А по време на разходките си играе в пясъчника.

 В стаята за игри Стас си има своя собствена маса. Той дълго гледа парчетата от пъзела, взема едно и безпогрешно го поставя на правилното място. Без да го премерва и да го върти. След това задължително почуква два пъти с пръсти по масата, за да се зарадват заради него.

 В началото възпитателите му ръкопляскали, но после престанали. Няма как да изръкопляскаш 24 хиляди пъти. Стас реди един такъв голям пъзел за 2 месеца.

Детски дом-интернат „Южно Бутово“.

 Само едно добавена дума „интернат“ в названието променя неговата същност. И „детския дом“, и „интернат“ предполагат денонощен престой. ДДИ – тавтология, зад която се крие уточнението „за умствено изостанали деца“.

 ДДИ „Южно Бутово“ е един от най-големите интернати в Москва. Сега тук живеят 392 деца. Две трети от тях са деца сираци, останалите са „родителски“; водят ги за постоянно, петдневно или целодневно пребиваване.

На щат са 585 служители. Сто и петдесет педагози и санитарки. На едно дете се пада по сътрудник и половина.

 Дечицата (именно това обръщение се чува най-често) могат условно да бъдат разделени на три групи. Това са „запазените“ деца, те са най-мобилни, могат да изразят емоциите си с думи и при тях се наблюдава подчертана обратна връзка.

 През годината те имат учебни занятия в клас, ходят в парковете, в музеи и на изложби. Част от лятото прекарват на лагер и в организиране на походи.

На рисунката в долния десен ъгъл има тигър.

„Момче пита Змей-Горянин как да спаси Родината от враговете-немци“.

Флумастери

 Всичкит тези етажи на лист с размер А1 са нарисувани заради един горящ прозорец. Само в централната жълта част на рисунката са изобразени и оцветени 1 700 прозорчета.

 Друга категория деца – по-малко мобилни. С тях работата се структурира по малко по-различен начин. Те също излизат в зоната на парка, но в границите на района. За тях дългите пътувания биха били изпитание, а не удоволствие. Затова за тях се организират спокойни и тихи игри, с минимално бягане и скачане, рехабилитационно-терапевтични филмови прожекции.

 Третата група – милосърдните дечица. Тяхното състояние е такова, че основната задача на интерната е тяхното обслужване и оказването на медицинска помощ.

Само си представете – сляпо-глухоням човек...

 Лежащо болните деца се поддържат с положителен емоционален фон, развиват се техните малка и голяма моторика, обогатява се сензорният им опит.

 Всеки ден с такива деца се провеждат немалко медицински манипулации, за да могат да придобият елементарна двигателна самостоятелност – да започнат самостоятелно да седят, да пълзят и даже да ходят.

 Корсетът и вертикализаторът са необходими за профилактиката на негативните последствия от продължителното пребиваване в лежащо положение. А също и за да се научи детето да възприема света не само в хоризонтално положение.

Всичко е систематизирано и по курсове, отначало една процедура, след това друга, масаж, басейн и така нататък.

 На практика с тези деца заниманията винаги са индивидуални – в групи това е невъзможно. Сред тях има аутисти и шизофреници с големи поведенчески трудности.

 Фразата „големи поведенчески трудности” може да означава всичко. Това е агресия – детето може да ви удари или ухапе, или автоагресия, когато детето нанася вреда на самото себе си. Не се учудвайте, виждайки на снимката дете в усмирителна риза. Тя се облича само при необходимост. И ако детето се наранява само с дясната ръка, лявата оставa свободна. Ако се дере с нокти –  слагат му ръкавици. Ако постоянно си удря главата, ще ходи с боксьорска каска или ще седи в мека кошарка.

 Причините за автоагресията могат да бъдат най-различни, но основната от тях се състои в това, че такива деца не могат да изразят своите желания и да привлекат вниманието към себе си.

Основната задача в работата с такива деца – да се ангажира вниманието им възможно най-много.

 Сега малката Ева може да се усмихва. Тя премина през три операции, предстоят и още две. Оперирали са я от вълча паст, направили са и пластична операция на горната устна и носа. Бабата на Ева я посещава, но тя не е могла да обезпечи издръжката на детето и затова сега тя е за сметка на държавния бюджет. Има специална програма за високотехнологични операции, в която момичето е включено.

 Но генетичните заболявания не могат да бъдат излекувани с операции. Дори и с помощта на тренировки, определени манипулации и рехабилитации да може да се постигне някакво подобрение, то за пълно възстановяване не може да става и дума. Тяхното бъдеще е наистина печално. Все пак първичният дефект е умствената изостаналост, недостиг на интелект.

 В конкретния случай се развиват някакви сензорни възприятия, развива се реакцията. Персоналът с дългогодишен опит разбира само по движенията на веждите и по мимиките, дали на детето му е комфортно.

 По потрепването на крайчето на изплезения език персоналът може да определи епилептичен припадък в първи стадий. Визуално на страничен човек това нищо няма да му говори, но на персонала подобно нещо казва много.

Почти всички сътрудници признават, че тук е трудно да се работи.

 ДДИ е отворен през 2005 г. Сред първите сътрудници имало много учители и възпитатели от обикновени заведения. Днес далеч не всички са останали. Тук въпросът е морален: или приемаш тези деца, или не. Нашето общество не иска да знае за тези инвалиди, а потърсилите работа тук са същото това общество.

Децата никога не остават сами. Възпитателите винаги се намират в едно и също помещения с тях. Дори и през нощта.

 Има категория от хора, която иска достойна и стабилна заплата, но при никакви обстоятелства не биха сменяли памперси, не биха бърсали сополи, не биха се прислушвали в дишането на лежащото дете, или пък не биха хранили дете на системи: в носа тръбичка, шприц, храната се връща обратно...

 В семействата на някои сътрудници има инвалиди, а при други роднините им имат такива деца. Тук работят няколко многодетни майки – пелените и памперсите са им добре познати. Към желанията на дечицата те се отнасят трепетно и внимателно.

Друга категория – онези, чиито деца се намират в ДДИ. Започват работа тук, за да бъдат редом с тях и да помагат на другите.

Подготовка за празника.

 30 милосърдни сестри от Свето-Дмитриевското Сестринство работят от 8 сутринта до 20 вечера. За ДДИ те са безплатни. Но това не означава, че могат да идват когато си поискат. Всичко е строго по график и това е тяхната служба. Тяхната помощ е безценна. Да се организира разходката – да се облекат децата, да се сложат в количката, да се изведат... Да се нахранят, да се сменят памперсите, да се измият, да се нагледат. Това е безкраен процес, изискващ ежеминутен контрол. Ако някое дете е издало звук, дори през обедната почивка трябва да се отиде и да се провери.

 Сестрите тук изпраща православната служба „Милосърдие”. Те  получават неголяма заплата благодарение на пожервонията по проекта „Помощ за децата-инвалиди в държавните домове-интернати”. Всички сестри на милосърдието имат дипломи за медицински сестри, патронажни сестри, курсове по детски масаж, лечебна физкултура или лечебна педагогика.

 Получили са специално образование в Свето-Дмитриевското училище на сестрите на милосърдието при Първа градска болница на Москва или в други държавни училища. Сестринството оказва на ДДИ и благотворителна помощ. През миналата година те са закупили тенти за разходките. Правят индивидуални покупки за децата, ако считат, че това е необходимо и след съгласуване с интерната.

 Организират индивидуални постове в болницата, когато на дечицата като Ева се извършват операции. През постоперационния период посещават и поддържат връзка с възрастните випускници на интерната.

 В ДДИ има и сестри, които са станали част от персонала. Съвсем скоро от сестринството тук като сътрудник ще премине още едно момиче – педагог по допълнително образование; тя вече е получила диплома.

Личната привързаност на персонала е напълно естествено явление.

Единственото, което не влиза в държавната програма, са подаръците за рождените дни. Тях ги прави персоналът.

 Защо са нужни такива интернати? За да можем ние, здравите хора да останем хора. Ако обществото отхвърля болните, сакатите, слабите – то престава да бъде общество от хора. Изобщо всеки от нас, успелите и здравите може да се превърне в болен и слаб. Такава е нашата човешка природа. Какво ще стане с мен, прикования към леглото, без перспектива за оздравяване? Ще им бъде ли жал на другите за мен, ще се грижат ли за мен, или ще ме отпишат? В нормалното човешко общество ще ме пожалят.