Беше прекрасно лято и златната царевица, зеленият овес, и купите сено, струпани по поляните, радваха погледа със своята красота. Щъркелът се разхождаше на дългите си червени крака, бъбрейки на египетски език, който бе научил от своята майка. Житните ниви и ливадите бяха заобиколени от обширни гори, в средата на които синееха дълбоки вирове. Наистина беше възхитително да се разхождаш по широките простори! На едно слънчево място, близо до дълбока река, имаше една красива, стара ферма, а от нея надолу към реката растяха толкова големи репеи, че под широките листа на най-високите от тях можеше да застане изправено малко дете.

 Мястото беше диво като сърцето на мрачна и гъста гора. На това диво място се настани една патица – кацна върху гнездото си, наблюдавайки своите яйца, които очакваше всеки момент да се излюпят; тя започваше да се уморява от тази задача, тъй като бе чакала малките си да се появят на белия свят вече много дълго време и досега рядко бе имала посетители. Другите патици предпочитаха да плуват в реката, вместо да се катерят по хлъзгави камъни, за да седнат под листата на репеите ида си поклюкарстват с нея. Най-после една черупка се разпука, а след нея още една и скоро от всяко яйце изскочи по едно живо същество, което вдигна глава и извика:

  - Пиу, пиу!
 - Кряк, кряк! - отговори майка им и след това всички дружно закрякаха кой както умееше, докато се оглеждаха наоколо, изумени от големите зелени листа. Майка им им позволи да се оглеждат толкова, колкото им душа иска, защото зеленото е добре за очите.
  - Колко е голям светът! - възликнаха младите патици, тъй като бяха свикнали с малкото пространсто вътре в яйчените си черупчици.
  - Да не мислите, че това е целият свят? - попита майката. - Чакайте, само да видите градината; тя се простира далеч отвъд тази горичка, чак до полето на пастора, но аз никога не съм се осмелила да измина цялото това разстояние. Всички ли сте навън? - продължи тя, докато се изправяше.
- О, не, най-голямото яйце все още е цяло. Чудя се колко време ще му отнеме да се излюпи, горката аз, толкова съм изморена! - каза тя и се настани отново в гнездото.
  - Е, как върви? - попита старата патица, когато един ден реши да я посети.
 - Едно от яйцата ми все още не се излюпило -  оплака се патицата. - Просто не иска да се счупи. Но просто погледнете всички останали, не са ли най-красивите малки патета, които някога сте виждали? Приличат много на баща си, който за съжаление никога не идва да ни посети.
  - Нека да видя яйцето, което не иска да се излюпи - каза старата патицата. - Аз не се и съмнявам, че това е яйце на пуйка. Веднъж бях принудена да мътя яйце на пуйка и дори след цялата любов и всичките грижи, с които го обсипах,  пилето пак се страхуваше от водата. Аз кряках ли кряках, но без никакъв резултат. Не успях да го науча. Нека да погледна яйцето. Да, това е яйце на пуйка! Моят съвет е да го оставиш тук и да започнеш да учиш другите деца да плуват.

  - Мисля, че ще поседя върху него още малко - настоя патицата. - Така или иначе съм седяла толкова време вече, още няколко дни са нищо работа.
  - Както искаш - каза старата патица и си отиде.

  Най-сетне голямото яйце се разчупи, едно патенце се показа отвътре и рече: "Пиу, пиу!" То бе огромно и грозно. Патицата се вгледа в него и възкликна:

  - Това патенце е толкова голямо и  изобщо не изглежда като другите. Чудя се, дали наистина не е пуешко яйце? Е, ще разбера със сигурност, когато ги заведа на реката. То ще рябва да се научи да плува, дори и да се наложи лично да го бутна във водата.

  На следващия ден времето беше чудесно, слънцето грееше ярко върху зелените листа на репея, така че мама патица поведе малките си патенца надолу към водата и скочи в реката с плясък. "Кряк, кряк!", извика тя, и едно след друго малките патета скочиха след нея. Първоначално всички те потънаха, но само след миг едно по едно заизскачаха на повърхността и заплуваха наоколо красиво и грациозно, а крачката им под тях загребваха толкова лесно и естествено, и даже грозното патенце плуваше заедно с тях.

  - О! - възкликна майката. - Не би могло да е пуешко яйце; колко добре използва краката си и как изправено е застанало милото! То е мое дете и дори не е чак толкова грозно, ако човек се вгледа в него правилно. Кряк, кряк! Елате с мен деца, време е да ви заведа при висшето обществото и да ви запозная със стопанския двор, но стойте близо до мен, защото можете да бъдете стъпкани и преди всичко, пазете се от котката!

 Когато стигнаха в стопанския двор, там цареше голямо смущение. Две семейства се бореха за главата на една змиорка, която в края на краищата бе изядена от котката. "Вижте, деца, това е животът", каза майката патица и щракна с клюн, защото тя също бе хвърлила око на главата на змиорка.

  - Хайде, сега, използвайте краката си и нека да видим колко прилично можете да се държите. Трябва грациозно да сведете глава пред онази патица в другия край на двора; тя е най-обичаната и важната сред нас, с испанска кръв е. Виждате ли червената връвчица на крака й? Това е огромна чест за една патица; показва, че никой не иска да я загуби, тъй като тя бива призната както от човека, така и от животните. Хайде сега, не си събирайте пръстите на краката си, добре възпитаните патенца разпростират краката си широко настрани като родителите си. Сега огънете вратленцата си назад, кажете "Кряк!"

 Патетата направиха, както им беше наредено, но една патица ги забеляза и каза:
  - Вижте всички, имаме си ново семейство, като че ли нямаме достатъчно вече! И колко странно изглежда едно от тях,  не го искаме тук - а след това излетя и го клъвна по шията.
  - Оставете го намира -  каза майката. - Tой никому не вреди.
  - Да, но е толкова голям и грозен - заяви озлобената патица. - И поради това трябва да бъде прокуден.
 - Другите са много хубави деца - каза старата патица с червената връвчица на крака. - Всички, освен грозното. Надявам се майка му да може да го пооправи малко.
  - Това е невъзможно, Ваша Милост - отговори майката. - Той не е много красив, но е много миличък и добричък и плува много добре, даже по-добре от останалите. Мисля, че той ще порасне красив и може би ще се смали малко. Прекалено дълго седя в яйцето си и заради това фигурата му не е правилно оформена.

  След това тя погали врата му, приглади перата му и добави:

  - Той със сигурност е паток и със сигурност ще израсне силен и способен да се грижи за себе си.
  - Другите патета са много грациозни - каза старата патица. -Чувствайте се като у дома си в моя двор и ако намерите глава на змиорка, донесете ми я.

 И така, те се настаниха в двора. За съжаление, горкото грозно патенце, което се бе излюпило последно, изглеждаше толкова грозно, че  всички го хапеха, бутаха и му се подиграваха; не само другите патици, ами и всички птици из двора. "Той е прекалено голям", казваха всички. А една пуйка, която се бе родила на този свят с плавници за крака и се смяташе за кралица, се изду като платно на кораб, готов да потегли и се спря пред патето, а главата й ужасно почервеня от злоба, та бедното грозно патенце не знаеше къде да отиде и какво да направи и се натъжи още повече, защото целият стопанския двор започна да му се смее. Такъв беше животът на грозното патенце и дори с всеки изминал ден той ставаше все по-зле и по-зле. Всички му се подиграваха, дори братята и сестрите му: "Ах, толкова си грозен, братко, надявам се котката да те изяде скоро, та да сложи край на мъките ти", а собствената му майка каза, че съжалява, че го е родила. Патиците го кълвяха, пилетата го биеха, а момичето, което хранеше домашните птици, го риташе с крак. Всичко това подтикна грозното патенце да избяга от стопанския двор. Един ден то прелетя над оградата от жив плет и изплаши малките птички, които живееха там.

  "Те се страхуват от мен, защото съм грозен", каза си то и затвори очи, докато летеше далеч, далеч от кошмарния двор, в който бе израснало, докато не се намери насред едно тресавище, обитавано от диви патици. Там то прекара цялата нощ, уморено, наскърбено и уплашено.

  На сутринта, когато дивите патици литнаха във въздуха, те забелязаха новия си другар.

  - Какъв вид патица си ти? - заразпитваха те и го наобиколиха.

  Грозното патенце им се поклони възможно най-любезно, но не отговори на въпросите им.

  - Вие сте изключително грозно - заявиха дивите патици, - но това няма никакво значение, освен ако не искате да се ожените за някоя патица от нашето семейство.

Милото то! Никога дори не си и беше мечтало да се ожени. Единственото, което искаше, беше разрешение да лежи необезпокоявано сред тръстиката и да пие спокойно от водата на тресавището. Два дни след пристигането му, в тресавището долетяха две диви гъски, или по-скоро гъсета, тък като се бяха излюпили съвсем наскоро и много наперено се обърнаха към грозното патенце:

  - Слушай, приятел - каза едното от тях.  - Ти си много грозен, но това на нас ни харесва. Искаш ли да дойдеш с нас и да станеш прелетна птица? Недалеч оттук се намира едно друго тресавище, в което живеят доста диви гъски, всичките неомъжени. Това може би е единственият ти шанс да си намериш съпруга, ако извадиш късмет.

 "Бум, бум!", проехтя във въздуха, двете диви гъски паднаха мъртви сред тръстиките, а водата се смеси с кръвта им. "Бум, бум!", чу се отново надлъж и нашир в далечината и цели ята от диви гъски излетяха от тръстиките. Гърмежите идваха от всички посоики, тъй като ловци бяха заобиколили тресавището, а някои от тях дори се бяха качиил по клоните на дървета, които гледаха към тръстиката. Синият дим от пушките се издигна като облак над тъмните дървета и се понесе над водата. Редица от бързоноги кучета затърча сред тръстиките, които се заогъваха навсякъде, където гончетата минаваха. Как се ужаси грозното патенце! То извърна глава, за да се скрие под крилото си и в същия момент едно огромно, страшно куче изтърча съвсем близо до него. Челюстите му бяха отворени, езикът висеше от устата му, но очите му блеснаха уплашено. То заби носа си в патето, оголвайки острите си зъби, а след това - "плис, плис", отиде във водата, без да го докосва. "О! - въздъхна патето- Колко съм благодарен за това, че съм толкова грозен, че дори кучето не иска да ме ухапе."

 И така то лежеше неподвижно, докато изстрелите разлюляваха тръстиките и пушка след пушка гърмеше около него. Изстрелите затихнаха чак към края на деня, но дори тогава бедното патенце не посмя да се раздвижи. То търпеливо изчака няколко часа, след това се огледа внимателно около себе си и побърза да избяга далеч от тресавището, толкова бързо, колкото можеше. То заобиколи поля и ливади, докато не се разрази страшна буря, срещу която патенцето не можеше и да помисли да се бори.

 Привечер то стигна до една бедна къщурка, която изглеждаше готова да рухне всеки момент и сякаш се държеше все още, само защото не можеше да реши на коя страна да падне. Бурята се разрази толкова силно, че патето не можеше да стигне по-далеч; то седна до къщурката и след малко забеляза, че вратата не е напълно затворена, тък като една от пантите бе счупена. Това бе направило тесен отвор, достатъчно голям за патенцето да се промъкне вътре – нещо, което то направи много тихо и внимателно и си намери подслон за през нощта. Една жена, една котка и една кокошка живееха в тази къщичка. Котката, която стопанката наричаше "малкия ми син", беше любимецът в тази къща. Тя повдигаше гърба си, мъркаше и дори можеше да пръска искри от козината си, ако я погалеха по грешен начин. Кокошката имаше много къси крака, така че тя се наричаше "пиленце с къси кръчка". Тя снасяше много хубави яйца и господарката й я обичаше така, както майка обича детето си. На сутринта странният посетител бе открит и котката започна да мърка, а кокошката да кътка.

  - Каква е тази врява? - каза старицата, оглеждайки стаята, но очите й бяха отслабнали, затова когато видя патето си, тя помисли, че е някой дебела патица, която се е загубила.
  - О, каква награда! - възкликна тя. - Надявам се това да не е паток, защото бих могла да имам патешки яйца. Ще трябва да изчакам и да видя.

 На патето му бе позволено да остане "първоначално" за три седмици, но яйца от него така и не се появиха. Сега котката беше стопанка на къщата, а кокошката беше партньорката й и те винаги казваха: "Ние и светът", защото считаха себе си за половината свят и то по-добрата половина. Патето смяташе, че другите може би имат различно мнение по този въпрос, но кокошката не искаше и да чуе за подобни съмнения.

  - Можеш ли да снасяш яйца? - попита тя.
  - Не.
  - Тогава си дръж езика зад зъбите.
- Можеш ли да извиваш гърба си, да мъркаш или да хвърляш искри? -  попита котката.
  - Не.
  - Тогава нямаш право да изразяваш мнение, когато разумни хора говорят.

 Така че патето седна натъжено в ъгъла, докато слънчевата светлина и чистият въздух не надзърнаха през отворената врата в стаята, и то започна да чувства такъв голям копнеж да поплува, че не се сдържа и сподели с кокошката.

  - Какво абсурдна идея - отвърна тя. - Нямаш какво друго да правиш и затова имаш такива глупави прищевки. Ако можеше да мъркаш или да снасяш яйца, това щеше да отмине.
  - Но толкова е прекрасно да плуваш, да се носиш по водата - каза патето - и така освежаващо да я усещаш около себе си, докато се гмуркам надолу към дъното.
  - Прекрасно, трънци! - сряза го кокошката. - Да не си луд?! Посъветвай се с котката, тя е най-умното животното. Питай я на нея как би и харесало да се носи по водата или да се гмурка, защото не искам да говоря от мое име. Попитай и нашата господарка, старицата, никой в света не е по-умен от нея. Смяташ ли, че тя би искала да плува или да се гмурка под водата?
  - Ти не ме разбираш - въздъхна патето.
  - Аз не те разбирам? Че кой може да те разбере, питам се аз? Смяташ ли, че си по-умен от котката или от бабата? Себе си дори няма да споменавам. Не си представяй такива глупости, дете, ами се благодари, че си имал късмет да попаднеш под нашия покрив. Нима не ти подсигурхиме подслон и семейство, от което можеш да научиш нещо? Но ти си празнословец и компанията ти не е много приятна. Повярвай ми, аз ти говоря само за твое добро. Може и да ти казвам неприятни истини, но това е доказателство за моето приятелство. Съветвам те, да се научиш възможно най-бързп да снасяш яйца и да мъркаш.
  - Смятам, че трябва да тръгна по широкия свят - каза патето.
  - Ами тръгвай си, де - отвърна кокошката.

 И така патето напусна къщата и скоро намери вода, по която да се носи и да плува, и да се гмурка, но всички животни го избягваха, заради грозния му външен вид. Есента дойде и листата в гората се обагриха в оранжево и златисто. След това дойде зимата, вятърът подхвана падащите листа и ги завъртя в студената си прегръдка. Облаците, натежали от градушка и снежинки, висяха ниско в небето, а един гарван стоеше върху папратите и проплакваше: "Грак, грак!". На човек можеше да му стане студено, само като го погледнеше. Всичко това ужасно натъжаваше бедното патенце. Една вечер, точно когато слънцето залязваше сред лъчистите облаци, от храстите долетя едно голямо ято красиви птици. Патето никога не бе виждало подобни птици. Те бяха лебеди и грациозно извиваха дългите си шии, а меката им бяла перушина блестеше ослепително. Те нададоха странен вик и разпростряха своите великолепни крила, за да отлетят от тези студени райони до топлите страни в морето.

 Докато ги гледаше как отлитат все по-високо и по-високо във въздуха, грозното патенце изпита странно чувство, каквото не бе изпитвало никога преди. То се завъртя във водата като колело, протегна врата си към тях и извика толкова странно, че самото то се стресна. Би ли могъл някога да забрави тези красиви, щастливи птици? Когато най-накрая те бяха далеч от погледа му, той се хвърли под водата и после подскочи над нея от вълнение. То не знаеше имената на тези птици, нито откъде са дошли или накъде отиват, но усети някаква силна връзка с тях, каквато не бе усещало никога преди и към никое друго животно. То не им завиждаше, но желаеше да бъде толкова красив, колкото тях. Горкото грозно създание, с какво удоволствие би живяло дори с патиците, ако само го бяха приели! Зимата ставаше все по-студена и по-студена. Грозното патенце трябваше да плува във водата постоянно, за да не замръзне, но с всяка изминала вечер пространството, из което то можеше да плува, ставаше все по-малко и по-малко. Най-сетне водата замръзна толкова силно, че патето трябваше да гребе с краката си, колкото се може по-бързо, за да не измръзне и малкото му останало пространство. Силите му най-накрая се изчерпаха и то потъна неподвижно и безпомощно, замразени в леда.

 Рано сутринта един селянин, който минаваше наблизо, видя какво се бе случило през нощта. Той разчупи леда на парчета с дървената си обувката и занесе патето у дома при жена си. Топлината върна искрата на живота в клетото създание; но когато децата се опитаха да си поиграят с него, то си помисли, че искат да го наранят и запърха в ужас, съборяйки тенджера, пълна с мляко. Жената плесна с ръце и това го изплаши още повече. То се блъсна първо в буре, пълно с мляко, а след това във ваничка, пълна с брашно. В какво състояние бе горкото! Жената изпищя и го удари с щипци, децата започнаха да се смеят и да крещят и всички се блъскаха един в друг, опитвайки се да го хванат, но за щастие то успя да се изплъзне. Вратата беше отворена; бедното създание едва успя да се промъкне между храстите и да легне изтощено върху натрупалия се сняг.

  Би било един много тъжен разказ, ако се опитам да опиша всички страдания и лишения, които бедното малко пате преживя по време на суровата зима, но когато тя премина, то се събуди една сутрин в тресавището сред тръстиката. Грозното патенце усети топлите лъчи на слънцето, чу песента на чучулигата и видя, че вече бе настъпила красива пролет. Тогава младата птица усети, че крилата й са силни, размахаха ги и скочи високо във въздуха. Крилата го понесоха напред, докато изведнъж не се озова в една голяма градина, без да има ни най-малка представа как бе стигнало там. РАзцуфтелите ябълкови дървета бяха разперили ароматните си зелени и дълги клони надолу към потока. Всичко наоколо изглеждаше тъй красиво в свежестта на ранната пролет! От един близък ракитак се появиха три красиви бели лебеда с бляскави пера и плавно заплуваха по гладката повърхност на водата. Патето си спомни прекрасните птици и се почувства по-нещастно от всякога.

  - Аз ще долетя до тези кралски птици! - възкликна то. - И те ще ме убият, защото съм толкова грозен, и се осмелявам да ги приближа, но това няма значение: по-добре да бъда убит от тях, отколкото отново да ме кълват патиците, да ме бият кокошките, да ме настъпва момичето, което храни домашните птици или да умра от глад през зимата.

  След това то долетя до водата, кацна и заплува към красивите лебеди. В момента, в който съзряха чужденеца, те се втурнаха да го посрещнат с разперени крила.

  - Убийте ме! - каза горкото патенце и наведе главата си надолу към повърхността на водата, очаквайки смъртта си.

 Но какво видя в ясния поток под него? Своя образ: не вече тъмна, сива птица, грозна и неприятна за гледане, а грациозен и красив лебед. Да се роди в патешко гнездо, в стопански двор е предизвикателство за птица, излюпена от яйце на лебед. Сега то се почувства доволно и благодарно за цялата скръб и за всички неприятности, които бе преживяло. Те му даваха възможност да се наслади на цялото щастие и красота, които сега го заобикаляха. Големите лебеди заплуваха в кръг около новодошлия и го погалиха по врата с човките си както знак за добре дошъл.

  В градината се появиха няколко малки деца и захвърляха хляб във водата.
  - Вижте - извика най-малкото от тях, - има нов лебед!

  А останалите се зарадваха и се затичаха към родителите си, подскачайки и пляскайки с ръце, като викаха радостно: "Има нов лебед! Нов лебед е пристигнал!"

  Децата започнаха да хвърлят още повече хляб във водата и казаха:
  - Новият е най-красивият от всички. Той е толкова млад и хубав!

 И старите лебеди му се поклониха. Тогава той се почувства доста засрамен и скри главата се под крилото, защото не знаеше какво да прави, толкова бе щастлив, макар че не бе горд. Той бе гонен и презрян, заради неговата грозота, а сега чуваше да казват, че е най-красивата от всички птици. Дори най-голямото дърво наведе своите клони над водата пред него, а слънцето грееше топло и светло. Тогава перата му потрепнаха от ветреца, то изви стройната си шия и извика радостно - от дълбините на сърцето си: "Никога не съм мечтал за такова щастие, докато бях грозно пате!"

Ханс Кристиан Андерсен

Превод от английски език: Ника Попова

Редактор: Александър Василев