Думи (не) на вятъра

Всъщност думата е само знак
на неразгаданите ни чувства,
учещи душата да прохожда
към неща, които й се струват прости.
Думата е нашата самоувереност
за невидимия белег, който носим.
Плаващия сал, на който съществуваме,
Без да подозираме подмолите.

 Думи, думи, думи… Познато е, нали? Средството за общуване със себеподобните отдавна е загубило магическата си обвивка и се е приравнило с битови потребности. Няма как – нали през повечето време сме затънали в мътносивите води, наречени ежедневие, всекидневие, делничност и т.н. Уви, спасение не дебне отникъде в този ден, в тази минута, сега…

 Назад, назад във времето имах книжка – „Вълшебни приказки от цял свят”. Криех си я под възглавницата, вярвайки, че ще посетя (макар мислено) всички тези далечни страни, даряващи ми щастливите моменти, през които препрочитах ли, препрочитах любимите истории. Словото наистина беше вълшебно – чувах, виждах, усещах невидимото, сякаш бях в магическия дирижабъл на изчезналото, залутана в пространствените дебри. Четях до припадък, пленена от думите, като че ги осъзнавах за пръв път. Да, срещата ми със словото предопредели всичко случило се по-нататък, проектира ми лична „Червеева дупка” в мегакосмоса.

 Определението на Йордан Йовков за думата като „страшно нещо” ме е впечатлило доста отдавна. Думата – вселена, побрала всичко познато и непознато, реално и метафизично, плашещо и вдъхновяващо. Мистична връзка между хората, оглеждане в едрите като елмази звезди, вслушване в тихия шепот на кориите… Думата като плахо нашепване на желание, като настойчиво искане на внимание, като втурване в пластовете на времето в търсене на себепознание и познание.

 Думата- птица, криеща се в белоцветните вишни на Димчовия двор, за да може тишината да е осезаема и плътна. Да чуем тишината през шепота и смеха, за да се усетим. В това благословено пространство думата е нежност, едва доловима в ангелския хор на топлата бащина къща, където всичко е било просто и естествено като светъл сън. И как да не се удивиш на това съвършено майсторство – да се „преведе” неизказуемото на човешка реч…

 Ключова дума… Дума – ключ… Към каква тайнствена врата насочва? Нищо не може да се замени с трепета на очакването да се надникне зад нея. Нито киното, нито телевизията, нито вездесъщия интернет. Помня вълнуващото пътуване в книжния океан на библиотеките в моя живот – сладостно усамотяване между лавиците, потъване в незнайни светове, влюбване в невиждани герои…И да – сега разбирам онова Далчево прозрение за живот сред страници – отлитащи дни с привкус на пропуснати възможности. Какво ли е да „влезеш” в чужд живот? Да гледаш с други очи, да чувстваш по друг начин, да имаш други думи за познатите неща. Може би това е опитът, който трупаме на тази земя. А може да е както в оня лист със словата: „Стопанинът замина за Америка” за невъзможното заминаване и завръщане на съществуващия – несъществуващ човек. Понякога думата не казва всичко, оставя на усета да проектира тайните спирали на смисъла. „Нямам думи”, „Думите са слаби”, чували сме това не толкова като безсилие, колкото като невъзможност да се изрази с точно покритие съдбовността на дадено събитие.

 Търсенето на точната дума е самотно занимание. То зависи от културата на човека, но и от други фактори, някак външни и независещи от нас. Чак понякога се учудваме от изреченото и се опитваме да го коригираме – къде успешно, къде не. Идва ми наум онова народно умотворение: „Казана дума – хвърлен камък”. М-да, само като си помисля колко камъни съм хвърлила в спонтанните си пориви към справедливост и желание за разумен контакт. Дали не са те „думите на вятъра?”

 Някъде в Българското средновековие един духовен мъж – Йоан Екзарх, ще събере цялата си любознателност, целия си стремеж към познание в уникалния „Шестоднев”. В тази първа по рода си енциклопедия има слова за всичко и за всеки ден от Сътворението: за могъщия цар, съизмерим с Бога, за чудните творения на Създателя, пред които човек благоговее и се смирява. И как възторжено книжовникът се учудва на хармоничното единство на природата, на човешкия ум, живеещ в такова малко тяло, а способен да надниква в тайните на вселената… Човекът в тези уж мрачни времена е бил търсач на истини, откривател, достоен да е господар на всичко новооткрито. И служейки си с Божествения Логос, да предначертава пътищата на неспокойното реене в сънищата на Духа, това „око на душата”, вглеждащо се навън и навътре, питащо и даващо си отговори, които тълкуваме през времето. Сякаш тогава не е съществувал фразеологизмът „думи на вятъра”. Не е имало празни, отлитащи слова, потъващи в нищото, неприсъщи на чудото Човешки ум, чиято сила е тъкмо в думите – тази странна материализация на всичко онова, което откриваме в посланията, написани на камък, пергамент, хартия…

Роза Янкова е учител по български език и литература в Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски”       гр. Стара Загора.

Източник: www.uchitelitvorci.wordpress.com