Как възниква и към какво води вечното желание да бъдеш отличник, и какви са сигурните начини да се избегне зависимостта от шестиците и похвалите. Те са най-добрите и са сред първите в ученето и спорта - златните медалисти и победителите в конкурсите. Именно тях ги дават за пример на другите: „Виж го него, а ти…”. Но само на пръв поглед тази роля изглежда привлекателна и модел за пример. Реалността показва, че да бъдеш „малък бог” с отлична диплома е освен всичко друго и много тежък товар, който често се поражда от болезнения перфекционизъм и повлича след себе си множество разочарования. Неслучайно в психологията съществува терминът „синдром на отличника”.

Социалистическото наследство. Откъде в нашето общество се е появила представата за това, че детето трябва да е най-добро във всичко?

Чавдарчето е весело дете – играе, пее, учи се, чете.

Малките чавдарчета са добри другарчета.

Чавдарчето е примерно вкъщи и в клас, то помни: “Пионер ще стана аз!”

Чавдарчето учтиво поздравява, то възрастните хора уважава.

Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича.

Чавдарчето родината свободна, обича като своя майка родна.

 Неврозите, предизвикани от постоянното преследване на оценките, често се унаследяват от родителите. Възможно е самите родители да са имали подобни трудности в училище и да се страхуват, че ще възпитат „неидеалното” дете, и заради проблемите с ученето му ще бъдат привиквани в училище, където ще им се карат, а това би било непоносимо за тях. Схемите за предаването на тази невроза „по наследство” могат да бъдат различни:

"Аз бях отличник и ти трябва да си".

"Не ми се получи да бъда най-добрият, но ти ще бъдеш".

"Вие бяхте най-добрите, а аз няма да съм" - в този случай всичко е наобратното: детето не иска да учи и се съпротивлява на натиска на родителя.

 Получаването на „лоша” оценка е много страшно за отличника, но вече не толкова заради реакцията на родителя, а заради собствените му представи. Вътрешният цензор говори без да млъква: „Ти не успя, ти направи малко, ти си лош”. Да не забравяме, че желанието да е най-доброто поне в нещо, често произлиза от ниската самооценка на детето и сложната ситуация в семейството. Трябва да отбележим, че хората с този „синдром” невинаги стават класически перфекционисти. Това е само един от типовете хора, които не си разрешават да грешат и винаги се стремят към идеала.

 Аз винаги работя еднакво с всички деца. Струва ми се, че с отличниците няма нужда от специална работа – те са умни и сами могат да вземат от мен всичко необходимо, за разлика например от изоставащите. Разбира се, когато детето има голям потенциал, аз му обръщам повече внимание: опитвам се да разбера дали то набира обороти или забавя темпото, а в горния курс дори си позволявам да оценявам по-строго. Но никога не създавам ситуации без правото на грешка. Отличникът може малко по-рано да бъде пуснат за специализация. Но тези, които са добри в ученето, много често имат проблем с избора си: къде да се насочат, на какво да наблегнат? Ето тук се крие най-важната трудност – човек да бъде насочен без да бъдат сломени отношението и оценката му към собствената му личност. Отличниците са различни. Има такива, които с лекота се справят – надарени от природата и научени на труд далеч преди 5 клас, а има и такива, които имат нужда от добра диплома и висок бал.

В. Чикова, учител

Има ли живот след отличната диплома?

 Перфекционизмът им е стремежът всичко да бъде идеално: буквите да са извезани, вазите да са подредени, рисунката да е красива. Важен е не резултатът, а оценката, но само в друг еквивалент. Неумението да се наслаждават на процеса, носи на тези хора излишни тежки преживявания. Отличникът на всеки въпрос „Защо?” има готов отговор – „Длъжен съм!”. Тройкаджията на всяко „Длъжен си” отговаря „Ама, защо?”.

 В допълнение, сблъсквайки се с реалния живот, отличниците могат да загубят критериите за добро и лошо. Те започват да се опасяват, че ако започнат да вършат нещо и направят грешка, ще попаднат в ситуация, където трябва да се приемат неочаквани решения. Това пречи на кариерата им, пречи им да ръководят и да поемат отговорност. Синдромът на отличника става и причина за прокрастинацията – паталогично отлагане за неопределено време. Когато попадат в ситуация, в която в работата си те са едни от многото и не всичко се получава “без грешка”, идеалните ученици изпадат в дълбока депресия.

 Прекрасно е ако човек е увлечен от нещо, цели някакви постижения в ученето и има отлични резултати. Трудностите в работата с такива хора са в това, че те се намират постоянно в някакво напрежение: страхуват се от оценките в дипломата си, различни от отличен и от това да не са най-добрите. И когато се сблъскват и с най-малката несполука, е много трудно отново да повярват в себе си и в способностите си.

 Има голяма разлика между отличника и перфекциониста. За отличника целта е дипломата с високи оценки и за него съвсем не е важно дали тези оценки отговарят на знанията и уменията му – просто е въпрос на престиж и амбиции. Докато перфекционистите не са задължително отличници. Желанието им да постигнат успех в някаква област не зависи от това как ще ги оценят и дали въобще ще ги оценят. Такива хора се срамуват от лошо свършената работа: те ще отлагат предаването на курсовата или дипломната работа, не защото не са готови с нея, а заради това, че работата им е още далеч от съвършенството. Тези хора могат да ни научат на акуратност и добросъвестност.

А. Демидова, преподавател

 Често отличниците се оказват толкова разнебитени, че след завършване на училище не искат веднага да влязат в университета. И това е от добрите сценарии, които им дават време да помислят и да разрешат вътрешните си проблеми. Често този сценарий работи по-добре, отколкото постъпването в университета и избирането на специалност, предложена от родителите и по-нататъшното съществуване в „оценъчната” координатна система. Още в училище отличниците имат проблеми със здравето: те нямат време и постоянно чувстват „хронична умора”. Докато тройкаджиите имат възможността самостоятелно да изучават нещо, да се ориентират в любимите предмети и да посветят времето си за лични увлечения, които в бъдеще могат да окажат влияние за избора им на професия.

Не всичко, което блести е злато

 Освен това, „отличничеството”, пренесено в обикновения живот, може да доведе до плачевни последствия. Идеалните жени очакват от съпрузите си обожание заради вкусната вечеря и чистия под, но други не разбират това желание. Отличничките и отличниците могат да имат семейства и да раждат деца, не защото го искат, а защото така трябва, ръководейки се от същата мотивация, както при ученето.

Интересно е, че сценаристите в Холивуд са много добре запознати с образите на отличниците на випуска. В класическите комедии отличниците винаги се оказват доста по-необаятелни, отколкото тройкаджиите. Да не забравяме, че отличниците са дисциплинирани, умеят да си свършат добре работата, дори ако не им е интересна, имат множество добри качества както за работа, така и за живота като цяло. Да си спомним Хермиона от „Хари Потър”, която се стреми към прекрасни оценки, но умее да прилага знанията си и нестандартното си мислене. Когато става дума за „синдрома на отличника”, ние разглеждаме само крайните случаи, при които желанието да получиш оценка е над всичко.

Страната на ненаучените уроци

Имаше едно анимационно филмче „В страната на ненаучените уроци”, където нерешените задачки се опълчват срещу нехайния ученик, което трябва да наплаши небрежните ученици. Съвременната педагогика обаче ни казва, че в тази страна изобщо не е страшно. Един образован човек не е задължително да се формира според клишето и неслучайно поетът Йосиф Бродски не е завършил дори и 9-ти клас, но получава Нобелова награда за литература.

Как да се избегне създаването на синдрома на отличника:

- хвалете детето заради усърдието и вниманието, а не оценките му

- разпитвайте го какво ново и интересно е научило, а не какви оценки е получило

- когато детето получава награди от участия в конкурси, задавайте му въпроси за плановете му за бъдещето и не го настройвайте да колекционира награди

- научете детето да губи: покажете му, че не всичко се постига чрез зубрене – винаги има елемент на случайност

- казвайте му подкрепящи думи на глас

- не забравяйте за „безусловната” любов: по-често го прегръщайте и му напомняйте, че го обичате просто така, без някаква причина

 Дори да отчитаме всичко казано по-горе, не можем да кажем, че е лошо да си отличник. Ако в изброените обстоятелства човек се чувства комфортно, то няма никаква нужда да се променя каквото и да било в живота му. Важното е неговите постижения да си струват вложените усилия. Тогава може да се окаже, че да бъдеш „бог” не е толкова трудно.

 Лично аз като отличничка и много други в училище имахме явно изкривяване в полза на ученето. Заради това по-малко развивахме другите си страни: творчеството, баналното „лудуване-играене” навън, нещата, от които децата имат огромна нужда. Но отличната диплома ми помогна да кандидатствам в университета само с един изпит, което ми спести много нерви. Второ, умението да се дисциплинирам и да правя това, което невинаги е интересно, е нещо, което никога няма да ми попречи във всяка една житейска ситуация. Най-важното, което научих, е да уча: имам развита логика и ако нещо не знам, разбирам какво е и къде да го търся.

О. Лебедева, преводач

 Единственото, което много ме учудва е, че този „типаж” на отличника е представен или като невероятен досадник, или нереален подлизурко. Отношението към него е с небрежна снизходителност, защото той винаги подкрепя мнението на учителя или класния ръководител. Именно в горния курс идва осъзнаването, че успехът и изкачването по кариерната стълба в по-малка степен зависят от уменията и знанията, които имаш и в по-голяма - от способността да се усмихваш, да си замълчиш, да настъпиш самолюбието си, от умението малко по малко да предаваш други хора.

 Мисля, че все още имам нетърпимост към хората, които се ползват с голям успех сред обществото, онези, които са прекалено лоялни и всичко разбиращи. Със сигурност все още имам някакъв комплекс на отличника, който силно ми пречи. Често ми се случва да не съм уверена в силите си, струва ми се, че другите биха го направили по-добре и това е вечният перфекционизъм в мен, с който ще трябва да живея.

О. Шевандронова, лингвист

Автор: В. Тьомкина

Източник: www.zenom.pro