Ако съм пропуснал да кажа, нека подчертая, че съм от учителите, които чакаха реформата от десетилетия и изпитвам силна мотивация да бъда част от една позитивна промяна в българското образование. Затова чета внимателни всички текстове на стандарти, предложени със съответните наредби. Споделям мнения, не за да бъда оригинален, а защото искам като човек, който работи „на терен“, да помогна за преодоляването на недомислиците и за откриването на път към ефективни промени. Естествено, не пропуснах поредната наредба, с която се представя стандарта за гражданско, здравно, екологично и интеркултурно образование. Няма да правя обстоен анализ, вече се написа немалко, със силни аргументи и точни критики, и предложения. Следващите редове пиша като класен и учител, който през цялата двадесет и тригодишна практика се е стремял да направи от учениците истински граждани, отговорни българи и обичащи хора. Всички тези усилия са разписани в наредбата и в съответния стандарт. Драго ми е да го прочета, защото знам, че хиляди други учители са правили същото, точно като мен. Защото отговорният учител е възрожденец и мисионер. Не пълни глави, а съгражда души. Нямам упрек към амбициите, приоритетите и очакваните резултати за стандарта. Да, училището трябва да започне да „произвежда“ компетентни и смели граждани, с модерна здравна култура, правилно отношение към природата и към културното многообразие. Целите са страхотни, но за да ги постигнем, са нужни инструментариум, изпълнители и подход.

 В инструментариума откривам часа на класа. Не съм спирал да бъда класен, въртя шести клас. За всеки от тях съм ползвам минутките на този час за градеж на граждански ценности, здравна грамотност, екологично мислене и социално поведение. В разпределението на часовете съм ползвал предписани дози и мои рецепти. Само че винаги си оставях достатъчно часове, за да бъда просто човек, като моите деца. Човек, който има интереси, емоции, собствени мисли, споделя житейски примери, търси близост с децата и намира тяхното доверие. Като класен съм най-близкият на тези деца в училището. За мен те не са просто субекти от графите с извинени и неизвинени (уважителни и неуважителни) отсъствия или таблици от личните дела. Те са моите деца, които искам да науча да бъдат клас, да обичат, да се подкрепят, да съпреживяват триумфа и победите, да споделят отговорността за поразиите и грешките, да не предават приятелите, да не изоставят мечтите, да различават доброто от лошото, да въстават срещу пошлото, или казано простичко: да бъдат истински хора и добри другари. Дано не прозвучи като самохвалство, но успявах. Имам пет страхотни класа, надавам се, че съм на същия път с шестия. Всичко това в новия стандарт е етикетирано като „дейности за последователно развитие на класа като общност“ и пропуска толкова много от нещата, които съм правил и няма да се откажа да правя. Погледнах табличката с рамкови изисквания за часа на класа. Двадесет и четири от тях вече са ми ги разпределили по зададени теми (Х клас). Общо часовете са 36 в най-добрия случай. За моите чисто човешки занимания някакъв администратор е определил едва дванадесет часа! А дали това време ще ми е достатъчно, за да възпитам любов, приятелство, доверие, колектив, човешки ценности? Салюти за чиновника, той иска да имам годишен план с неговите разчети и единици. Аз искам да общувам човешки с моите деца. Разбира се, той ще си получи таблицата с исканите тематични единици, а децата ми ще си получат топлотата и човешкия пример. Планът ще пожълтее само след година, децата ми ще бъдат хора цял живот. 

 Реформата не е в думите, реформата е в хората, които трябва да я изпълняват. Цел на стандарта е формиране на гражданско съзнание и добродетели. В още по-голяма конкретика целта е изграждане на автономна и активна личност, способна да отстоява общочовешки ценности и човешки права чрез своя активна гражданска позиция. В очакваните резултати са записани компетенции за груповия натиск и правото да казваш „не“, активната гражданска позиция, справедливостта в обществения живот. Записани са изисквания за финансова и правна грамотност, превенция на насилието, противопоставяне на корупцията. Колко от учителите притежават легитимност и авторитет, за да възпитат у децата всички тези ценности? За да учиш децата на групов натиск и правото на „не“, трябва да го можеш сам. За да отстояваш защита на човешките права, трябва да си го опитал. Уважение към гражданската позиция създава само този, който демонстрира гражданска позиция. Да се бориш за обществена справедливост е далеч по-възпитателно, отколкото да говориш за обществена справедливост. Превенцията срещу корупцията се показва с действията, не се разяснява на теория. Колко учители са готови да кажат „не“ на своите началници, да противодействат на корупцията в училище, града, държавата, да се възпротивят на политиката на двойните стандарти и на фалшивата справедливост в самите училища, да отстояват гражданска позиция, която се конфронтира с малката власт, където работят, или с голямата власт в местно или държавно управление? Как се предава социален опит, който не е преживян? По преразказ на написани инструкции? Що си мисля, че сме поизбързали с гражданските очаквания. Първо трябва да проветрим училищата, да пуснем свежа струйка на мястото на застоялите поведенчески стереотипи.

 Има само един работещ подход за възпитаване на гражданско поведение. Да бъдем граждани. Личният пример внушава и убеждава, думите често досаждат. Дано не обиждам някого, но немалка част от колегията изпитва страх и следва конформистки модели на поведение. Примерите са толкова видими през тези летни месеци. Куп предписани нови изисквания и задължения. Тихо примирение и полугласна дискусия. И някъде там между примирението и шепнещото несъгласие ще прашаса и стандарта за гражданско, здравно, екологично и интеркултурно образование. Просто не ни достигат граждани, които да обучат на граждански ценности бъдещите граждани.

 Няколко думи и за ученическото самоуправление като модел на гражданско образование. Не е новост, правим го отдавна. Аз съм сред най-големите му апологети, активно участвам в моето училище при въвеждането на прекия избор от цялата общност и не спирам да нахъсвам децата за изграждане на истински автономно самоуправление. Само че рано или късно самоуправлението тръгва по хлъзгавата плоскост на комсомолския учком. За училищните ръководства учениците са по-удобни управляеми, отколкото автономни. Ще ни бъде нужно време, за да преминем от игра на демокрация към нейното практикуване.

Автор: Иво Райнов, учител

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com