Едно листче неочаквано пада малко след началото на контролното. Момичето е смутено, дори не посяга за да го скрие. Ситуацията наистина е тъпа. Девойката е уплашена, а аз макар и леко изненадан все още вярвам, че на листчето са записани факти, които трудно се помнят. Някак успокоително е да имаш пищов, дори само заради изкушението да го погледнеш в трудния момент. Навеждам се и взимам листа. Засъхналото мастило не съхранява факти, услужливо подсказва отговори. Оставям помагалото на свободен чин и няколко минути се разхождам раздразнено между редиците. Мислите ме връщат към листа.
Взимам го отново и се зачитам. Ситно са изписани всички отговори на два от вариантите на контролното. Несъобразителността да предложа миналогодишното контролно се наказва от учениците. Не ме притеснява девойката, която изпусна хартийката. Тя вече е сама със своите знания и изправена пред необходимостта да направи огромна част от контролното със свои сили. Убеден съм, че това листче има още копия, които са стаени някъде в някой тайник на дрехите, под стола или чина. Класът е толкова спокоен, няма и капка от нервността, която съм виждал на други контролни.
Часът приключва , събирам листите с контролните. Но неприятното усещане за предателство не ме напуска до вечерта, че и през уикенда. Взимам решение, че ще наложа строгата скала при оценката на работата. Обикновено съм по-снизходителен. Всъщност прилагам тежката скала само в класа, в който падна листчето. В другите два съм по-либерален. Резултатът в белязания клас е забележителен. Много над много добър. Въпреки, че рязах с голямата ножица. Трябва да се радвам, толкова много високи оценки. Вместо това съм подвластен на глождещото подозрение, че някой ме е измамил.
Връщам контролните и споделям разочарованието си. Признавам, че за пръв път в своята учителска практика съм подходил с различен критерий между класовете. Съзнавам, че вероятно звучи като наказателна мярка, но обяснявам, че съм прибягнал към това решение заради издайнически падналото листчето. Защото не мога да съм сигурен и дори подозирам, че мнозина са разполагали с тези отговори. Реакцията е малко очаквана. Няма протест, няма оправдание. Мълчание и гузни погледи. Група грешници, чиито емоции подтикват към съжаление, но не достига смелост за разкаяние. Не очаквам признание. Съгласието на класа с моите наказателни мерки е почти признание.
Напускам класната стая с тежка въздишка. Това е моят клас, с който две години се опитвам да градя доверие. Наивно вярвам, че ги уча на честност, достойнство и уважение. Моят клас се опитва да ме мами. Знам, че не е лично. Просто лесния начин да постигнеш висока оценка с малко усилия. Този тип лъжа не се бои за грях според ученическата ценностна система. И все пак е моят клас. Който знае, че не понасям лъжата. Раненото доверие се лекува дълго. Особено към училището и учителя.
Автор: Иво Райнов, учител
Профилирана езикова гимназия "Екзарх Йосиф I" - гр. Ловеч
Източник: www.eratosten.wordpress.com