов чайник с форма на петел и после предлагал сместа на нови клиенти. Според друга версия откривателят е Джеймс Фенимор Купър в „Последният мохикан“. През 1779 г., в разгара на Войната за независимостта, вдовицата Бетси Фланаган държала кръчма в Йорктаун, където често се отбивали офицери от армиите на Вашингтон и Лафайет. Една вечер младата кръчмарка откраднала няколко петлета от курника на своя съсед англичанин и ги сготвила на офицерите. На финала поднесла и питиета, украсени с пера от опашките на петлите. Всичко завършило с възторжения възглас: „Vive le cocktail!.“ Според трета версия модата да се пият коктейли е пренесена в Америка от френските войници на Лафайет, които имали обичай да смесват вино с друг алкохол и наричали напитката Coquetel.
Някои смятат за първообраз на коктейла английският пунш, пренесен от Индия през XVIII в. От онова време е известна следната рецепта. В подходящ съд се смесват 1200 бутилки ром, 1200 бутилки вино, 400 л гореща вода, 500 кг захар, сокът от 1600 лимона и подправки. Човек в малка лодка от слонова кост плува отгоре и разбърква пунша със специално весло. Празникът на англичаните в Индия завършва, когато поканените 600 гости изпият всичко.
Коктейлът се разпространява в САЩ в средата на XIX век . От тогава се записва огромната до днес барманска литература. Първата книга за коктейли е издадена от калифорниеца Джери Томас през 1862 г. и се казва „Bon vivant’s guide, or how to mix drinks“. Двадесет години по-късно Хари Джонсън издава в Ню Йорк наръчника „The New and Improved Bartender’s Manual, or How to Mix Drinks in the Present Style“. За най-популярният коктейл по това време – мартини се преписва авторството на сеньор Мартини, барман в нюйоркския хотел „Никърбокър“ през 1860 г.
Истинският бум в разпространението на коктейла настъпва в годините на Първата световна война. Стимул бил сухият режим в Америка, който развил въображението както на контрабандистите, така и на консуматорите. Екзотиката на коктейлите не е само в смесването на съставките, но и в измислянето на ефектни имена. Известни са заглавия като „Меча лапа“, „Ударът на плантатора“, „Дълъг крив нож“, „Секс на плажа“ и много други. Другата емоция е в откриването на предпочитано съотношение. В автобиографията си Луис Бунюел описва своето мартини с джин „Гордънс“, вермут „колкото слънчев лъч“, капка ангостура, лед и всичко това в пренощували във фризера чаши. Коктейлите често били кръщавани на знаменити личности. По-късно идват по-неутралните заглавия като Sex on the beach или Kamikadze.
Комбинацията водка с доматен сок била известна преди повече от век, но едва през 1921 г. някакъв парижки барман добавил сол, черен пипер и уочестър сос. След това в Ню Йорк коктейлът „Блъди Мери“ бил дооформен с табаско. Твърди се, че е кръстен на актрисата Мери Пикфорд, но това не пречи мнозина да го свързват с дъщерята на английския крал Хенри VIII.
"Блъди Мери" Когато Фернан Петио, барман в Harry's Bar в Париж през 20-те години на миналия век, смесил равни части доматен сок и водка, той нямал представа, че тази смес ще стане световно известна. Според него „едно от момчетата предложи да наречем напитката „Блъди Мери“, защото му напомняше на клуба Bucket of Blood в Чикаго и на червенокоса сервитьорка на име Мери, която работеше там“. Но познатото ни днес „Блъди Мери“ се появява чак когато Фернан се премества обратно в Ню Йорк през 1934 г. Той започва да сервира коктейла в King Cole Bar в хотела Saint Regis. Мениджърът на хотела не харесал името „Блъди Мери“ и предложил да го промени на „Ред снапер“. Разбира се, това не проработило. Един от редовните клиенти с доста лош махмурлук предложил коктейлът да се подправи малко. И барманът започнал да експериментира. Добавил черен пипер, лют червен пипер, сос "Уорчестър", лимон и няколко капки "Табаско". За завършек добавил стъбло от целина в чашата, с което да се разбърква напитката. Така се ражда американска класика. Оттогава има само три неща, които можете да пиете на истински американски брънч – шампанско, "Мимоза" или истинско "Блъди Мери". Ако направите същия коктейл, но пропуснете водката, получавате „Върджин Мери“. Но повярвайте ми – за махмурлука е по-добре с водка. |
Ирландско кафе Пристанището Фойн в Ирландия е било ключово място за натоварения трафик между Европа и Съединените щати през 30-те и 40-те години на миналия век. Там са се събирали и разнообразни групи хора – от бежанци до членове на кралското семейство. През зимата на 1934 г. заради изключително лоши метеорологични условия се налага самолет, излетял за Ню Йорк, да се върне обратно. Главният готвач в ресторанта на летището Джо Шеридан предложил на уморените и уплашени пътници кафе напитка, смесена с ирландско уиски. Един американец попитал дали това е бразилско кафе, а Шеридан отговорил, че „това е ирландско кафе“. В този момент се появява името на напитката. В Дъблин има бар, в който я правят с бразилско кафе и уиски Tullamore Dew – само за да почетат г-н Шеридан. Веднъж имах удоволствието да отседна в отличния хотел The Shelbourne в Дъблин. Барманът ми каза, че истинското ирландско кафе трябва да изглежда точно като чаша, пълна с бира "Гинес". Идеята да се поставя канела или кафени зърна върху на разбитата сметана е погрешна. И този барман трябваше да знае това – барът в The Shelbourne беше печелил конкурса „Най-доброто ирландско кафе в света“ няколко пъти. Трябва да изглежда като "Гинес" – черно, с два пръста пяна на върха – нито повече, нито по-малко. Но не ирландците правят напитката известна. Както обикновено това са американците. През 1952 г. Джак Коплер, собственик на Buena Vista в Сан Франциско, донася рецептата за ирландско кафе в Съединените щати. И е предпочитана от дамите, като това се разпространява в целия свят. Не знам защо, но има нещо в тази смес, което привлича жените. Майка ми го обича, баща ми го мрази. Но в някоя мразовита вечер – защо пък не. |
Джин с тоник Любимото ми е, разбира се, джин с тоник. И произходът на тази напитка е малко странен. Измислена е в старите времена, когато на Британската империя все още можеше да се разчита. Британските офицери, които не били свикнали с жегата в Индия, имали нужда от нещо за пиене, което да ги разхлади. Мнозина смятат, че джинът е английски напитка, но това не е така. Джинът е еволюционно продължение на холандския „дженевер“, макар британската версия да е тази, която по-късно става известна. Но да се върнем към военните в Ню Делхи. Има едно малко животно, което харесва топлината на Индия, и това е маларийният комар. Затова идеята за смесване на алкохол с тоник трябва да се разглежда като лекарска рецепта. Тоникът е ароматизиран с хинин. Освен че има добър вкус в комбинация с джин, съставката има друга специфика, която е от значение. Хининът предпазва човек от заразата с малария. Не мисля, че рискът от получаване на малария в наши дни е толкова голям, но е по-добре да сте в безопасност, отколкото да съжалявате. Остава само да запомним, че можем да правим джин с тоник само с британски джин, което означава – Gordon's, Beefeater или Bombay's Sapphire. Също така можем да използваме само тоник Schweppes или Fever-Tree и в чашата трябва да има три кубчета лед. И да не забравяме – резенче лимон. |
Източник: www.kulinari.net