Искам думата по конкретен случай, който от една страна би могъл да ни се стори изключително хуманен и при който, водени от емоционални съображения, бихме действали почти автоматично, сякаш са ни задължили с някое постановление на министерството, но от друга страна, от собствен опит се убеждаваме колко нелогично, неестествено и пагубно за всички е това наше… състрадание, да го наречем.

 Става дума за крещяща несъвместимост, за ежедневно травмиране на всички учители и ученици от дадено училище, за ежедневно сриване на учебния процес или най-малкото за неговата непълноценност, в името на социализирането и приобщаването на един или няколко ученика с определени заболявания. В името на каква логика? Как да бъде „приобщено” едно такова дете към сто и петдесет други, щом нито за него, нито за останалите, нормалният учебен процес е осъществим?

  Децата със заболявания имат нужда от специални грижи и внимание, изискват специфични занимания. За тях се изграждат Ресурсни центрове и са обучени ресурсни учители. Там за тях обучението, грижите и вниманието биха били пълноценни и съответстващи на техните потребности за момента. Защо те да не са там? Защо се налага да се „приобщават” останалите ученици към техните занижени изисквания? Да не говорим за нервите на учителите, които при тези условия са в невъзможност да осъществят каквато и да е нормална учебно-възпитателна дейност.

  Но предлагам да надникнем в час и сами да почувстваме атмосферата:

  - Колежке, да те предупредя! – приближи към мен учителката на трети клас. – При моите ще влизаш сега, нали?

  – Да.

  – Имам в класа едно дете-аутистче. Няма да се плашиш! То си има някакъв си свой свят. Добре е, че не прави бели! Щото имаме и едно друго записано, ама то по-нарядко идва. Него майка му го води, заедно с ресурсният учител. Дано не се случи да го докарат когато имате руски. Ама не вярвам…

  – От какво да се плаша?

  – Онова първото, става си в часа и си вика от време на време…

  – Ти как се справяш?

  – Всички внимаваме. Веднъж ресурсният го изпуснал и то да вземе да се нахвърли върху възпитателката да я бие. А то грамадно, по-яко от нас.

  – Ужас!

  – Това, за което ти казвам, аутистчето де, то е по-кротко.

  – Ами защо не ги водят в специализирани занимални? Забелязах, че има такъв ресурсен център в града, даже много модерен ми се видя.

  – Да, има. Ами нали по наредбата трябва и тия деца да се социализират в обществото! – с известно неудобство, сякаш се извиняваше, каза учителката. – И нас ни задължават. Какво да правим?!

  В това време един ученик буквално се залепи за полите на българичката, цвилейки пронизително:

  – Ииииииииииии-и-и-и-и! Иииииииииии-и-и-и!

  – Ей го! За това момче ти говоря!

  Хъшлакът беше височък, симпатичен. Тичаше ситно на пръсти около учителката по български, увиваше се около нея и издаваше един и същ остър звук:

  – Ииииииииииии-и-и-и!

 – Християне! Християне, бягай от там! – опита се да го отгони неговата класна. То пак запищя в някаква своеобразна себеизява и заприпка на някъде, повличайки след себе си цяла сюрия деца.

  – Много е любвеобилен! Все налита да прегръща съучениците си, учителите, всички наред! – обрисува го класната му и добави. – Казват, че това било характерното за аутистите, щото били свръхчувствителни.

  – Не съм запозната въобще с този проблем като заболяване, но ще го имам предвид! Благодаря ти, че ме предупреди! – кимнах с глава и тръгнах към училищната сграда.

  Класът беше тих, гледаха ме с широко отворени очички. О, на толкова неща ще ги науча! Ще изпипам и произношение, и гладко четене, и основните интонационни модели! Ще изисквам от всеки ученик поне двайсет пъти да изговори новите думи, докато ги запамети завинаги! Та колко са – единайсет човечета! Приказка, а не учебен час! А и класът се оказа работлив. Амбициите ми растяха. Но точно след тези първи минути, обещаващи радост и благодатен труд, Християн внезапно скочи и затича из стаята – между чиновете, към прозорците, после притърчаваше от шкафовете към черната дъска и обратно. Беше присвил ръце до гърдите си, размахваше ги като някакво животинче и припкаше около чиновете с неговия си писклив и пронизващ вик:

  - Иииииииии-и-ии, ииииииии-и-ии!

  Изглежда това дете имаше нужда от непрестанно движение на ръцете и краката и от изразходване на гласовия си потенциал. И то правеше точно това. За ужас на околните! Няколко деца тръгнаха да го гонят, да го усмиряват и да го дърпат към чина. Това също му достави удоволствие, взе го за игра и вече нямаше никакви задръжки в препускането. Пресрещнах го:

  – Хайде сега, ела, моето момче, и седни на чина си, защото сме в час! Когато имаме руски никой не бива да тича из стаята. Трябва да запомниш това! Сега ще ти покажа на коя страница е урока! И ще ти дам една специална задача. Искам да препишеш в тетрадката ето това изречение. Ще се справиш ли?

  – По руски, по руски! – заповтаря момчето и за кратко време се залиса. С останалите направих преговор на изучените теми. Децата повтаряха познатата им вече лексика.

 – Иииииии-ии-ии, ииииииии-ииии! – пресети се отново Християн и оглушителния звук отново стресна всички.

  После като стрела изскочи през вратата и хукна навън. Две-три деца се приготвиха да го последват.

 – Вие пък накъде?

 – Госпожо, трябва да го върнем, защото отваря вратите на другите класове и им пречи!

  Да-а! Във всяка къща си има свой ред! Върнаха беглеца. Зачудих се с какво да заангажирам вниманието му, за да не пречи и на моята работа, и на съучениците си. Ама трябваше да съм някоя Богородица Троеручица, за да мога да се справя с всичко това едновременно. Погледнах в тетрадката на Християн. Само едни криволици, букви не видях. Толкова му е било и преписването на изречението.

 – А да рисуваш обичаш ли?

 – Ииииии-ии-иии! Да! Да! Да!

 – Тогава ще оцветиш тази фигура от днешния урок.

 Добре че учебната тетрадка предлагаше и такъв тип работа. Е, руският език не е изобразително изкуство, но съставителите на учебника сигурно са имали предвид и такъв тип ученици като Християн. За оцветяване имаше доста страници.

 – Госпожо, ние ще рисуваме ли? – попитаха децата.

 – Не, ние ще се запознаем с текста на днешния урок! И се заех веднага с преподаването на новия учебен материал, докато не е изригнала поредната емоция у аутиста. Бях схванала нагласата на този клас още от предишната ни среща и сега внимателно прилагах своята стратегия. Успях да наложи приятна и спокойна атмосфера. Говорех бавно и ясно. Изисквах и от тях думите да се произнасят правилно и търпеливо, всеки път ги поправях при грешки. Сменях видовете упражнения. Темпо, темпо, темпо… Но стряскащият пронизителен вик на Християн от трети клас влезе непозитивно и тук, в тази класна стая.

 – Ииииииииииии-иии-ииии! Иииииииииии-иииии-ии! Ииииииииииии-иии-ииии! Иииииииииии-иииии-ии! – викането на Християн е дълго и смразяващо.

 Откъсите са от художествено-документалната ми книга „Повест за училището”. Не съм против образователните политики за децата със специални нужди. Но те би трябвало да се прилагат там, където има и ресурс, специализирани кадри и образователни методики. Иначе тази комбинирана форма на обучение не е от полза никому. Там, където се цитират добри практики, те са обикновено показни. Невъзможно е да си полезен и на учениците, които действителност имат потребност от знания и едновременно с това да подпомагаш обучението и възпитанието на дете с нестандартно поведение, което изискват и определени, специфични грижи. Перефразирам поговорката: Като гоним дивото, не изпускаме ли питомното?

 Автор: Магдалена Манчева, учител