Есе се пише с три букви – „Е”, „С” и не щеш ли – още едно „Е”. В определени случаи (особено когато има шанс да спечелиш къща) е възможно да размениш местата на първото и последното „Е” без да се променя значението на думата, което е просто феноменално. Пробвайте сами сега. Уау, нали? Пак е есе! На това му се вика „палиндром”, между другото. Това е, когато четеш една дума или фраза отпред назад и тя си остава същата – като например „боб” или „дебел лебед”. Ето, виж, още сме на първия абзац, а вече научаваме нови неща, има напредък, не е ли страхотно?

 Не, сериозно. Масовото писане на думата „есе” под новината е стряскащо разкритие за нивото на образователната система в България, която явно не успява да изплюе от конвейра си хора, способни на критично мислене. Не само това – тя е изплюла (да не кажа друга дума) хора, които явно никога през живота си не са чували фразата „напиши есе” и не мога да си представя как е възможно това, освен ако са учили само до IV клас. Но пък от каква позиция точно се подиграваме на хората, че са написали „есе” с надеждата да спечелят къща в Канада? Не помисли ли някой, че тези хора може би просто са уморени от беднотия? Че жадуват емиграция, или поне да пътуват? Да се почувстват и те добре? Да поемат глътка въздух над блатото, в което се чувстват в България? Да не си броят стотинките за всяка покупка? Да не се чудят как да свързват двата края? Значи ли, че щом тези хора показват надеждата си по този начин, са тъпи?

Всъщност... да.

 А пък да се напише есе не е особено трудно. Ако сте ученици е по-трудно, защото поне от моя ученически опит си спомням, че всеки учител си имаше някакви свои извратени виждания за есето, с които е добре да се съобразите, ако искате високи оценки. Правил съм си експеримент с това да напиша есе, в което нарочно защитавам тезата, че Антигона е крепост – и учителката ми писа две оценки. 2-ка, защото тезата е болезнено невярна, но и 6-ца, защото я бях защитил перфектно и си бях подредил есето идеално – увод, теза, аргументация, антитеза, аргументация, още от същото, заключение. От друга страна обаче есето може да бъде и измамно лесно. Чувал съм всякакви неща като съвети за писането му, най-честото от които е „Просто си напиши мнението”. Да, то е важна част от есето, но не може да се мине само с него. Есето трябва да включва най-вече теза и аргументация – чрез въпроси и отговори, тези и антитези и прочие. Началото и финалът също не бива да бъдат подценявани, защото лошото начало може да накара четящия го да гледа на целия текст надолу с по-критично око, а лошият финал може да остави лош вкус дори след добър текст. Реторичните въпроси също могат да са ви добри приятели. Този текст, между другото, до голяма степен е есе. С редуване на тези и съответните им антитези. Някой учител да каже, че отдавна не ми се е налагало да пиша такова.

 Есе (на френски: essai, от essayer – „опитвам“) е жанр на прозата, съчетание между критика (най-често литературна), философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия.

 Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух. За основоположник на този жанр в пряк смисъл на думата е смятан френският хуманист Монтен, който през 1588 г. публикува, своите „Есета“. Монтен избира името „есе“, за да подчертае, че произведенията му са опит, старание да опише личните си размишления и преживявания. Монтен, по един блестящ начин, с поразителна искреност предава размислите и чувствата си за най-личните неща от живота. Друг известен съвременник на Монтен е английският писател Франсис Бейкън, който издава своите „Есета“ през 1597 г. Стилът на Бейкън се различава от този на Монтен със своята строгост и приповдигнатост, а темите са твърде мрачни.

 За развитието на този жанр допринасят Робърт Луис Стивънсън, Стендал, Волтер, Мигел де Унамуно, Ортега и Гасет. Широко разпространение есето получава през 20 век, когато изкушава много западноевропейски белетристи и публицисти, сред които на безспорен успех се радват: Ромен Ролан, Бърнард Шоу, Томас Ман, Андре Мороа, Жан-Пол Сартър. Като писатели есеисти в българската литература се изявяват Константин Величков, Боян Болгар, Асен Златаров, Ефрем Карамфилов, Стефан Продев, Николай Хайтов, Георги Марков.

Източник: www.actualno.com