"Бъди възторжен идеалист, честен до самопожертване, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм!"

Полковник Борис Дрангов

 В историята на всеки народ рано или късно настъпва онзи момент, в който той се изправя пред кръстопътя на своята съдба. Момент, спрямо който бъдещите поколения ще делят историята на „преди” и „след”. За нас този кръстопът настъпва през неспокойната и героична 1876 г.

 В края на XIX век българският народ е осъществил своето Възраждане, добил е своето национално самосъзнание, положил е основите на новата си материална и духовна култура, създал е единен книжовен език. Дълбоките промени обаче пораждат порива на народа за възстановяване и на отдавна изгубената държавност. Историческата памет, започнала своето пробуждане преди повече от век с „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, разпалва у българина идеала за нова обствена национална държава. Разбиването на Вътрешната революционна организация на Апостола на свободата Васил Левски и неуспехът на Старозагорското въстание само година преди Априлската епопея, не отчайват възрожденците. За по-малко от половин година дейците на Гюргевския революционен комитет разгръщат такава широкомащабна и трескава дейност, че тя довежда до най-голямото и масово въоръжено надигане на нашия народ срещу Турското робство.

 Априлци ясно са съзнавали, че шансовите им за успех в битката срещу мощната османска военна машина са повече от илюзорни. Само срещу 8-10 хиляди зле въоръжени и неопитни въстаници от Четвърти революционен окръг Високата порта хвърля над 80 000 души башибозук и 10 000 редовна армия, снабдена с артилерия. Но въпреки всичко това, въпреки недостатъчната и недобра подготовка, която не успява да обхване всички български земи, Априлското въстание избухва на крилете на опиянението и хиляди доброволци се стичат под знамето с надпис „Свобода или смърт”. Призивът „Свобода или смърт” е бил популярен в народноосвободителните борби в Европа през XIX и XX век. Но днес ни се струва, че нашите предци са имали един по-особен прочит на този призив. Българите са воювали, съзнайваки, че идеята, която ги събира и вдъхновява всъщност гласи, „Смърт и свобода”. Защото само чрез саможертвата народът може да добие своята свобода, само чрез смъртта и само след смъртта може да бъде постигната Свободата.

 Претърпяло катерогично поражение на бойното поле, Априлското въстание печели оглушителна победа на политическия фронт. Жестокостите, с които въстанието е потушено, предизвикват в Русия и Западна Европа вълна от съпрочастност към нашия народ, а десетки и стотици общественици поставят пред своите правителства въпроса за съдбата на българите. Неслучайно след потушаването на въстанието в Четвърти революционен окръг Георги Бенковски изрича думите: "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей. А Русия – нека заповяда!” Провалът на Царигардската конференция, която е трябвало да даде повече свобода и самоуправление на нашия народ, открива пътят на Руско-турската Освободителна война 1877-78 г. Една война - пряк резултат от обществените настроения в Русия, където след Априлското въстание единствената главна тема е била съдбата на българите.

 Революцинерите на Априлското въстание през 1876 г. отварят широко вратите към Свободата ни. Саможертвата им е вградена здраво в основите на нашата държавност. И в основите на родовата ни памет. Защото Априлци са онези родолюбци и патриоти, които претворяват в дела идеала за независима България.

Автор: Александър Василев