Втората половина на 70-те години на миналия век. Другарката Драганчева (лека и пръст) поема като класен ръководител моя клас. В онези години беше задължително класният ръководител да се запознае с условията, в които живеят учениците. Още през октомври беше изготвила график за посещение по домовете. Дойде и реда на моето семейство. Другарката Драганчева дойде вкъщи. Спомням си колко неловко се чувстваше. Поседна за няколко минути, колкото да не обиди родителите ми, зададе няколко въпроса и си тръгна. Никога няма да забравя притеснението, с което стискаше дамската си чанта. Тогава временно живеехме далеч от центъра и посещението вероятно костваше повече от два часа от вечерта на класната.  А класът беше голям – 35-36 деца.

 Сега си давам сметка, че цели два месеца не е имала нормална вечер със семейството си.  Година-две по-късно със съученик си разменяхме листчета със шашкънии в часа по руски. Учителката хвана едно от листчетата и ни докладва на класната. В онези години трудовите хора бяха на почит. В училище ги викаха само за много сериозни неща, разбирайте ако някой ще го изключват. При всеки други случай класният беше длъжен да посети дома на провинилия се и да запознае родителите с проблема. Това беше втория път, когато другарката Драганчева идва вкъщи. Чувстваше се пак неловко. Този път, защото трябваше да покаже на родителите ми една бележка.

 При социализма учителят не се ползваше с почитта на държавните другари. Затова му вменяваха какви ли не задължения. Например бях вече в гимназия, когато беше разпратена министерска заповед, останала в съзнанието ми под номер 30. С нея се задължаваха учителите да обикалят вечер по заведенията, да контролират посещението им от ученици и ако открият такива да бъдат докладвани за наказание. Наистина перверзно наказание. Вместо вечер да почиват от уморителния ден, учителите губеха часове и изопваха нерви в кръчмите. Добре, че имах години учители, които не си даваха много зор за заповедта и така не бях открит нито веднъж, въпреки че всяка вечер пиехме по стотина грама водка с някакви евтини сокчета. Естествено в нарушение и на задължения, и на вечерен час.

 Лятото на 1994 година. Току съм изкара първите си два месеца като учител в училище „Васил Левски“ с. Казачево, когато получих лятното поръчение да ходя в ромските махали и да събирам деца. С колежка обходихме доста мизерия в онова лято.  Няма да забравя находката ни в една окаяна къща в квартал Гозница. Къща на гола поляна, неизмазана и видимо изоставена. Бяха ни насочили към нея и когато се провикнахме за пристигането си, от всеки прозорец се показа една мръсна и сополива детска глава. Близо час увещавахме една около двадесетгодишна ромка, вече с шест деца, че трябва да прати най-големите на училище. Успяхме да я придумаме да ни прати две. През цялото време се чувствах изключително унизен. Пет години бях учил как да преподавам и образовам децата. И аз образования човек трябваше да се моля на една неграмотна ромка. Гадеше ми се не толкова от мизерията, колкото от факта, че върша работата на друг, който трябва да е отговорен за прибирането на подлежащите деца в училище. Знам, че две и половина десетилетия по-късно практиката учители да се унижават и да вършат работата на социалните служби като събират деца продължава. Защото законът дава финансиране през децата и за да имат работа всяко ромче е важно.

 Някъде по средата на първото десетилетие от XXI век. Секретарката в училище ми носи писмо и ми го дава срещу подпис. Писмото е от полицията. Със него ми съобщават, че мое момиче е заловено без придружител  в дискотека много след вечерния час. В писмото ме съветваха да взема мерки за превъзпитаването на ученичката. Поговорих с нея и попитах дали подобно писмо е пратено и на родителите. Отговори отрицателно. Пак се чувствах като човек, който е принуден да върши работата на някой, който нехае.

 Тези дни научихме, че се готвят промени в механизма за прибиране на всички подлежащи, които да задължат класните да обикалят по адресите на учениците, които са отсъствали през деня без уважителни причини. Давам си сметка, че на мен това едва ли ще ми се наложи. Първо нашите ученици са редовни в посещенията си, а когато отсъстват родителите ни уведомяват. Освен това при клас с 20 деца извън Ловеч, физически и икономически е невъзможно да правя такива посещения. Но си дадох сметка за хилядите учители, които работят при други обстоятелства и ще трябва да правят подобни посещения. И да се чувстват като хора, които вършат работата на някой други, например социални служби или полиция, да се чувстват безсилни, защото тяхното безсмислено посещение ще накриви шапката на родителя, за който законът не предвидел превъзпитателните тежки глоби.

 Почти съм сигурен, че тази измишльотина няма да проработи.  Надявам се този път учителите да бъдем достатъчно солидарни и достойни за да се противопоставим. Учителят не е пощальон, разсилен, полицай или социален работник. Задачата на учителят е да учи и ограмотява децата. А, да и да ги възпитава с думи, правила и пример. И ако образованието наистина е приоритет, детето е център на реформата, а учителят е важен за обществото, ще накараме ще впрегнем социални служби и полиция да му помагат. Защото излиза, че от министерството говорят високопарни думи за учителя, но демонстрират същото високомерно отношение към него както през социализма.

 Та хайде да спрем нормотворчеството на гърба на учителя. Министърът определя учителите като основен капитал на образованието. Защо тогава подчинените му постоянно искат да му облекат униформата на разсилен, пощальон, полицай? И дали причината за боксуването на реформата не е във факта, че визиите на министъра летят в новото хилядолетие, а мислите на чиновниците обитават все още предния век?

Автор: Иво Райнов, учител 

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com