Ако се приеме, че във фолклорните източници се пазят спомени от древни времена, то ето какво може да се открие като наслоявания и съхранени религиозни вярвания относно празника Гергьовден. За това, че тук се преплитат редица древни чествания, свидетелства фактът, че до днес на този празник се отбелязват няколко събития – Деня на Българската Армия, Празника на овчаря и разбира се, Патронния празник на Свети Георги. А във фолклорната обредност, свързана с този ден, има още по-древни мотиви – Слънчевата сватба и така наречените „Ранополия” или празника „Храни поле”. Нощта преди Гергьовден се счита добра за магии и то предимно свързани с плодородие и зачеване на бездетните жени.

 Но защо именно Гергьовден е празникът, който пази това знание? Какъв е дълбокият корен, на който стъпва? Несъмнено при разглеждането на периода в годината, когато се чества той, и други архаични идеи,  които носи, стигаме до тракийския му първоизточник. Знае се колко важен е моментът на пролетното слънцестоене,  лятното и есенно равноденствие в ритуалните чествания на траките. Свидетелство за това са така наречените пещери-утроби. Именно в тези периоди на годината там прониква слънчевият лъч, който символично опложда майката-земя и така се зачева новият живот.

 Сватбеното съчетаване на жениха – Слънце и Земя, Небесния и Земната. Това е мотив, който се третира от Християнството в контекста на „Сватбата между Църквата и Христос” или на друго ниво „Сватбата между Девицата-душа и Възлюбения Христос”. Но тук отново има древен архетип, запазен в редица народни приказки и песни, свързани точно с празника Гергьовден. Разказва се за Слънцето, което си избира невеста и я грабва от гергьовденската люлка. Не случайно на гергьовденските люлки се люлеят момичета, готови за женене. От друга страна и самата люлка като символ се сравнява от фолклористите с „Небесната Яковова стълба” , измерението „Между Небето и Земята”, където може да се срещнат двата свята.

 Особено характерно за Гергьовденските празници е подчертаното женско присъствие при извършваните ритуали. Жените стават преди изгрев слънце и се къпят голи в сутрешната роса (Евгений Теодоров – „Древно тракийско наследство в българския фолклор”, С. 1972). Обредната връзка вода-жена е засвидетелстван в древни орфически химни (Ал. Фол, „Химните на Орфей”). Обред, наречен „влага за майката земя”, представлява възлияния върху земята (приземена обредна позиция, женска) – чиста вода, която се пръска, но никога върху издигнат олтар от типа „bomos” (мъжка, горна позиция).

 Има подчертано отбелязване на „лявото” пространство, което също е еквивалент на женското начало, в опозиция с „дясното”– мъжко пространство. Мъжкото присъствие е еквивалент на „Горните Йерархии” и не подлежи на усъвършенстване. Но дивата същност на женското начало,  преминавайки през облагородяващи и преобразяващи ритуални жестове, може да съдейства за подновяването на космическия ред. Къпане в „лява вода”, играене на „ляво хоро” – сякаш целият свят тръгва в обратна посока – но може би точно, за да се завърти новият цикъл. Връзката между обредното окъпване и новото начало се анализира и в „Тракийският Орфизъм І” на Цветан Гайдарски: „За тракиеца лечението е не само телесно, но предимно и изпървом духовно, затова лечебното свойство на „живата вода” е неделимо от мистичното кръщение, опрощение и спасение в Бога. За сакралната връзка между лечебното окъпване и духовното новораждане на посвещенческото потапяне, ясно свидетелства обичаят да се изоставят старите дрехи и обличат нови след „очищението” в свещения извор (аязмото) като израз на вяра в новото начало”. В тази посока може да се търси обяснение и за акцентираното женско обредно присъствие и то предимно в ритуалите, предизвикващи чрез очиствания обновителните сили.

 Празникът „Ранополия”, описан подробно в споменатата книга на Евгений Теодоров, е разпознат именно като тракийско наследство. „Ранополия” като име на празника се среща и в разновидностите „Храни поле” и „Брани поле”. Тук „храня” е в смисъл на „пазя, охранявам” – върху древен тракийски съд е разчетен буквално същият призив – „Земя, пази ме!”. Често в народните песни сестрата на Свети Георги се нарича Ранополия. Смята се, че това е късен отглас от образа на тракийската Бендида. Тя е чествана от траките именно в периода между 24 март и 23 април с конни надбягвания с факли. Връзката между двата образа и двата празника е наистина „кръвна” и „родово” свързана с тракийския корен на българската традиция.

 Свети Георги в най-дълбоката си същност обаче е наследник на „Тракийския Херос” и оттук произтичат основните му воински характеристики. До скоро беше „канонично”  да се извежда етимологията  на името Георги от гръцки, с корен – Гео, т.е. земя и се превеждаше като „Земеделец”. Но характерът на честванията и съдържанието на фолклорните творби не подкрепя такова тълкуване. По-скоро това е производно на „Херо, Геро”, което е тъждествено с „Херос-Герой”.

 Явно е, че не става дума само за конкретен човек-светец. В началото на османското робство с това име са известни трима български светци, но те са късни патрони на това честване (Георги – Стари, Нови и Новейши). Появява се успоредна Легенда с герой Михаил войн от Потука, която е буквално повторение на фолклорните разкази за подвизите на Свети Георги. Отново има убиване на змей и пускане на живителните води. Тя набира такава голяма популярност и се преписва многократно. Смесването на митологични с исторически персонажи и събития е свидетелство за многопластовото и продължително битуване на вярвания и ритуали от дълбока древност, свързани с образа на героя-победител над силите на хаоса. Затова е логично да се насочат изследванията именно към тракийските хероси. Типичната икона, изобразяваща Свети Георги, е почти пълно копие на изображенията на тракийските хероси от античната епоха. Той е на кон и пронизва с копието си диво животно или тъпче змия (Мадарският конник също). Българските музеи са пълни с надгробни плочи с изобразени на тях хероси.

 И до днес българинът е подвластен на архетипа „Идването на Спасителя, който ще възстанови разрушения ред”. Така тръгвайки от елитарния тракийски Херос, този образ се превъплъщава в „Славният стопан”, Крали Марко, Свети Георги, Дядо Иван – руските братушки. Този модел работи безотказно за българина – за това явно е наложително да се потърси възстановяването на извора и истината, заложена в този архетип.

 Предците ни са правели каквото могат, за да „подпомогнат” –  да съучастват със силите на доброто. В периодите на преход, било то аграрен  или преходите в човешкия живот (ритуалите, свързани с инициации при младежите и девойките), древният българин реагира чрез образно слово и ритуални жестове. Организират се чествания със състезателен характер – конни надбягвания, прескачане на огън,  заграждане на своето пространство чрез ритуални процесии… Тази активност, насърчавана чрез обредите и традициите ни все повече замира – българският Гергьовден губи силата си, а така българинът губи и надеждата си, че може да победи, че е от страната на „Победителя” и че отново може да дойде Неговият Спасител на бял кон. Финалът звучи песимистично, но аз вярвам, че новото поколение ще ме опровергае.

Автор: Ася Василева, етнолог

Източник: www.webstage.bg